Честно казано, дадох предишния си текст от тази рубрика на един свещеник - ей така, да изкаже мнение. И той вика: „Интересно е. Но хората не са чак толкова лоши...” И се замислих - знам, че май сме добри. Но колко точно?

Как да преценим, като познавам един Добромир, но нямам един добромер. Реших да пиша за любовта вътре в нас, което с „доброта” е една и съща дума.

Замислих се кога за последно съм правил някаква малка жертва заради някого? Не всеки има милиони, че да даде примерно 10 бона за сираците. Но нещо дребно - да си развалиш рахатлъка. Една много точна дума, но не точно българска... Което ми говори, че трябва да ни е привнесена от някого, въпреки че тъкмо днес може да си я напишем върху герба. Ако по селца и паланки още има паметници на тия неграмотни момчета по цървули, които са тръгвали да се бият, без да знаят накъде, с кого и как, сега ни трябва паметник на рахатлъка.

Сипах си една биричка, изпружих удобно крака и зачетох четива за любовта, за да мога да ви се харесам. Например отговора на едно 6-годишно момиченце: „Любов, това е когато са ти паднали зъбки, а не се притесняваш да се усмихнеш на близките, защото знаеш, че те те обичат и така”... Значи, викам си, имам един паднал зъб, който чака коронка, следователно - всичко ми е ок. Два зъба - два окея. Де да беше...

Дела, дела и пак дела

Добротата ни, т.е. - любовта, е активност. Глагол. Някакво нарочно действие (или дори само мисъл), които колкото те приближават до другия, толкова те отдалечават от его-центъра ти. Който ни центрофугира. Ако нямаш друг под ръка - може и спрямо себе си да извършиш упражнението. Автотренинг. Да си прекършиш кефа, ама с кеф.

То не е трамвай, да го чакаш - иска се нещо да направиш. И то не заради самия „трамвай”, който я дойде, я не, и я е в този вид, който си мечтаеш, я не... От нас си е проблемът.

Всички стари се оплакват от люболипсие у младите. Че са загърбили тия свети чувства и са станали муджахидини на "аз"-а. Изолирани. Нахлупили шапки, черни очила, слушалки, забили нос в таблета, пет пари не дават, че на тебе ти се седи в метрото точно в този момент. Даже, като не си на 16 и като се замислиш, ти се доседява още 3 пъти повече. Това обаче не е вярно. Самият факт, че всяка година хиляди млади хора напускат селското стопанство и се вливат в редиците на българския шоубизнес, какво говори? Че имат отчайваща нужда от любов и внимание. Крещят. И си представят, че като стигнат до финала в „България търси резил”, с парите и славата ще получат именно това. Кандидат Здравковци-от-Приморско са всички, не от добро. А че ги лъжат, това е друга тема...

Ами ние - по възрастните? Ок ли сме? Я се сетете за ония - най-често жени, които отиват „от любов” да кажат как някой е умрял, или че са поставили на нечие дете лоша диагноза. Каква любов е това? Некрофилия е. Какво ти е работа бе, бабе?! „Горкият...” Не – „горкият” не е марка за любов, а храна за най-гадните ти инстинкти. Ще кажете: ама това са невинни забавления. Разбира се, че са невинни. Виновното е у нас - да видиш дали можеш без това. Т.е. - самото нещо е нито черно, нито бяло, егоизмът и себичността ни определят цвета. Да се чувствам значима АЗ - тази, която ще донесе новината първа и ще застане така в центъра на вниманието. Да виждате особени разлики с „ВИП брадър”?

Стартът на доброто е от малки победи. Една от най-лекомислено подценяваните фрази на Христос е: „... И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две." „Принуди” не е хубаво, нали? Не ни става гот от „принуди”. Камо ли пък като балами да ходим 2 мили?! Откъде накъде? Чували сте, че е имало закон във всички римски провинции раята, т.е. - завладените народи, да е на разположение. Ако войник поиска за някакви нужди, длъжен си да го съпровождаш 1 миля. А ти да ходиш 2? И защо му е на израилтянина Йошуа да ни съветва подобно нещо - за да цъфне Империята ли? Оная - с разврата, кръвмосмешенията, содомията и Нерон? Не - да цъфнем ние. Правейки точно обратното на това, което иска „рахатлъкът” ни... Да го направиш, когато не ти се иска. Това е илюстрация на добро, което озаптява егоизма и го тренира.

Да, хората сме добри. Не разбирам как ходеща планина от черва може точно, когато жена му е сервирала ухаещо нещо си, да се облече, да излезе на студа, да бутне закъсалия с колата комшия например. Тук е интересно, че ако мутра слезе от гадното си, крадено BMW и те бутне, става прекрасен човек. А ако просто си минава на червено, без да си закъсал, си го недолюбваш, както се полага на гадна мутра...

Но ако сме само черва, кожа, бели дробове и прочее, това ни е противоестествено. Тези чарколяци биха искали да са нахранени, да не ги шибат снегът и студът, да не кашлят... Физиологията да се надигне срещу себе си?! Все едно калинките или зелените еуглени да вземат ей така решение да спрат да се хранят и размножават, примерно... Айде де?!... Въобще няма и да давам пример, ако се обади собственото ти дете, закъсало на пътя от Варна/Белград/Прага, тогава какво ще направиш... Харесва ли ни да сме зелени еуглени?

Това - за тия, които сериозно смятат, че сме просто купчина черва и биохимични реакции. Клетки се делят и един ден написваш Девета симфония. Те спокойно могат да спрат с четенето дотук...

Значи излиза, че сме добри - прав е моят дядо поп! Пак ме тормози обаче въпросът - колко?

Колкото да си забележа феномен. Да кажем, че имам познат с чанта диагоналка. Носи престъплението срещу фризурата, наречено „ала Кристиано Роналдо”, и страда от най-тежкия бич за българския мъж - синдрома на големите топки. Той се изразява в това, че където и да седне на обществено място, го прави така разкекерчен, разкрачен и разжлембен, че заема по половин от съседните седалки. Ако същият този човек е дошъл да ми помага да бъркаме бетон обаче, ми става приятел. Работил ми е без пари. Започвам да го приемам, да го уважавам, а „онова” стават просто детайли от характера му, дори леко забавни. Обаче същият този типаж, видян в Сф, метрото, влака - непознат, - е просто още един отчайващ цървул. Това любов ли е? Интересчийство е, разбира се... Както девойките, които винаги се женят за Мечо (ако е мазен, дебел, прост, НО богат) или за Свиньо - ако е същите тези, но без парите.

И като стане въпрос за любов, доброта, стойности,

винаги се сещам за фит лайв

За ония юнаци, които помпят по цял ден от лежанка, за старците, пъплещи по Витоша, за девойките - настоящи, бивши и... видимо съвсем бивши, които се чекнат на каланетика. Дали положителните качества на душата ни (ония с естествения подбор нали спряха да четат?) също не подлежат на тренинг като мускулните влакна?

Да си доволен колко си постигнал, е все едно докторът след периода Х живот по гореописаните начини да ти разгледа изследванията, да си разхлаби вратовръзката, свали очилата и да каже: „Чудесно! Ти си наистина в отлична форма. Достатъчно живя здравословно - проблемът е решен. Сега започваме - козунак с пръжки, пушене колкото поеме и менте алкохол на корем... Плюс лежане на дивана и единствено тренировки за мускулите на десния палец с дистанционното.” Като е за тялото, звучи смешно, нали? И какво точно ни дава основания за „вътрешния човек" да важат други правила? Да сме доволни от резултата? Не, процесът е пожизнен - до последния ни ден. Няма „Стига”. Както дядовците катерят Витоша. Живее им се на тялото още и още... И в един момент са превърнали тази си цел във втора природа - философия. От която не мрънкат. Обаче да харесват младия в трамвая, мрънкат. Не могат. Кое е по-лесно - да се утрепеш от ходене от Златните мостове до Рударци, или просто да не осъждаш някого, че има обица на носа?! Излиза, че шиповете имат над нас по-малко власт от глупостта ни. Да бе... Любов!

Злите ни постъпки, намерения и мисли са като тлъстини, лош холестерол, но за душата. Шлаки, които постепенно я запушват. И съвсем резонно водят до душевен инфаркт или инсулт. Системата гръмва. Знаете ли колко такива има около нас, нищо че външно изглеждат здрави и прави? Мислим ли за тях? И какво заслужават - нашата завист заради парите и успехите, или нашето снизхождение...

„Ами, аз по природа съм си кофти...” И точка. Да спра да опитвам? Ами, да - кофти съм. Пушач съм и не мога да се откажа! Да - в момента, в който искам да запаля, мога първо да мина пода с прахосмукачката. Или да измия колата. После пак паля, но с 5-10 мин по-късно... Хем съм аз, хем съм цапнал „аз”-а през устата. Една мъъъничка, мъничка победа срещу това в нас, което ни кара да се поставяме на първо място. Ще кажете:

Тоя съвсем откачи

И ще сте прави - прочетено отстрани, звучи безумно. Но ако тръгнеш да ги живееш тия неща, не да остроумничиш, или да ги проповядваш, сработват. Ще се помъча и няма да се напия точно днес - на рождения ѝ ден, защото ще й стане неприятно. Няма да му направя скандал точно сега - макар и да е заслужил, защото е скапан от работа... Тогава разбираш, че ако ти убягват големите победи - онези, за които дават ореолите, мъничките също са вид победи. Друг въпрос е, че не трябва да са ни достатъчни.

Не казвам да се самоизтезаваме, защото това не е любов. Често е егоизъм, който те хвърля в ужасна „необичаща” гордост. Аз СЪМ по-добър и по-праведен... Отидете, ако искате, в една църква и лесно ще познаете тези хора. Наличието им обаче не е повод да не ходите, точно както наличието на свръхзатлъстели не е повод за ония, дето тичат из парка, да се откажат.

Ако не разбрахте - не казвам и денонощно да си лъскаш колата. Щото и такива има. Идолопоклонници на куб от ламарина?!... Егати и фетиша - няма смисъл да се говори. Да ти е кумир Бийбър е далеч по-умно - поне е живо същество. Отделна тема е, че с това се изчерпват преимуществата му пред някои модели коли...

Американците си блъскат главите над въпроса дали чашата е наполовина пълна, или наполовина празна. В БГ отговорът е прост - тя е наполовина чиста. И вън - по елитните заведения, и вътре - у нас. А това не е добре.

Не е чак такава беда да си необразован, неуспял, но е катастрофа да си недобронамерен. Ако беше нужно цялата планета да е населена само със спецове по адронни колайдери, сигурно щеше да е. Но те са сигурно 50-100 човека. Има нужда и от баничари, и от гробари, и от таксиджии. И със сигурност е остро нужно да е пълна с повече хора, излъчващи любов, уважение, милосърдие - просто за да е добре положението. А да не е по-зле. Каквото е. Тук няма граница на насищане, няма опасност такива „специалисти” някога да спрат да се търсят - като налбантите примерно, или духачите на стъкло...

Така че - нека отидем и да изтупаме килима, да напазаруваме, или да оберем прахта от колата, точно когато ни е най-малко кеф. Заради прахта в душата.