Трудно е да им го обясним на тях – защо се радваме, когато се очаква да ни е дискомфортно от някои ограничения в началото на постите. От това да изпълниш постановеното от „родителката” – църквата: в един период да не се тъпчеш с мазньоч, да не се напиваш като прасе, да мълчиш малко повече, да говориш по-малко и слушаш по-внимателно, да...

Както любимото ти щуро хлапе, прекрасното твое момче, което си отглеждал година след година и вече е на 18 и представлява де факто ходеща хормонална буря. Все едно да кажеш:

„Да бе, тате, споко – взимай ключовете на колата, карай с 200, точно както ти се иска, не ме слушай. Няма и да те карам да ставаш рано за уроците, които са ти нужни за университета - лежи си спокойно, а прекарвай нощите по заведения...”

Дали това е умното отношение с любов? Точно както сме разхайтили телата си, така сме и с децата си, но това пък е друга тема.

Има ограничения, които носят облекчение, а не огорчение...

Рядко са хлапетата, които ще ти отговорят: „Ок. Ти знаеш по-добре наистина, а не аз. Защото съм зелен, защото реагирам немъдро, люшкан от разни течения и ветрове. Да бъде твоята воля, татко, мамо.” Така сме и ние във всичко.

Ще ви разкажа две истории съвсем накратко защо се радвам днес. За две феноменални (е малка дума) личности от съвсем близкото минало.

Св. Лука Войно-Ясенецки е учен със световно име, професор по хирургия и топографска анатомия, един от основателите на регионалната анестезия изобщо като наука. Неговият базисен труд „Очерци по гнойна хирургия” (донаписан в лагер в Сибир), доколкото знам, още се преподава.

Сигурно е трудно да се обясни на младите, които не са живели при недостиг на политическа свобода. Когато такова национално светило на СССР заявява, че ще стане свещеник, а после приема и монашество, мигновено "заминава" за Сибир в лагери. И така неведнъж.

Именно заради научното му величие по-късно - още приживе, е награден със Сталинска премия първа степен, а за участието си като лекар във войната – и с медал „За доблестен труд във Великата Отечествена война 1941-1945”. Без да отстъпи на педя от вярата си... Това е и единственият светия на православието, който има медал от Сталин. Все едно някой от ранните мъченици да имаше орден от Нерон.

Св. Николай Велимирович е титан на сръбската богословска и философска мисъл, следвал в Берн, Женева, Лондон и Санкт-Петербург. В Берн защитава докторат по богословие, а в Женева - по философия. Преподава в Белградската духовна академия, при това едновременно - философия, логика, психология, история и чужди езици. Наричат го „Сръбския Златоуст”.

През април 1915 г. правителството избира именно него и го изпраща на държавни разноски в Америка, за да пледира за националната кауза. В Америка и след това в Англия държи многобройни речи по църкви, университети и други публични места в подкрепа на обединението на южнославянските народи. Не се притеснява да говори дори в Хайд парк....

„Дядо владика Николай”, както все още го наричат в западната ни съседка, пък е пратен от нацистите в Дахау през 1944 г., а после – едва жив, така и не може да се върне в „новата” Титова Югославия. Умира в САЩ като изгнаник и невъзвращенец.

Защо си позволих тези две кратки истории – може и да ги знаете, нямам представа... Защото говорят за силата на човешкия дух, когато избере добрия път. И за да можем тях да гледаме, а не само това какво става на Околовръстното, когато бибитнеш на група разюздани типични представители на нашето жалко време...

Ще добавя само още една вметка: и двамата споменати са от скромни населени места - гр. Керч в Крим и село Лелич, без да имат никакъв произход „от сой”.

Как става това, не знам. Но знам, че е възможно. И е по-добре към тях да гледаме. Да видим, че може.

А ние за едните кебапчета се притесняваме как ще живеем 7-8 седмици без тях.