Ози е котка. Женска при това. С моите приятели имаме за срещи едно семейно заведение с двор. Държи го младо симпатично семейство рокери.

Та една сутрин в двора се появило съвсем малко коте – тигърче и го кръстили на Ози – Озбърн. Да де, но се оказа женско, името обаче си остана. Опитахме да му казваме Рози, но не ни обърна внимание. И сега относно Ози. Беше колкото човешка ръка голямо. Любовта ни беше от пръв поглед. Дойде и се настани в скута ми. После се опита да влезе в джоба ми и упорито натискаше с предните си лапи фланелката ми. Вероятно ме е припознало като майка и искаше да суче. Винаги, когато отивах в двора на това заведение, където и да беше Ози след малко се появяваше и скачаше в мен. Необяснима работа.

Вече през лятото се случи това, за което пиша тази история.

Връщах се от плаж и се отбих да изпия една бира в двора на кръчмето. Малко общи разговори, една цигара и си тръгнах.

У дома си оставих сака и влязох в банята. Когато влязох в ателието, чух мяукане. Сигурно ми се е сторило. Но се повтори и идваше от библиотеката. Имам голяма библиотека, заема цяла стена. Но коте там нямаше. Отново чух тихичко мяукане и чак тогава видях Ози. Една от лавиците е заета от играчките на сина ми. Той отдавна порасна и вече живее във Виена. По тази сантиментална причина съм запазил плюшените му играчки и между тях се беше настанило малкото коте Ози. Най-вероятно докато съм пил бира, се е напъхало в сака, за да се премести да живее у дома.           

Оцених неговата привързаност, но го върнах в двора на заведението. Отсъствам много от дома и няма как да го гледам. Краят на тази възхитителна котешка любов е също невероятен.

Ози порасна голяма, красива тигрова котка и на следващата пролет се окоти.

Седя пак в двора на семейното кръчме и си говоря с приятели. И усетих, че някой ме бута. Беше майката Ози, в устата си нежно държеше коте бебе, абсолютно нейно копие, и се опитваше да го сложи на коленете ми. Сега малкото живее в моята библиотека. Когато пътувам, го оставям при майка му. Но когато се прибера, винаги си го вземам у дома. Живее в библиотеката. И се сещам за песента „Чело коте книжки“.

Ето така и аз станах баба – котешка.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.