Има оратори, чиито речи са станали част от ежедневието ни, има и други, които са вълнували хиляди хора по света. А трети са променяли съдбите на цели нации. В книгата „Речите, които промениха света” (изд. „Милениум”) са събрани словата на някои от най-влиятелните личности в човешката история – от Демостен и Цицерон до Маргарет Тачър и Ангела Меркел. Някои от тях, като Уинстън Чърчил, са намерили място в тази книга с повече от една забележителна реч.

 

Думите могат не само да вдъхновяват, те са способни да поведат милиони към пропаст – както при Франко и Хитлер. В „Речите, които промениха света” словата на диктаторите Мао Дзедун и Йосиф Сталин си поделят място с послания от великани като Мартин Лутър Кинг, Майка Тереза, Махатма Ганди, Вацлав Хавел и Стив Джобс. Българите в това издание са Георги Димитров и Никола Вапцаров. Тук са още словата на мислители и писатели като Йосиф Бродски, Амос Оз, Албер Камю, Ърнест Хемингуей, Мо Йен, произнесени по различни поводи, които трябва да бъдат запомнени.

Предлагаме ви откъс за Йосиф Бродски и неговата Нобелова лекция.

С една дума поетът се озовава по-далеч, отколкото е искал

Йосиф Бродски е роден в Ленинград, в семейство на еврейски фотограф. Напуска училище на петнадесет години и работи на различни места, включително в болница, морга, фабрика и геоложка експедиция. Научава английски и полски и развива задълбочен интерес към класическата философия, религия и митология, английската и американската поезия. Започва да пише стихове през 1957 година.

През 1964-а е обвинен от съветските власти в лентяйство и е осъден на пет години заточение. Година и половина по-късно присъдата му е намалена след застъпничество на изявени писатели. На 4 юни 1972 година Бродски е изгонен от страната и през 1977-а става гражданин на САЩ. Преподава в Мичиганския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. Умира от инфаркт в Ню Йорк, но е погребан във Венеция.

През 1987 година е удостоен с Нобелова награда за литература. В откъса от лекцията при получаването й Бродски говори за самотата на естетическия избор.

Речта си пред възпитаниците на Мичиганския университет, изнесена през 1988-а, Бродски иронично озаглавил „Моят таен доклад”. Не е била публикувана в продължение на седем годи-и, тъй като е смятана за „неуместна“ и „политически некоректна“, в нея някои съзрели „реакционерство” и дори „расизъм”.

Нобеловата лекция на Бродски

(…) Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художникът), то е на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност, агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там, където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие – равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва „точка-точка-запетая с минус“ и превръща всяка нуличка в може би невинаги привлекателна, но човешка физиономийка. (…)

Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги „вчера“; езикът, литературата – винаги „днес“; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори „утре“. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име „Жертва на историята“. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това е и забележително, с това се различава от живота, че винаги бяга от повторенията. В повседневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича „клише“. (…)

Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва „пред прогреса“, пред историята, основен елемент на която се явява – а дали да доуточним Маркс? – точно клишето.

В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езика на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че „сапиенсът“ трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката. (…)

Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравственият му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)

Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини. (…) Той прибягва до тази форма по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.

Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът, повтарям, е средство за съществуване на езика. (…) Пишещият стихотворение все пак го пише, не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пише, защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението, поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще.

Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – Откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал.

Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.

Благодаря за вниманието. Много въпроси отключва в мен тази лекция и много мисли предизвиква, дава ми тласък за проникване в същността на езика и поезията. Това е и основната причина, поради която я споделям тук. Евентуално, може би, се надявам да предизвика подобно усещане и у някои от вас.

Бъдете щастливи и мъдри! И много, много усмихнати!

------

Бел. ред. – речта на Йосиф Бродски е в превод на Бойко Ламбовски.

Площад "Славейков"