Кирил Кадийски: Че кой може да ти отнеме робството бе, робе!

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Кирил Кадийски, когото мнозина световни умове са посочвали като „най-значимия поет на своето поколение“, наблюдава с тревога реалността у нас, опитите за излизане от тежкото положение и начините, по които става това. Сравнява прехода в България с безкрайна война, за която обвинява политиците от всички политически окраски.

Светът изглежда обречен и в сонетите му:

О, мозък, лумнал цял от спомените за самото сетне,
отдавна преживяно: бедствия и кризи,
видения от огън, кръв и смърт!

Обречен свят! Дори и да просветне –
ще бъде взрив. И усмирителните ризи
на всички облаци безумците не ще смирят.

(Из „Битие. Изход“, 2014)

Кирил Кадийски е най-превежданият български поет във Франция, където творчеството му е изцяло публикувано в петнадесет отделни книги и събрано последно в едно триезичното издание Poèmes. Poems – на български, на френски (в превод на Силвия Вагенщайн и Никол Лоран Катрис с участието на автора) и на английски (в превод на Ан Даймънд). Негови книги са издадени в Испания, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Стиховете му са преведени на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, шведски, финландски, турски, руски, белоруски, украински и др. езици. Той е автор на единствената в българската литература книга с палиндроми.

За 70-годишнината му през 2017 г. прочутата му литературна анкета пред критика Светлозар Жеков ще бъде отпечатана във Франция от издателство „Мишел дьо Мол“.

– Издателката Божана Апостолова излезе с призив за спасение на България. Казва, че народът ни върви към бездната, без да усеща това, защото европейските фондове закърпват дереджето, но какво ще стане, когато тези пари спрат…“. Вие подкрепяте ли инициативата ѝ за създаването на Комитет за защита на България?

– Щом Божана Апостолова се е намесила в спасяването на България, значи ножът е опрял до кокал.
Това е лека закачка с колежката, която, разбира се, съобразно своите възможности и представи за помощ прави все нещо в тази сфера. Да го отчетем като плюс. Никой, който се вълнува от съдбините на България, не може – и не трябва най-вече – да подминава което и да било усилие в тая насока. В държавата наистина се случва нещо много тревожно. Притеснява ме както реалността, така и опитите за излизане от положението и начините, по които става това, ако щете… Най-прост пример: отстраняването на министъра на образованието Тодор Танев. Пресата пита: „Защо толкова късно?“. Ами защото едва сега е решил – или сколасал – да се намеси министър-председателят. Ако трябва да бъдем по-точни – не го е сменил, а направо изритал. Министърът на образованието цяла година ръси бисери на словесната глупост, нещо повече – върши дивотии, и всички чакат премиерът да го отстрани. В обществото вече се е създало едно паразитно мнение, че министър-председателят е слънце, което трябва да огрее навсякъде и това се превръща в още по-паразитна практика. Не само по върховете, на всички нива трябва да има естествени клапани за регулация.

– Как си обяснявате неспособността на властта да ограничи „дивотиите“, които изскачат на всички нейни нива? 

– В Европа е имало трийсетгодишна война, която в един момент е свършила. А тук скоро ще станат трийсет години от началото на този безкраен преход и аз не виждам кога ще свърши той и ще свърши ли. Всички политически сили, до една, без оглед на тяхната окраска, са виновни за това, че позволиха чиновничеството, бюрокрацията на всички нива, полицията, че и армията, да се корумпират. Държавата позволи тези хора да диктуват нещата и да я поставят в смешното и унизително положение да не може да се справи с тях. Вече започвам да се замислям дали това не се прави целенасочено. Не е въпрос само за неспособност на управляващите, а по-скоро съзнателно избрана, подривна политика да се деградира държавата, да се доведе до този упадък. Тези, които ръководят и ще ръководят, имат за цел да се създаде впечатление, че няма институции. И тъкмо тази липса на институции, вината за която може лесно да се прехвърля на предходниците, е чудесно оправдание на управленската им некадърност и причина да се вършат безобразия, от които няма как да не се облажат.

Кои интелектуалци? Защо се заблуждаваме, че има интелектуалци

– Божана Апостолова предлага натискът за промяна да бъде извършен чрез журналистите и интелектуалците…

– Кои интелектуалци, госпожо? Защо се заблуждаваме, че имаме интелектуалци. Нямаме такива, нямаме. Защото тези интелектуалци бяха деградирани – бавно и полека. Не може да се смяташ за интелектуалец, духовен водач на нацията, и да правиш метани пред президента, да му редиш панегирици – както стори това т. нар. професор Михаил Неделчев. И защо? Защото му дали орден, видите ли! Няма ли кой да го дръпне за орденоносния ревер (аз не мога, тъй като от двадесет години се възмущавам от отвратителното му държание и в литературата, и в политиката, където беше за кратко и от която беше изхвърлен) и да му каже: „Това е унизително, господине! Като не мислиш за себе си, мисли поне за литературата, с която някои все още те свързват!” Сартр отказва Нобелова награда. Борис Христов отказа орден „Св. св. Кирил и Методий – първа степен“. Иван Теофилов отказа орден, не помня какъв. Дават му го на 80 години. На творец от неговия ранг! И то втора степен. Кой ги раздава тия ордени и има ли си понятие кой кой е в българската култура?!

Ние, творците, може да имаме всякакви разногласия и в творческо отношение, и в политическо, и в каквото искате. Но когато се говори за непреходни стойности, длъжни сме да си даваме сметка за цената. Не може да претендираш, че си интелектуалец, а да се слагаш на властта по този начин. Не може като един Едвин Сугарев да се лигавиш с живота като такъв, за да шантажираш тия, с които не си съгласен. Като ще умираш – умри като човек. Примери много. Има пистолет. Има отрова. Стига да имаш Тодор Александров до себе си, който да ти ги донесе. Ако ли не – продължаваш да си вземаш хапчетата. И преставаш да се слагаш в услуга на която и да е партия, още повече на такава като ГЕРБ. Спираш да пишеш поръчкови книги, обслужващи политически интриги, все едно чии са. Това е недопустимо за един интелектуалец.

– Нашите интелектуалците не бяха достатъчно смели не само преди 1989 г., но и по време на прехода, защо, г-н Кадийски?

– Каква смелост! За да е смел интелектуалецът, той трябва първо да е творец от висока класа. Ние такива творци нямаме. Вземете хилавите творчески съюзи, които продължават да съществуват. Там бяха рекрутирани верни, предани хора, които да не създават проблеми на властта. Властта се смени, тези хора останаха – без каквото и да е прилично творчество, неспособни да вършат някаква що-годе ползотворна дейност, продължават да хленчат държавата да ги обгрижва. Малцината, на които би могъл да им се чуе гласът, мълчат, по собствено желание най-вече. И омерзени ще продължават да мълчат. Тук-там се казва нещо, но то потъва в морето от дивотии и шумотевица, целящи тотална подмяна на стойностите, формирането на нация от тъпаци, над която се властва лесно. Резултатите са вече налице – по-бързо, отколкото някои може би са очаквали.

Борисов не е чел Макиавели, но неговите кукловоди са го чели

Бойко Борисов не е чел Макиавели, но неговите кукловоди са го чели. И му осигуряват тоя комфорт – да няма край него хора с по-високи ментални възможности. И като знаем вече какво е неговото ниво – ето какво е под него. Градобитнина. Министрите му са или средностатистически даскалици – в най-добрия случай, – или, ако ги видиш в трамвая, ще кажеш – домакиня, тръгнала на пазар. Лошото е, че вече са забравили цената на хляба. Една от тях измислила да глобяват клошарите. И то по хиляда лева. Ще вземе на босия цървулите. В парламента – още по-зле. Отхранена опозиция, която крепи управляващите с опълченски усилия, защото падне ли заветният хълм, някои никога повече няма да седнат на депутатската банка.

Само около парламента – почти идеално. Бодри протестъри – красиви и с платени данъци и сметки за ток – са наизлезли барабар с домочадието си и пуделите и чакат. Знае се какво. Който намира описанието ми на протестърите бледо, да прочете това на Георги Господинов – тук писателската ми дарба немее. До протестърите – и нашите „интелектуалци”, някои хем протестъри, хем интелектуалци. И единствени, както им подобава, раздирани от противоречия – като ще се протестира, само хабилитираните лица ли ще имат привилегията да лягат на жълтите павета, или и тези, които не са хабилитирани, но по стечение на ред обстоятелства били вече и професори. Макар и в НБУ! Борбата не е почнала, а те вече изготвят списъците с имената на активните борци. И патриоти, що патриоти, в народни носии и лозунги „Искаме си робството!” Че кой може да ти отнеме робството бе, робе! Те онова може и да не ти го признаят, но ти отдавна вече си се набутал в ново робство. Поредното! Халал да ти е! Само дето Кирил Христов го няма, да се провикне: „Недоробувал си е този народ!” И Стоян Михайловски да развърти бастуна: „Не сме свободни българите, само сме освободени!”

– Освободени сме, свободата на словото днес е свобода на омразата, а за свободата на пресата вече май нямаме какво да кажем?

– Нямаме. Всички се занимават със силиконовите гърди на едикоя си, с това на колко години е започнала да се съблича за пари и чий любовник в момента е отмъкнала. На обществото се натрапват образите на нестойностни и незаслужаващи никакво внимание персони. Не може една курва, с извинение, чието върхово постижение в живота е елитна проститутка, да ни занимава със своите пикантерии или с проблемите на застаряващия си любовник. И това не е минал етап. Напротив – засилва се фабрикуването на такива персонажи, за да може да се руши ценностната система и на подрастващите. Какво ме интересуват мен, или когото и да било, словохотливите джуки на Ицо Петрофф! Който бил музикант, но му пречили да се изявява, понеже бил – видите ли – борец за гей права. И в същото време напада Слави Трифонов, за когото не мога да кажа, че ми е особено симпатичен, както и онзи, дето се кани да става президент – Радан Кънев. И двамата, горките, изобличени – били гейове. Жертви, така да се каже, не на един гей, ами на баш гея! „Смешна жал, нелепа жал!” Няма ли кой да му дръпне ухото на тоя (тая) и да каже:

Чакайте сега, вие борец за гей права ли сте? И ако сте такъв, защо обвинявате в гей авантюри тези двама?…

Виждате ли къде е парадоксът: крадецът вика „дръжте крадеца“. В България всеки може да бъде омаскарен, на някого може да му бъде разбита не само кариерата, но и живота – дори да му бъде отнет самия живот и за виновните да не последва нищо! Та и тоя сега – загрижен за моралния облик на един кандидат за президент. Ами радвай се, бе, Ицо, че човек от твоите подопечни ще седне в президентското кресло. То само от педераст – в истинския смисъл на думата – не е оцвъкано. Да ме извини институцията, която ценя и уважавам.

– Вие сте сред най-значимите поети на нашето време – защо в медиите предпочитат да канят не вас, г-н Кадийски, а персонажите, които описахте?

– Съпругът на една моя колежка – известен столичен психиатър – беше казал за мен: „Кирил Кадийски може и да целуне някому ръка. Но ако му поднесат задник, той ще отърчи до вкъщи да си обуе абитуриентските трандафори“. Знаете ли какво е трандафори? Едни много остри чепици от времето на моята младост.

Не съм си позволил да изпитам удоволствие от непозволени компромиси

Един интелектуалец може да е склонен към компромис. Дори е необходимо понякога да се правят компромиси. Както пише Стефан Баке на базата на крамолната анкета, която Светлозар Жеков направи с мен преди петнайсетина години: „Кадийски е правил компромиси, но в рамките на допустимия и полезен компромис“. Това го пише един французин, който е чел анкетата с лупа. Компромисът не е нещо лошо в политиката, както и в изкуството. Но трябва да бъде много точно премерен. И ако съм склонен към полезен компромис, то аз не съм никак склонен да правя компромиси пред тези, с които споря. Трябва да поддържаме ясна и категорична позиция. Аз не съм си позволил да изпитам удоволствие от непозволени компромиси.

– С вашата поезия съществувате като в паралелна вселена на обществото. Защо няма сечение между двете?

– Съпротивлявам се… Вижте, случи ми се нещо парадоксално. Аз съм издал гигантска антология на руската поезия, да не говорим за моето творчество. И за да представят този том по националната телевизия, забележете, се наложи да се намеси един приятел – иначе просто нямаше никога да ме поканят да представя тази емблематична книга. Може би защото е руска. Кой знае. Някога ме изключваха от комсомола като проводник на западно влияние, превеждах Вийон и Рембо. Сега сигурно искат да ме няма заради Лермонтов и Блок.

– Нуждаете се от връзки, за да ви представят по телевизията?

– Как другояче да го наречем? В същото време има дежурни хора, които по всеки въпрос в сферата на изкуството, по-конкретно на литературата, са готови да се изявят за пореден път – ще се изкажат и за детските книги, и за преводната поезия, и за оригиналната. И за четенето, и за писането. Вие ги знаете кои са.

– Има ли сред новите поети такива, които ви грабват?

– Разбира се, че има. Тук някои се мъчат да създадат усещането, че аз едва ли не съм някакъв противник на новото в изкуството. Не съм. Противник съм на това, което се представя за ново, без да е ново, защото е банално. Един Васил Балев, да кажем, издаде великолепна книга. Манол Глишев пък е момче, което ми напомня за моите бурни младини. Ентусиазиран. Понякога върти на по-високи обороти, някой път каишът плющи и превърта. Но талантлив като поет, ще помъдрее като остарее… Има един преводач, който преведе Рьоне Шар великолепно – Златозар Петров. Ще кажете, че съдя от висотата на някакви по-строги критерии. Но в изкуството никой няма право да съди от ниско ниво.

„Горд съм, че съм българин!” А като го попиташ с какво по-точно е горд, не може да ти каже.

– Някои съдят с патриотични подбуди – нали е българче, дайте да го подкрепим.

– Наскоро четох в пресата друго: „Докога ще се правим на патриоти и няма да признаваме чуждото!“. Ние сме длъжни да бъдем патриоти, но не знаем мярата. Да не признаваш чуждото, когато е наистина добро, не е никакъв патриотизъм. Както и да се залъгваш, че твоето е добро, защото било българско. Или това „Горд съм, че съм българин!” А като го попиташ с какво по-точно е горд, не може да ти каже.

Аз, когато ми причернее и кажа, че се срамувам, че съм българин, мога да се обоснова. Срам ме е, че принадлежа на народ, който може да извади на показ десетки талантливи хора, а не може да се организира и да направи общество, в което да живее достойно, да не го мамят, да не го крадат, кой откъдето завърне, да не го пребиват и убиват, да не го прокуждат от дома му, да не го командорят по-некадърни от него.

– Малцина сред левите и десните интелектуалци у нас ще си кажат нещо повече от „добър ден“, вие с кои предпочитате да общувате днес?

– Приемам творци от всякакъв тип политическа окраска. Бях наскоро редактор на стихове на Пабло Неруда, преведени от Никола Инджов, които предстои да излязат в „Колибри“. Неруда е колосален поет. Какво от това, че е комунист! Или Езра Паунд бил сътрудничил на Мусолини. Какво от това? Да вземем и Кнут Хамсун… Можеш да ги порицаеш за политически постъпки, ако има такава. Но не можеш да му отричаш творчеството, ако е голям автор.

– Как приемате политическите позиции на съвременните български автори, например на Георги Господинов?

– Най-ярката позиция, която е заемал Господинов, е да каже в прав текст, че Владо Трендафилов не е никакъв поет. И то защото онзи го беше захапал нещо. Но тази позиция не е политическа. Така че какво да добавя?

Преди десетина години по телефона ме канят в Министерството на културата да участвам в някакво жури. Питам кои са другите, журито предполага колективна работа и не мога да бъда с хора, които не ценя и уважавам. Ще имам проблеми с тях, „идейно-художествени”. Дамата ми съобщи няколко имена. Питам с престорено наивен глас за Георги Господинов, а тя като се притесни: „О, извинете, извинете! Пропуснала съм! Има го!“ Отвръщам: „Госпожице, не се притеснявайте, дори Георги Господинов да не е в журито, нищо страшно. Аз само се пошегувах!” А тя: „Не, не, той е тук, моля ви, ето го!“ Ето, виждате какви приоритети вече са се създали! В радиото друга дама ми сподели: „Георги Господинов ми е контингент от Асамблея „Знаме на мира“. Някакъв конкурс спечелил като дете.

Ценя у Георги Господинов чувството му за пласиране на собственото творчество. Това е важно

Стефан Цанев разказа, че бил някъде в италиански университет и го питали дали познава Георги Господинов. Той отвърнал: „Не само го познавам, но имам честта да живея в една епоха с него“. Стефан си е направил гаргара, но аз съм казвал винаги, че ценя у Георги Господинов чувството му за пласиране на собственото творчество. Това е важно. В тая насока съм се учил от Николай Кънчев, Бог да го прости! Творецът освен да пише, трябва да може да си пласира творбите. Кънчев успя да се наложи в чужбина. И то сам. Без помощта на държавата, тъй като не беше нито председател, нито зам.-председател на Комитета за култура. Нещо повече – въпреки всички пречки, които му се слагаха. Вървял съм по неговите стъпки в това отношение. Щом си произвел някакъв продукт, от който смяташ, че ще има полза за твоята страна, въпреки пречките – ти си длъжен да намериш начин да го покажеш. И аз го направих. Виждате резултата.

– Какви пречки имахте по онова време?

– По време на режима ни пречеха, но не успяха да ни попречат. И на Кънчев, и на мен, и на Биньо Иванов, и на Драго Петров. Нас ни тероризираха. Измъчваха ни. Не в прекия смисъл на думата, разбира се – за Драгомир Петров Сегерс пише „поет от семейството на стария Милош и Рилке” (цитирам точно), а тук един умствен пролетарий, Иван Попиванов, доцент по онова време, го съсипва в рецензия „Плодовете на жалкото лирикоподобие” или нещо подобно, тук не цитирам точно, но глупавият смисъл е този. Кънчев не го печатаха дълги години, приеха го в Съюза на писателите вече побелял. Мен изобщо не ме приеха. Идваха и ми казваха – всичко ще ти се печата, но няма да бъдеш никога член на Съюза на писателите. Обяснявам си го с параноични страхове у някого, че всяко надигане на глава над членската маса, която беше държана в пълно подчинение, ще му създава дискомфорт. Но не можаха да ни попречат да си напишем работите. В момента публикувам всичко, което съм написал от 65-а година насам. Така е, защото не съм си позволил да публикувам тогава нито един ред, от който днес бих се срамувал.

– Ваши колеги са писали творби, посветени на Партията, но се представят за дисиденти…

– Да, и сега не могат да си издадат съчиненията. Трябва да изхвърлят, да зачертават. При мен няма такова нещо. Знаете ли, трагедията на българската литература е, че някои са талантливи априори, а се реализират като абсолютни глупаци.

– Някои казват, че най-превежданият български автор в чужбина е Антон Дончев. Други – че е Георги Господинов. Вие не бихте ли могли да претендирате за същото?

– Не е важно кой има повече публикувани книги, а как се приемат там. Какъв е КПД, така да се каже. Георги Господинов, жив и здрав да е, нека да напише много хубави книги. Но той пише малко, няма голямо творчество. Може пък това да е самодисциплина, която заслужава адмирации. Когато си на 50 години обаче, не можеш само с два или три романа да излизаш на световния пазар. Тук има и нещо друго – да улучиш точното време, когато да се появиш на тепиха. Ако излезеш много рано, има опасност (дай Боже повече такива опасности!) да те харесат и да кажат: давай още. А ти да нямаш, да не си си написал големите работи, казано по-просто.

Една скоба за разрядка. Когато се срещнах за първи път с Ален Боске, един от последните големи на ХХ в., му подарих втората си книга „Ездач на мраморни коне” и пет-шест стихотворения от нея, преведни на френски, в ръкопис. Той ги прочете, чете ги още веднъж и ме попита:

– Имате ли още такива стихотворения?

Отвърнах:

– Цялата тази книга, още една отпечатана („Небесни концерти”) и една под печат („Пясъчно време”).

Той каза:

– Почваме да правим твоя книга и на френски, аз ще адаптирам текстовете.

Така и стана. Той си сложи името – и не само на титула, но и на корицата, само на две книги го е правил – на томче с избрани стихове на Емили Дикинсън и на моята книга. И така – докато книгите ми на френски станаха двайсетина. Представете си, че бях отишъл веднага след излизането на сборника „Лирическо ято”, където първата ми книга „Лампа” беше осакатена до 15 стихотворения. Какво можех да кажа:

– Ами имам, още десетина стихотворения.

И разговорът щеше да приключи, преди да е почнал.

Бях приятно изненадан, случайно ровейки из интернет: един австралиец, литературен критик, Натан Ондрос, пише, че пътуването му до Франция било ознаменувано с откриването на Кирил Кадийски. Отишъл във Франция, попитал за нещо ново и му дали моята книга със събрани стихове на френски, английски и български, която има и второ издание в престижното издателство „Ле бел летр”. Аз съм единственият български поет, при белетристите не знам как е, който има ексклузивен договор за всичко написано и което предстои да бъде написано с едно издателство, което се явява и мой литературен агент.

– През годините сте получавали и много похвали. Марин Георгиев вижда у вас излъчването на Моисей; Георги Цанков ви сравнява с Яворов – „един външно успокоен Яворов, един драматизиран Далчев, един поосвободен от мекотата на усещанията Дебелянов“. Как посрещате подобни ласкателства?

Дали си гей или алкохолик - това няма никакво значение

– О, ако бях човек, който приема ласкателства, досега да съм навирил нос и да заявя в интернет: „Аз съм алкохолик и няма да се откажа от алкохолизма“. Не, не занимавам околните с моите телесни и умствени недостатъци. Въпрос на личен избор е дали ще пиеш или не. И Хемингуей е пиел, но не е занимавал обществото с пиенето си, а с писането си; не със стареца, в който постепенно се е превръщал, а със „Старецът и морето“ – книгата, за която получава Нобел. Намирам за неморално да използваш нелитературни проблеми за озвучаване на литературната си слава. Дали си гей, или си алкохолик, това няма никакво значение.

– Далчев казва, че талантливият човек е неприятен. Според вас дали проблемите на днешните интелектуалци не се коренят в това, че искат да бъдат приятни на всички на всяка цена?

– Амбицията да си приятел с всички обикновено завършва катастрофално. Не може да отстояваш собствена позиция, без да влизаш в конфликт поне с опонентите си. А онези, които не искат да имат опоненти, които не обичат да конфликтуват, стават мекушави, ощастливени са всички да ги харесват, но това няма да се хареса на най-важния ти контрагент – литературата и поезията. Поезията и литературата не обичат безконфликтните автори. „Тихата лирика” е посегателство срещу голямата поезия.

– За вас не може да се каже, че не сте конфликтен?

– Понякога съм малко повече от конфликтен. Има такива неприятни моменти в живота ми. Но нерядко се и примирявам (което не значи смирявам). Няма да наругая всекиго, но поне няма да похваля този, който не заслужава.

– Имали сте конфликти и с министри на културата…

– Да, с Вежди кръстосахме шпаги веднъж. Но никога не съм го мразил. А сега искрено желая да се излекува докрай. Двамата с него си регулирахме отношенията. Той беше направил една глупост – да говори разни нелепости срещу мен. Но има доблестта да ми подаде ръка и да каже: „Извинявай, не е редно точно с теб да спорим за такива глупости“. (Това го казвам, не защото е министър – утре той няма да е министър.) Не може да не простиш на човек, който е осъзнал грешката си и е помолил за прошка. Той се държа много мъжки в конфликта, излезе от ситуацията.

Честният човек е неприятен, неудобен, но пък за сметка на това е стойностен

– Значи лесно прощавате?

– Вадим Шефнер, един от големите руски поети, обичан от Анна Ахматова, казва: „Но в силна дружба неочаквано прераства честната вражда” – близо половин век, откакто съм го превел, а още го помня. Така е и защо не? Виждаш, че този човек е спорил с теб, но го е правил, за да заяви позиция. Не е бил някой мухльо. Има случаи, когато хора, с които съм враждувал, по-късно са ме карали да си променям позицията спрямо тях и да сме в добри отношения. Защо не, защо! Честният човек е винаги за предпочитане. Честният човек е неприятен, неудобен, но пък за сметка на това е стойностен.

– Честта днес е дефицитно качество, дори я смятат за старомодна.

– Честта е винаги старомодна, но винаги е за предпочитане – защото старомодните неща са доказани. А новото не винаги е доказано.

Да се върнем на модерното. Някои искат да ме изкарат враг на модерната поезия. Не съм враг. Напротив. Аз съм претворил едни от най-модерните поети – Аполинер, Сандрар, Верлен, Рембо. Това са модерните поети.

– Да не би да враждувате с постмодерното?

– Темата за постмодерното е за кръгла маса – да се сумират всички виждания. Помолих веднъж Бернар Ноел да ми обясни като какво нещо е постмодернизмът. Каза ми, че наскоро бил в Сорбоната да говори за постмодернизма, но и той не знаел. Постмодернизмът като понятие не третира и не бива да третира изкуството като такова, а само да го ситуира в епоха, която е след модерното изкуство. Така че и аз съм постмодернист. Марин Георгиев ми казва: „Ти си бащата на родния постмодернизъм“. Питам защо. „Ти пръв в българската поезия вкара цитати в стихотворението“, казва. Постмодерно е сега, но това съм го правил преди 40 години. Постмодернизмът не е залог за качество, просто определя къде си във времето.

– Обичате покера, г-н Кадийски…

– Ох, тоя покер! Вчера зет ми пак ме обра. Да са живи внуците. Тези игри развиват мисленето.

– Домашен покер ли играете?

– Да, и ще ви кажа защо. Няма казино по света, което да не е изчислено така, че посетителите да не загубят. В казино трябва да влиза само този, който има волята да напусне веднага, когато спечели. В противен случай в следващия час и половина той ще пропилее, каквото е спечелил. А може да си тръгне и по бели гащи.

Където и да отидем по света преди нас са минали автокрадците и проститутките

Подкрепете ни

Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.

Подкрепете ни