Най-добрият български поет, който някога съм чела! Така Анна Ахматова, преди няколко десетилетия, описва Константин Павлов. Гениален, оригинален, комуто никой не посмя да каже добра дума, на днешния 2 април той щеше да навърши 83 години. Константин Павлов ни напусна през 2008 г., тепърва обаче ще се четат и препрочитат стиховете, пиесите, записките му.
Репресиран от комунистическия режим, поетът никога така и не предава идеите си и не приема на робува на властта. Както самият Павлов изписва правителствения лозунг в едноименното си стихотворение:
Правителствен лозунг:
Преди да нахраним Човека,
трябва да захраним Системата.
А Системата се храни с Човеци.
За период от близо десетилетие през 60-те и 70-те години му е наложена забрана да публикува и работи. Дори тогава поезията му се чете – разпространява се апокрифно, читателите рискуват собствената си сигурност, за да се докоснат до Константин Павлов.
Оставя ни повече от десет поетични книги. А в тях – образите на свинчетата, подритващи мехура на майката, кучето Хектор, похотливите бебета с мустаци и бради, петимата старчоци, създателят, който се спотаява като гнусен комунист…
„Всеки е досегаем за смъртта и много малко са хората, които са досегаеми за безсмъртието – казва режисьорът Людмил Стойков. – Константин Павлов е един от тях.“
Константин Павлов винаги остави повече творец, отколкото дисидент – сам твърди, че дисидентите, различните са главорезите, Държавата, Партията, онези, които са налагали цензурата, а не тези, репресирани от нея.
През 2006-а Павлов получава Орфеевия венец в Пловдив. Малко по-късно, в интервю Румен Леонидов го пита какво не е могъл да извика, заглушен в шума и хубавите думи по повод наградата.
„Запазете малко чувства и за погребението“, казва тогава поетът.
Днес са изминали десет години оттогава. Но и след сто чувствата към Константин Павлов и поезията му няма да избледнеят.
Да си спомним някои от стиховете на гения.
Всекиму своето
Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.
(1988)
На един предател
От живите не се плаши –
те могат да забравят,
да простят. –
Несдържаната радост от живота
ги прави добродушни егоисти…
Но мъртвите!
О, паметта на мъртвите!
Гневът на мъртвите!
Благословени да са мъртвите!…
Аз чувам стъпките им.
Идват те.
Стани! –
стани и събуди петлите!
Накарай ги да пеят посреднощ!
Уви,
петлите непробудно спят…
Стани! –
стани и кукуригай сам! –
дано прогониш гневните видения…
О, паметта на мъртвите!…
(1955)
Капричио за Гойя
Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.
Ужасът си променя характера –
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
„Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…“
И ми се усмихва.
Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.
И ме дави непозната гадост.
Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.
(1962)
Едипов комплекс
Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.
Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.
Нека ритат –
но защо съсредоточено?
Нека си играят –
но защо настървено?
То не ни плондер,
нито е балонче!
То е свинският михур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.
(1963)
Агонио сладка
Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
призвежда по-сладостни тръпки. –
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(„Обладаваш така,
както би обладал огледало.“
К. Павлов)
И се раждаш –
пак от себе си.
Едновременно –
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя –
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.
Ето този миг,
Този миг…
Другото е досада, ритуал. –
Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.
(1990)
Вопъл
– на 11.1.1984 г. между 20,35 и 20,45 ч,
след като Начо и Полка ме изоставиха –
Господи!
Една добра дума.
Една добра дума.
Една добра дума,
Господи!
Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие.
Щеше да ме убие,
Господи!
Никой не посмя.
Никой не посмя.
Никой не посмя,
Господи!
Една добра дума!
Щеше да ме убие!
Никой не посмя!
Господи!
(1984)
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни
