Още една история за Моцарт. Още една, защото има много други. Тя се е случила във Виена. Като за начало нека да си представим Виена – красив, спокоен град, направен по размерите на хората, град, в който всеки си знае мястото и всички знаят кой е Моцарт.

Въпреки че никой не знае къде е погребан Моцарт, Виена е градът, в който могат да ви продадат най-много неща, докато използват името на Амадеус. Двама мои приятели специализанти ходели всяка събота в една доста луксозна кафе-сладкарница. Отделяли пари през седмицата, за да се почувстват за малко хора поне в събота. Какво било интересното в тази сладкарница? Навсякъде имало позлата, сецесион, репродукции на Климт. Дотук е ясно.

Атракцията обаче било едно малко ангелче – шестгодишно момченце, облечено като Моцарт и с изящна перука, което свирело на пиано популярни мелодии от епохата на великия композитор. Нещо като връщане 250 години назад. Ето по тази сантиментална причина моите романтични приятели се чувствали хора поне в събота. Дотук всичко би било обикновено, но ето какво се случило веднъж. През един следобед след лекции Младен и Владо се шляели из града и когато изгладнели, теглили чоп – Младен отишъл да купи два дюнера. Върнал се и двамата захапали сандвичите.

Младен обаче изглеждал разсеян като човек, който мъчително се опитва да се сети нещо. След две пресечки той извикал: „Моцарт“. „Какво Моцарт?“ – сепнал се Владо. „Моцарт ми продаде сандвичите“. „Младене, кво ти става, бе? – тревожно го погледнал Владо. – Какъв Моцарт. Дюнерите ги продават турци“. „Хайде да се върнем, искаш ли да го видиш“. 

Владо нямало как да откаже, пък и на него му било интересно дали Младен не е луд. Върнали се и влезли в магазинчето за дюнери. Там един турчин, горе-долу на тяхната възраст, продавал дюнери. Помагало му малко момиченце, около десетгодишно, и Владо го загледал внимателно, след което казал: „Моцарт!“. После заговорили с бащата. Като разбрал, че са от България, той минал на български и ги поканил след работа на гости.

Вечерта Владо и Младен позвънили на вратата на един апартамент в турския квартал. Кварталът бил екзотичен, сякаш не се намирал във Виена, а в Истанбул – беловласи турци пушели на пейки пред блоковете, други играели табла, някъде отдалеч се чували маанета. Позвънили на посочения адрес. Отворила им Айгюл, тяхна съученичка от немската гимназия в Пазарджик през далечната 1978 година. Пили ракия и си спомняли  за гимназията, докато Айгюл разказвала как я изгонили от консерваторията при смяната на имената, как в Анкара се омъжила за Демир, как дошли с двеста зора тук и успели да започнат своя търговия, как се родила Севда. Айгюл прехвърлила цялото си желание за музика върху Севда. Трудно било с парите, но дъщеря ѝ също много обичала да свири.

Та в това време, тихо в нощта, на единственото пиано в тази кооперация, а може би и в целия квартал, малката Севда свирела малка нощна музика за стари приятели. На финала тя се поклонила като в сладкарницата. А от околните квартири се чули шумни ръкопляскания и възторжени викове на уморените емигранти: „Евалла, машалла!“. Нищо че изпълнението не било турският марш.

Това е историята и тя се изчерпва с една вълшебна дума – Моцарт.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.ѝ