Съкровищата на Арно Вагнер

Зад една прашна витрина и на пръв поглед хаотично засипани с хартия и предмети рафтове може да бъде открит човекът, способен да изпълнява всякакви желания – ако става дума за миналото и историята, и свързаните с тях спомени. Арно Вагнер отказва да бъде наричан антиквар – предпочита определението „пазител“ на вещите. И веднага доказва, че това е точно така – щом е в състояние да извади дори пътна карта на България от 1963 година или картички, на които все още са по местата си са и мавзолеят, и звездата на Партийния дом.

Дюкянчето се е свряло в една малка уличка в Малкия град в Германия, но реклама не му трябва – ценителите знаят много добре пътя дотам, знаят и, че ще намерят каквото търсят, при това без да се разорят. Собственикът Арно Вагнер има специализация – грижи се предимно за тези, които се интересуват от стари автомобили и тяхната история, което си е истинска бездна от информация. Но може да предложи и какви ли не други чудеса, ако имаме предвид, например, изгледите от стара София или от соцразцвета на българските черноморски курорти, които също кротуват някъде по рафтовете.

В началото на всичко е страстта му към колите – харесвал ги от дете, събирал играчките методично, докато не станал на 14 и не си казал – вече съм твърде голям за тях. Но не ги изхвърлил, запазил ги с мисълта, че един ден могат отново да бъдат ценни. Каквато е и философията му по отношение на всички останали предмети, плакати, списания или каталози, с които е пълно дюкянчето – ако не днес, то утре все ще се намери някой, за когото ценност и радост ще представлява нещо, което в ничии други очи не е такова.

„Притежавам документи и снимки, за които хората въобще не подозират, че съществуват“, разказва ми г-н Вагнер.

Както посочва – има вещи, към които никой не е проявявал интерес в продължение на 20-30 години, но оттам не следва, че те трябва да бъдат изхвърлени. В магазинчето може да се намери например, цял кашон с картички, които струват по пет цента и мнозина биха казали, че това е по-скоро боклук. Но е напълно възможно след някое и друго десетилетие някои от тези картички по някаква причина да станат много важни – и точно това вълнува собственика. 

Арно Вагнер, който е дипломиран психолог и лингвист, ми обяснява кои са тези, за които работи – почитателите на старите коли, които в един момент се сдобиват с някое возило от 1961 или 1964, и оттам нататък искат да научат все повече и повече за колата и за нейната история. Започват да събират и моделчета, и реклами, и снимки от някога, на които може да се види как някой виден автомобилен състезател от втората половина на миналия век е направил стремителна кариера именно с тази кола.

Колкото и странно да звучи, между рязко покачилите се цени на имоти, картини и автомобили в Япония, и продажбите на автомобилчета, с които се занимава Арно Вагнер, има непосредствена връзка – чувам не без учудване. Обяснението следва: ако след придобиването на възможно най-новото и най-модерното – например „Ферари“ или „Мазерати“, когато вече няма какво по-ново и модерно да се купи, хората се обръщат към олдтаймерите, респективно към свързаната с тях история. Има клиенти и от Финландия, и от Холандия – в момента в „ниските земи“ не друго, а тракторите изживявали истински бум /покрай щедро отпусканите от ЕС субсидии/ и ето, че тутакси скочил интересът към тракторите-моделчета или списанията с техни изображения, а мястото, където те могат да се намерят, е точно малката уличка в Малкия град в Германия. „Плащат направо идиотски цени за тракторчета-моделчета и съответните проспекти“, обяснява г-н Вагнер, който светкавично разпродавал всички видове подобни артикули.

Когато започнал – преди почти 40 години, тъкмо му било дошло времето да пише докторат по лингвистика, с който щял и да се заеме, ако бизнесът не бил потръгнал. Но не се стигнало дотам, и ако светът може  да е загубил някой виден лингвист в негово лице, се е сдобил с нещо доста по-своеобразно – точно такъв като Арно Вагнер другаде надали има, признава самият той и смята, че е по-полезен в тази си обществена роля.

Показва „съкровищата“ си по автомобилните изложения, където се е случвало за броени минути да разпродаде, например, всички албуми с ценни исторически сведения за Порше. Намира си новите попълнения в сбирките на по-възрастни господа, които предпочитат да ги предадат на него, отколкото да ги обрекат на забвение. Разказва, че през 80-те години, в началото, архивните мини-колички, журнали или плакати са се радвали на много по-голямо внимание и цените им са били съответно високи, но и днес има и предлагане, и търсене. А вкусовете стават все по-разнообразни, включително за колекционирането не само на тракторчета, но и на катафалки, например.

Не знам каква би била колекционерската стойност на пътната карта на България от 1963, с която се сдобивам по любезното предложение на г-н Вагнер, но и на мен ми става ясно какво привлича клиентите към неговите „експонати“ - възможността наистина да държиш история в ръцете си.

От някогашния „Балкантурист“ са се постарали да представят България като максимално привлекателна дестинация с високи планини и живописни брегове, която във всеки сезон има какво да предложи на туриста. Пътната мрежа е обхващала 28 000 км асфалтирани или павирани шосета, а леглото в двойна стая категория „лукс“ е струвало 9,50 долара. Има и сведения за цените при отсядането на къмпинг, а става ясно и колко е струвал бензинът през 1963 – 20 стотинки за литър обикновен бензин, 25 стотинки за супер. Монтана е все още Михайловград, Добрич е Толбухин, Шумен е Коларовград, а Царево – Мичурин.

„Пазителят“ на вещите ме засипва и с картички от България отпреди десетилетия, които германските курортисти са изпращали на роднини, споделяйки задоволството си от морските курорти или планинските маршрути.

И пак държа в ръцете си история - „засукани“ по някогашната мода дами в бански костюми пред несебърския хотел „Жерави“, поглед към софийското ларго все още неосвободено от мавзолея, покрит с десетки венци, панорамна гледка към Партийния дом със звездата на върха, в чието подножие се откроява надписът „Участвайте масово в залесяването“.

Сигурна съм, че Арно Вагнер може да намери и много по-добър клиент за тези ценности от мен, но – не и ако въпросният клиент не го посети лично. Защото „пазителят на вещите“ си има принципи, които изключват ползването на интернет, на мобилен телефон или даже телевизор. Връзката със света я поддържа чрез стар телефон с шайба (който за 28 години се бил развалял само четири пъти), а когато все пак се налага да пише нещо, използва електрическата си пишеща машина „Габриела“ (каквито няколко десетки бяха закупени през лятото на миналата година от руските тайни служби след избухването на шпионския скандал с Американската агенция за национална сигурност). 

Може би е до голяма степен човек на миналото моят 58-годишен събеседник, който твърди, че „може без целия този модерен боклук“. И това в никакъв случай не го прави нещастен – точно обратното. Предпочита да върви пеш, вместо да пътува с кола – използва я само ако има да пренася повече от 50 килограма, и се чувства абсолютно комфортно в пещерата със съкровищата си, за които и без каталог разполага с перфектна информация кое къде се намира и е готов да посрещне желанията на всеки, който се отбие при него – на малката уличка в Малкия град в Германия.