Представяте ли си подобно нещо. Едновременно огромно, здраво, витално, мощно и в същото време изцяло стъклено, крехко, прозрачно и беззащитно, ефирно, през което можеш да видиш пречупен целия останал свят.

Е аз мога да си го представя – имах щастието да познавам Кольо Карамфилов. Сърцето му е като китайски фенер. Когато се напълни с топъл въздух, може да отлети високо в небесата. Само такъв луд човек може да каже „Как се прави акварел – хвърляш четката в реката и чакаш“. Дзен ли е, дявол знае какво е.

На 5 ноември в Националната галерия се откри негова изложба „Път, знаци, откровения“. Много ви моля, идете да я видите. Не ползвам минало време, когато говоря за него. Някак си неуместно ми се струва. Не можеш да го кажеш в минало. Спомням си как точно го формулира на поклонението му един от най-големите съвременни живописци – Атанас Парушев. „Недей така бе, Кольо, ставай от там, не ти отива!“.

Изумително беше. Най-живият от нас да отлети. Обаче си е тука, затова идете го вижте в националната галерия. И непременно слушайте Том Уейтс. Така ще го разберете още по-добре. Кольо как така се скри, че хем си тук, хем те няма, приятелю.

Да знаеш, че си се разположил в приятелите си – застанал си, майна, като витровианския човек, разпънал си краката и ръцете си във всичките ни камери и предсърдия. Аз няма да мога да дойда на изложбата, пич, помолих Сашо (Морфов) да иде два пъти. Да знаеш, че онова иконостасче с трите части си го пазим. Едната е в къщи, другата е в Сашо, а третата сигурно е при Росен. Всичко е под контрол. 
 

Винаги, когато отида в Пловдив и вляза в твоята галерия, още от входа извиквам: Усили (музиката) и чакам да се появиш от някъде, майна. Знам, че ако го правя постоянно, най-накрая ще се появиш – небрежно усмихнат, с разперени ръце, в онова голямо архангелско палто и ще чуя нехайния въпрос: „Каква хава, майна?“. 

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.