Удивявал съм се как този, меко казано, не особено дълбокомислен филм, ни описва точно със заглавието си. Поне нас – градските хора от ХХI век.

Зяпаме луната с един приятел в едно балканско село и му викам – глей, глей колко е красиво, не е като в София. А той: „Ти луд ли си – ние сме на 40 мин път от София и луната, разбира се, изглежда напълно еднакво. Просто, като сме там, никой не  повдига поглед към небето.” От бързане.

Понеже обичам да шофирам, съм се замислял как се променя стилът на каране, когато станеш родител. Същата кола, същият шофьор сте си, но возите ли детето си, вече го правите по различен начин. Като минавате покрай други деца, също намалявате инстинктивно... Е, поне би трябвало така да правим. Къде е промяната – в колата? Тя си е същите коне, същата мощност със същите възможности.. Вътре в нас е. Имаш бебе на задната седалка, пак бързаш, но вече не чак толкова, не и по онзи начин като преди. Това е голям феномен – наблюдавайте го.

И идва въпросът – не можем ли всички отвътре „да си родим едно дете” и да се променим. Плод на доброто, чистотата, разбирането и съчувстването на ближния. И от това да го даваме по-отговорно и „безопасно” в най-важния шофьорлък – на живота. Забравих и още нещо, което ще ни трябва – въздържанието.

Много е трудно на човек, който не е взел добро решение за себе си, да се обясни защо са нужни възбраните, които най-общо дефинираме като „грехове”. Казваме си: ама какъв е проблемът, че имам безразборни връзки, че гледам порно, или че съм се напушил – нали ползвам предпазни средства, а за тревата дори някъде пишеше, че е полезна. На никого не правя нищо лошо.

Ами не е проблем, ако не съществуваше душата. Която се замърсява от тези неща. Ако си вярваш, че си просто еволюирала маймуна, прави така. Обаче виждали ли сте погледа на дърта... да кажем, брантия, при все че не ми е работа да етикетирам. Да сте видели радостна и грееща такава? Когато витрината вече е повяхнала и не привлича „клиенти”. Очите са мътни и има много болка. Може устата ѝ да говорят друго: как добре си е прекарала живота – едно безконечно турне из мъжките кревати, но вие гледайте очите ѝ и тъгата ѝ. Защото е опустошена и ограбена от „безопасните” и „невинни” хаотични контакти. Празна кофа. Честно. И понеже младостта има навика да облича всичко в лъскавата опаковка на екзалтацията, за да ни го „продаде” чрез куп самозаблуди и оправдания, изчакайте малко да поостарее.

Същото е и с другото – може да не ти увреди конкретен орган от тялото, но те заробва. Щастлив роб?... Да, бе! Четете „Чичо Томовата колиба”.

Това важи и за чревоугодието, хазарта, гнева. Те може да не са престъпления към другите, но са вериги на ръцете ти. И е казано: не прави това и това, не защото примерно на някакъв кисел християнски Бог ще му се напука тронът, ако ти прекарваш нощите си на машинките за залагане. А защото така ти отиваш на кино. За мен и теб е казано, не че там горе седи едно божество с кофти характер и се чуди как да ни депресира с цупенията си и безкрайните си изисквания.

А ние си умираме сами да се напъхаме в омагьосания кръг. Не чистим „чашата” отвътре, защото нямаме време, препускайки като полудели към целите си - щастие, радост, вътрешен мир, т.е. спокойствие. А същите тези неща не идват и не идват, защото не могат да бъдат налети в мръсна „чаша”. Защото на тях самата им природа е такава – чиста. За да се върнем на шофьорските примери – влезли сме в „детелината” на някое кръстовище и въртим само в нея. И се чудим защо не пристигаме. Ама нали увеличаваме скоростта, пререждаме, отнемаме предимство, псуваме оня малоумник с провинциалния номер?! Е, що не пристигаме, де? Защото се въртим в тъпата детелина, ето защо.

И когато говорим за бързане, го казвам с чисто сърце и имам право да го кажа, защото никога не съм работил някоя кротка държавна службица в малко градче, че да ви говоря глупости. Да ми кажете – лесно му е на тоя, не е бил под пара, не е изживял стреса, борбата със секундите и минутите, напрежението. Знам, тичаш, защото ти е притеснено, че ще закъснееш, може би шефът ще те накаже или дори уволни. И оставаш на улицата. И аз съм така. Но като цяло търсим „ключа от бараката” на съвсем погрешно място, по неправилен начин, а и за барака, която не съществува.

Ако се вгледаме в себе си и не открием нито едно потвърждение на горното, не бързайте да решавате, че това са глупости. Защото просто съвестите ни – тази имунна система на душата, са надрусани. Дрогирали сме ги с купчината наркотици, с които ги заливаме – ефимерни цели, смешни псевдопобеди на дребно, телевизия, жалки кефчета.

Старецът Паисий казва, че всеки има болка – не го гледай и не му завиждай, че сега пее, хвърля бели салфетки по масите или се весели – вътре всеки има своя болка. И тревоги. Опознайте някой наистина богат човек и ще видите, че това не са дрънканици.

Ама как ще опознаем дори съседа, като бързаме. И сме му бесни. Кой се приближава към разярен язовец? Не, така си ни е по-добре - дистанцирани и сами. Добре ли ни е?

Затова и не са малко тия, които „се спасяват”, като си правят бог от колата си, работата, ако щете – детето си, защото другото не ги устройва. Седят си в олтара му и викат „омм”. Със същия успех може да отидете на преоценен гуру в зала 1 на НДК, който срещу 10 лв. вход ще ви каже как да намерите щастието или да станете милионер за 2 седмици . Ама колата не ти дава нищо, работата е ден до пладне, а детето така става глезено и себично. Които му качества задължително един ден се връщат като бумеранг и ни цапват. Нищо. Поне не ме мъчат аз да ставам по-добър човек и не ми дрънкат за ценности.

И тук няма малък, голям, учен и необразован. Системата така е направена, че всеки да има равен шанс. Говорих с един производител на картофи и знаете ли какво ми каза? От 5-6 декара, ако се грижиш за тях и им отделяш от времето си всеки ден, ще извадиш повече отколкото от 10 дка, ако го караш през пръсти. Представете си, че и душата ни е картофена нива. Е, да – иска съвсем малко плевене и поливане, но накрая ще роди. Нещо добро.