Ясно заявеното от Москва намерение да увеличи военната помощ за президента Асад, последвано от изпращането на самолети и тежко въоръжение, както и логистичната подготовка, свързана с разполагането на над 2000 руски военни, присъединили се към вече намиращите се в Сирия руски съветници, изненада Турция. Анкара заяви, че следи отблизо действията на Русия по разширяване на военното летище в Латакия с цел приемане на големи военни самолети. За руско-турските отношения е характерно съчетаването на сътрудничество и координация с остро съперничество за влияние в раздирания от политически борби и въоръжени етнорелигиозни конфликти Близък изток.

Обстоятелството, че американският президент обърна гръб на Сирия и Близкия изток, създаде вакуум в региона, който бързо бе запълнен от Русия и Иран. Тези две сили са едновременно съюзници и съперници, поради разминаването на стратегическите им интереси и опасенията на всяка от тях да не бъде изтласкана от другата при евентуална промяна на обстоятелствата, която би наложила пренареждане на съюзите.

От самото начало на битката за Сирия, превърнала се в кръвопролитна гражданска война, Путин застана зад Асад, което влезе в противоречие с намерението на Ердоган да свали неговия режим. В тясна координация с Иран, въоръжените отряди на ливанската Хизбулла и Ирак Путин подкрепи Асад, снабдявайки режима му с оръжие и икономическа помощ. Същевременно Дамаск се възползва от руската военна експертиза, а руските съветници предадоха на сирийците тактиката на т. нар. изгорена земя, изпитана в чеченската война.

В подкрепата си за Дамаск Кремъл стигна дотам, че пое отпечатването на сирийска валута, след като Швейцария отказа да изпълни договорите за нейното отпечатване. От своя страна Ердоган се съюзи с отцепниците от сирийската армия и им предостави военни бази в Турция. Същевременно той прие на своя територия опозиционните дейци, подкрепени и от арабските страни в Залива. Последните са гневни от дълго време на династията Асад – баща и син, поради стратегическия им съюз с шиитски Иран, освен това се опасяват от намеренията на Техеран да разпространи шиитската доктрина в техните сунитски общества с цел налагане на контрол върху целия регион. Тази заплаха се конкретизира след американската инвазия в Ирак и идването на власт в Багдад на шиитските партии на политическия ислям.

Техеран оказа пълна подкрепа на шиитските въоръжени групировки и милиции в тяхната съпротива срещу американците и съюзниците им от „Коалицията на желаещите“ от 2003 г., сред които бе и България, която даде свои жертви в Кербала. Терористичният акт, който причини смъртта на българските войници, бе една от многото прояви на шиитските отряди – финансирани от Техеран – в битката им срещу съюзниците. Така Путин и Ердоган се оказаха приятели/противници на сирийския терен. Но въпреки различните им цели и стратегически интереси днес и двамата са обединени от стремежа да причинят проблеми на Запада – Европейския съюз и САЩ, злоупотребявайки с нещастието на сирийските бежанци.

Целта е да се настроят европейците срещу собствените си правителства и срещу Европейския съюз, като покажат провала на провежданата от Европа в продължение на четири десетилетия политика на мултикултурализъм и интеграция на различните етнорелигиозни общности. Разбира се, Путин следва цели, които са коренно различни от тези на ислямиста Ердоган. За тях писах в предишния си текст – „Путин пренася украинският сценарий в Сирия“.

Що се отнася до новия турски султан, за него САЩ, Европа и НАТО са виновни за оцеляването на режима на Асад, тъй като отказаха да се намесят пряко в сирийската война и да гарантират по този начин политическа промяна в Дамаск. Другият грях на Вашингтон е засилената подкрепа за сирийската кюрдска партия „Кюрдски демократичен съюз“, която всъщност е клон на обвиняваната в тероризъм и сепаратизъм от Анкара ПКК. Тези опасения се засилиха след като кюрдите успяха да разгромят „Ислямска държава“, която бе завладяла кюрдските територии в Сирия. Гневът на Анкара бе провокиран от обстоятелството, че с помощта на САЩ и Европа кюрдите успяха да установят контрол върху пограничната ивица, простираща се на 70 километра и включваща град Тел Абияд. Последният бе граничен пункт, използван от турската служба за сигурност МИТ за снабдяване на “Ислямска държава” и други джихадистки организации с оръжие. Освен това през Тел Абияд бяха вкарвани европейски и други джихадисти в Сирия и Ирак. Градът бе и основен пункт за трафик на петрол, антики и пари.

Предизборните сметки на Ердоган

Случиха се немалко събития, които объркаха сценария на турския президент: отстъплението на “Ислямска държава” под напора на отрядите на кюрдската народна съпротива, загубата на Партията на справедливостта и развитието, която не успя да получи абсолютно мнозинство и по този начин обрече плановете на Ердоган за промяна на конституцията и въвеждане на президентско управление. Към тях трябва да добавим и огорчението на Анкара от обстоятелството, че през изминалите години кюрдите съумяха да изградят свое успешно самоуправление и да гарантират сигурност и мирен живот за населението в градовете, в които съставят мнозинство. Всичко това накара Ердоган да преосмисли следваната дотогава външна и вътрешна политика и да промени правилата на играта във вътрешнополитически, регионален и международен план. Той обяви война на “Ислямска държава”, която подкрепяше от самата й поява, използвайки като претекст терористичния акт в Суруч. Тук трябва да отбележим, че някои турски медии обвиниха МИТ, че стои зад този атентат, отнел живота на много цивилни граждани. За това писа във вестник „Миллиет“ известният журналист и писател Кадри Гюрсел, но впоследствие вестникът се разграничи от него и под прекия натиск на Ердоган прекрати договора му.

Турският президент поведе битка на два фронта – срещу “Ислямска държава” и срещу кюрдите. Битката му срещу “Ислямска държава” служи единствено, за да прикрие истинските му намерения – разгром на плановете на сирийските кюрди и проваляне на започналия преди две години политически процес в ПКК. Както разкриха някои западни медии, само едно от 10 въздушни нападения е срещу “Ислямска държава”, останалите са насочени срещу кюрдски позиции в Сирия и северен Ирак.

Това е и една от причините Турция да е недоволна от директната военна намеса на Путин в Сирия. Този нов руски активизъм ликвидира в зародиш намеренията на Ердоган за създаването на „защитена зона“ в северната част на Сирия, в която да бъдат настанени бежанците, потърсили убежище на турска територия. В представите на турския президент подобна стъпка ще бъде последвана от налагането на забрана за полети на сирийската авиация на север и от последващ разгром на Асад, което на свой ред би осуетило създаването на кюрдски автономен район по модела на кюрдската автономия в Северен Ирак. За да подразни Ердоган, Асад подкрепи кюрдските намерения. Същото важи и за Иран, макар Техеран да репресира собствените си кюрди.

Новата политическа карта, възникнала на турско-сирийската граница, предизвика паника в Анкара поради факта, че за пръв път кюрдите установяват контрол върху една ивица, която се простира от Кобане до Хасака. Това доведе до влошаване на отношенията между Ердоган, Обама и Брюксел. Турският президент ясно заяви, че “Ислямска държава” е външен, а не вътрешен проблем за Турция. От друга страна, ПКК и сирийските кюрди са вътрешно предизвикателство. Според турския анализатор Самих Идиз тази ситуация поставя турските власти пред твърде ограничен набор от възможности – да продължат политиката срещу течението на събитията, докарвайки нещата в Сирия до провал, или да провеждат политика, близка до реалностите.

Цената на геополитическата игра в Сирия и региона е висока. По всичко изглежда, че Ердоган и неговите арабски съюзници не успяха да разберат това навреме. Стореното от “Ислямска държава” е възможно най-лошото, на което е способен политическият ислям от появата му с ислямската революция в Иран през 1979 г. Турски и западни наблюдатели смятат, че разпростирането на “Ислямска държава” върху широки територии на Ирак и Сирия не би било възможно без активната подкрепа на турските тайни служби. От самото начало тези геополитически сметки целят установяване на контрол върху сунитските райони в Ирак, намаляване на иранското влияние върху шиитските територии и постоянната заплаха, идваща от оста Техеран-Дамаск.

Бежанският потоп и „защитената зона“

В този контекст следва да се разглеждат проблемите, породени от бежанската вълна, която залива Европа. Този внезапен прилив започна от Турция – Ердоган разпореди да се отворят морските граници на Турция, за да могат да преминават бежанците от Сирия, Ирак и други страни и да упражнят натиск върху Европа, САЩ и НАТО. Целта на Анкара е да накара Запада да промени позицията си относно създаването на „защитена зона“ на сирийска територия, за което настоява Турция. Посланието на Ердоган към Европа е: „ако не промените своята политика, гответе се за още по-големи политически, икономически и културни проблеми“. Това свидетелства за раздразнението и недоволството на турския лидер от западните му съюзници в момент, когато страната му понася тежестта да приеме и гарантира човешки условия за живот на над два милиона сирийски бежанци.

Осведомени източници твърдят, че напоследък турската тайна служба МИТ е засилила дейността си сред бежанците в страната с цел да ги насърчи да емигрират в Европа, като същевременно гарантира неприкосновеността на трафикантите и трафикатските мрежи. Нещо повече, сътрудничеството включва предоставяне на фалшиви карти за самоличност за бежанците, както и редовни сирийски паспорти. Същевременно се издават разпореждания пътните власти да не възпрепятстват преминаването на колите с бежанци до морските пристанища в близост до гръцките и българските брегове. Така Ердоган, както и Путин, се опитва да превърне бежанците в проблем за европейските правителства, за да изтъргува със Запада създаването на споменатата „защитена зона“. Начело на трафикантските мрежи стоят предимно  турци, подпомагани от сирийци и иракчани, живеещи в Турция. Те предоставят на бежанците, търсещи убежище в Европа, надуваеми гумени лодки срещу 1000 долара на човек. Показват им как да ги управляват и ги изпращат да прекосят морето до бреговете на Гърция. Това разказват подробно оцелели бежанци в три последователни броя на излизащия в Лондон вестник „Ал Хайят“.

Турският вестник „Йени шафак“ твърди, че турската армия е разработила план за създаване на “защитена зона” в северната част на Сирия. Нейната широчина ще е 45 км, а дължината – 110 км. Същото издание съобщава, че 18 000 турски войници ще влязат в Сирия от двата пропускателни пункта Маршадбенар и Каркаш. Според медията създаването на зоната е било договорено на среща между министър-председателя Давутоглу и президента Ердоган. Друг влиятелен турски вестник – „Миллиет“, съобщава, че турската армия може да установи контрол чрез артилерийски обстрел 40 км навътре в сирийска територия. Арабският в. „Ал Кудс ал Араби“, излизащ в Лондон, цитира три турски издания, според които „армейското командване е получило заповед за привеждане в състояние на готовност за операция по осуетяване създаването на кюрдска автономия в Сирия“.

Според опозиционни сирийски източници през последните няколко седмици турската армия е извършила прегрупиране и е оборудвала команден център в пограничния район, от който да бъде осъществявано командването на бъдещата инвазия, чиято цел е създаването на „защитена зона“. Същите източници не изключват това да стане преди парламентарните избори в Турция, определени за 1 ноември тази година. В този контекст сирийският опозиционен лидер Мишел Кило заявява пред ливанския в. „Ан Нахар“, че Турция ще създаде зона с дължина 140 км и ширина 40 км, която ще бъде прочистена от “Ислямска държава” и от редовната сирийска армия. Според близкия до управляващата Партия на справедливостта и развитието турски анализатор Мохамед Захид Гюл, цитиран от същия ливански вестник, защитената зона ще бъде създадена в резултат на постигнато споразумение със САЩ. Захид Гюл добавя, че сирийската война ще продължи дълго, независимо дали Асад ще остане начело на режима в Дамаск или не. Ето защо Турция иска да запази границите си, като разсели бежанците в защитената зона в Сирия.

Ердоган е убеден, че създаването на подобна зона ще реши проблемите като с магическа пръчка. Вашингтон и Брюксел обаче не споделят неговата увереност, което увеличава пропастта между Анкара и съюзниците й от НАТО. Вашингтон вече уведоми Анкара, че ще осигури въздушен чадър само за обучените с американска помощ бунтовници. Това означава, че САЩ не са съгласни да поемат защитата на ислямистката организация „Ахрар аш-Шам“, на която Анкара възлага надежди да контролира въпросната зона. Освен това Обама се противопоставя на влизането на турски войски в Сирия.

Според турските медии някои висши турски военни също имат съмнения относно целесъобразността от инвазия в Сирия и затъване в близкоизточното блато, което би имало непредвидими последствия. Според проф. Саваш Генч от университета Фатих в Истанбул Вашингтон ще откаже създаването на „защитена зона“. От своя страна Ердоган е решен да отстоява тази идея, която формулира за пръв път преди четири години. Той вече разпрати сигнали до правителствата на 28 държави в ЕС, в които предупреждава, че милионите сирийски бежанци ще достигнат до границите им, ако Европейският съюз не даде зелена светлина на Турция за създаването на зоната. Самият Давутоглу заяви преди дни, че засега няма разбиране на този проблем от страна на световните столици.

Обама и играта на международните баланси

Американският президент се изтегли от Ирак, защото искаше САЩ да се въздържат в бъдеще от разрушителни военни авантюри. Това в крайна сметка доведе до излизането на Вашингтон от международния баланс на силите в региона. Американската администрация се оказа в капан, след като сирийският бунт се превърна в разрушителна гражданска война. Бившият държавен секретар Хилари Клинтън бе първата, която разбра това объркване в политиката на Обама. В своя реч в Брукингс инститюшън миналата седмица, тя заяви че подкрепя ядреното споразумение с Иран, но счита, че в него няма ясна стратегическа визия за региона. Обама насочи усилията си към изолиране на Русия в резултат на агресията на Москва в Украйна и анексията на Крим. Днес обаче показва склонност за отстъпки пред Путин спрямо Сирия, както и готовност да обсъжда оставането на власт на Асад, въпреки че досега настояваше той да бъде отстранен и това бе предварителното условие за постигане на политическо решение. Това може да се тълкува като капитулация на американските интереси пред ултиматума на Путин. Самият Обама изглежда разколебан в последната година на своето управление. След като икономическите санкции срещу Русия не дадоха очаквания резултат, днес той е разколебан и в Близкия изток. В негово лице както Путин, така и Ердоган, виждат слаб нерешителен лидер, което им позволява да шантажират най-голямата сила в света, още повече, че следващият президент, независимо дали ще е републиканец или демократ, ще има различен подход към Русия. Американски анализатори отбелязват, че двама от кандидатите на Републиканската партия избраха за място на диспут библиотеката на президента Рейгън, което според тях е знак, който Путин добре разчита като по-твърда политическа линия по отношение на Кремъл. Именно затова можем да кажем, че Ердоган избра най-благоприятния момент да обяви война на кюрдите в Сирия, което в крайна сметка ще доведе до гражданска война и в неговата страна.

Големият въпрос сега е – какво ще направи Европа, за да се справи с новите опасни геополитически предизвикателства в региона? Защото очакваните бурни събития в тази част на света през следващите години ще пораждат нови и нови бежански вълни, които няма да се насочват към Русия, нито към богатите страни на Залива.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ “Св. Климент Охридски”. Текстът е публикуван в портал "Култура".