„Религиите, философите, артистите – всички те се опитват да ти продадат списък с блага – казва Уди Алън в типичния си полушеговит тон. – И никое от тях не помага. Без значение колко интелектуални са разговорите ти, животът просто те погазва. Накрая, дори да си се занимавал с Платон, или Ницше, или Витгенщайн – ще умреш.“

Покрай новия си филм, „Нерационалният човек“, режисьорът признава в интервю за британския „Дейли Телеграф“, че хората продължават да го питат дали киното му е автобиографично.

„Цял живот прекарах да казвам: „Това не съм аз“. Но публиката не иска и не иска да го чуе. Когато направих „Ани Хол“, хората мислеха, че е автобиографичен филм. Казах им: „Вижте, не е. Измислен е, написахме го с Маршал Брикман. Много от шегите и идеите дори не дойдоха от мен“. Но не пожелаха да го приемат. Има нещо удобно в това в мисленето, че филмите разказват истинска история.“

Едно от нещата, които Алън подробно отразява със сигурност са идеите за свободната воля и чувството за вина, които залягат и в последния му филм. Заглавието му идва от наръчник по философия от 50-те години – някакъв вид „Нихилизъм for Dummies“– който той описва като „много, много приятен за прочит в младостта“.

Уди Алън казва, че е открил екзистенциализма чрез първата си съпруга, което звучи като подложка за задаваща се шега. Режисьорът се жени за тийнейджърската си любов Харлийн Роузън, когато той е 19-годишен сценарист на свободна практика, а тя – 16-годишна студентка по философия, която запълвала цялата им маса за хранене с учебниците и тетрадките си.

Алън, два пъти напускал колежа, бил „нает“ да ѝ помага с есетата и забелязал, че същите идеи като у „Отвъд добро и зло“ на Ницше и „Страх и трепет“ на Киркегор са залегнали във филмите на Ингмар Бергман и големите руски романи, от които бил погълнат по това време.

„Винаги е въпрос на кризи на живота или смъртта, на убийство, самоубийство, нападение – разказва той. – Беше съблазнително, много изкушаващо. Бях страшно заинтригуван.“

Дали е живял чрез принципите на екзистенциализма, смело разсичайки си пътека през безсмислената вселена?

„Мислиш си, че го правиш – отвръща режисьорът. – Харесва ми да си въобразявам, че решенията, които съм вземал, са в синхрон със „Страх и трепет“. Но съм сигурен, че са били много прозаични, повърхностни решения, направени прагматично. Истинското нещо, към което се стремиш, приключвайки даден проект, е просто фен – фен, който би поискал автограф.“

Хуморът, казва Алън, е нещо генетично. Признава, че не знае как се е получило при него, но винаги е забавлявал хората. Ранния си успех пък описва като чист късмет – инцидент по същия начин като някой да има слух за музика или талант за рисуване.

Режисьорът разказва, че е писал ранните си неща през собствена перспектива – първо отделни реплики, после цели сценарии.

„Шегите винаги бяха за мъже, за това как да получат момичето“, казва Алън.

Промяната дошла с Даян Кийтън, с която режисьорът има кратка авантюра през 1970 г., след като я ангажирал в спектакъла си „Изиграй го пак, Сам“ на Бродуей.

„Тя беше толкова забавна и толкова интересна, че видях всичко от нейна перспектива, започнах да пиша за нея и го правих с години“, признава Уди Алън.

Сред резултатите от това е и „Ани Хол“ – една от най-прецизните романтични комедии, правени някога. Алън тогава бил толкова погълнат от актрисата, че в търсене на заглавие за филма, го нарекъл на нея. Даян Хол е рожденото име на Кийтън.

Ема Стоун, звездата в новия „Нерационалният човек“, първоначално напомнила на Алън за Кийтън – когато я видял в тийнейджърската комедия „Лесна, А?“ (2010), докато случайно сменял каналите на телевизора.

„Напомни ми на Даян в това отношение – смятам, че и двете са неограничени в таланта си“, обяснява режисьорът.

А когато накрая заговаря за любовта, Алън се усмихва, че и тя, като много други неща, е просто разсейване.

„Срещаш някого и можеш да мислиш само за него, после – ако си късметлия – може да сте щастливо женени 25 или 30 години. След това внезапно виждаш нещо с рентгена си ето тук – казва и сочи гърдите си. – И съпругата ти може да ти донесе известен комфорт. Но комфортът е само лепенка върху раната. Не върши работа, не може да те спаси. Просто прави нещата малко по-малко ужасни.“

площад "Славейков"