Момиче. Моменце. Хем е малко - от моя гледна точка, хем близките срещи с другия пол явно вече не са ѝ само виртуално понятие от фейсбука. Прибира се от София. Не може да не ви се е случвало - хора, на които един бегъл по оста дрехи-прическа-чанта мигновено ви информира каква музика слушат? Може и да сте глухи като пън. Странен социокултурен феномен... Не че имам нужда от потвърждение, но дънещите слушалки в ушите ѝ ми показват, че не бъркам за жанра. Само конкретната певачка ме затруднява...

Излизала е с Бранко, но това го научаваме после – ние, публиката. В пътуващия дом за публика - влака към Северозапад. Напинящият отвътре разговор с мама се почва на мига, в който тренът отлепя от 6-и коловоз, запад. За по-сигурно - да не вземе Бранко да е промушил ухо изпод траверсите – знае ли им човек акъла на тия софиянци. Пък, ти да видиш, на Бранко майка му имала дебитна карта. Ходили в мола и теглила, ама нещо не станало. Била повечето време с тях. Като съдя по доволния ѝ вид - дебитната карта също.

Нямало е кой да научи мойта мъничка героиня, че когато влакът е фрашкан с правостоящи по празниците, не е добре да си държи чантата на цяла седалка. Не казвам да става на някоя бабичка, ма моля ви се... Просто да си сложи торбето – макар и марково, на багажника. Който, като на повечето такива влакове, тъне в незаетост, по-голяма и от трудовата незаетост в Северозапада... Бохчите винаги гордо се возят в скута, около, под, в собственика, в прегръдките му. А най-често – за удобство – на самостоятелна седалка или в краката на отсрещния.

Бранко, Бранко, Бранко – името не просто се повтаря 10 пъти, то се изчуруликва, леко изръмжава или закачливо изкартечва според това как се е представил в различните ситуации. Може пък да си въобразява, че го обича, знам ли. „Да бе, мамо... Дааа. Е, накрая ходихме в „Макдоналдс”... Е, Бранко, кой!” Следва самодоволна усмивчица на иначе нацупената муцунка, взета назаем от някое популярно селфи. Даже напоследък се обогатих със специална дума за това - „нашупени”. Не ѝ знам нито едно друго значение освен за устни.   

За момент се замислям, какъв ли е бил последният въпрос, че да се получи такъв категоричен отговор само след секунда. Епа, много ясно – кой е платил сметката... 

Това сме ние, това са децата ни.

Четох за един гръцки монах от Атон – старецът Ефрем, който отишъл в Америка, по-точно в Аризонската пустиня, посочил едно място и казал: тук ще се строи манастир. Не знам как не са го освидетелствали! В нищото, при змиите, без вода и населено място наблизо. Като казахме вода – той посочил къде да сондират и я намерили, знаете ли на колко – на 980 м дълбочина. 980 м копали? А ние се интересуваме Бранко ли е извадил 5 лв за едно макменю.

И не ви говоря някакви митове и легенди от Х век, а от 1995 г. Идете и го вижте – между Финиск и Тюсон.

Този човек е жив и освен „Св. Антоний” в Аризона е построил още 18 манастира. Други два са в строеж в момента. 1928-а е роден.

Защо ви разказвам всичко това? За да изхвърлите таблета на детето си и да го изстреляте с палет тухли и два чувала гасена вар към Аризона ли? Не... За да си направим сметка какви хора има. Какъв дух може да живее в едно човешко същество и в днешно време. Няма да ви давам примери с Баумгартнер и безкраките спринтьори. Но да се сравним и самосверим - къде са другите. И знам, че най-лесният отговор е: Абе, гледай си работата – тоя е грък, а гърците са мазни и мързеливи, сърбите ни мразят, румънците са цигани, македонците – грандомани, турците – не знам си кви... Нямам нито едно доказателство, че ако цял живот „лежим на тая кълка”, това работи. Ако вие имате, ще се радвам да ми го представите.... .

Гледам останалите зулуси във влака, които, разбира се, може да ви описвам надълго, та да се посмеем. Гледам кондуктора как свива по левче от свити шепи, които уж си подават билета... Гледам, разбира се, и себе си, дето половината ден умът ми цикли върху такива възвишени теми като това къде летните гуми са с по-яка отстъпка. Вярно, че тези хора като стареца Ефрем са единици, но това са реални неща, не са басни някакви. И ми става тъжно - къде сме ние, накъде вървим и докъде сме я докарали? Какви са интересите ни? Не че е лошо да си прагматичен – лошо е, когато това са 101% от живота ни. Промоции, дребни далавери и... отчаяно търсене на Бранко да плати сметката.

А животът е толкова просто нещо. Състои се само от два етапа – когато минаваш покрай табло с некролози и отвръщаш глава на другата страна, и когато започнеш да се заглеждаш. Какво ще отнесеш със себе си?

И само още един въпрос – как детето ти ще е друго? Щом ти не питаш: „И какво – как е да си цял ден с него?”, „Как мислиш – подходящият човек ли е?”, ако щете дори: „Е, не свършихте ли поне работата?...” Не, ти питаш кой плати сметката! Забрави да спомене дали горкият Бранко се е усетил за промоционално меню, или се е набутвал поединично. Това би било важно за бъдещия им съвместен живот, здравето на децата, които ще създадат и много други.

Боравя с истинскси имена, защото съм напълно спокоен, че тези хора такива работи не четат. Всъщност, не знам дали изобщо могат да четат. Явно затова им пишат с по-големи букви заглавията „НИКОЛЕТА ОТНОВО БРЕМЕННА”. Тях друго  не ги интересува. А защо мен трябва да ме интересува – питайте ме... Не знам. Сигурно заради Проповедта на планината.

Ужасявам се от мисълта, че дълбоко в себе си мойта малка влакова принцеса си дава реална сметка за ситуацията и знае кой е единственият „капитал”, който може да осребри. В София, близкия областен център или родното село – където падне. Е, в София би имало мол с ескалатори, 3D и дебитна карта, която все един ден ще заработи. После все един ден ще спре, ама карай.

Не че е лошо един мъж да почерпи, разбира се – нищо по-нормално няма. Лошо е, когато това е основният ни въпрос.

Бранко, имам една лоша новина: минал си се, приятелю - този човек не ти трябва. Прахосал си си 10-те лева. Ако я вземеш, има опасност да прахосаш и живота си, честно. Само че повече ще боли.

Вярно, че и ти сигурно си същият. Че акълът и духовността са ти толкова, че да си въобразяваш, че веднъж като се докопаш до споменатия скромен капитал, като получиш ключа за „касичката”, това ще ти реши проблемите и ще те направи щастлив. И колко време така – година, две, пет? А остатъка от съвместния ви живот? Грешиш, пич – докато мигнеш, и си се озовал до една разчорлена, неподдържана стринка, която за всичко истерясва, а единственият интерес, който проявява към тебе, е сгънат в портмонето ти. А тя – до един впиянчен, миришещ на маршрутка деспот, който на всичкото отгоре само търси къде да кръшне. Дано си пазите касовата бележка от „Макдоналдс” – да я целите с дартс после...

Със сигурност си се минал, братле.