Хрумна ми идеята да създадем нюйоркски филиал на клуба "Ветерани от Студената война" с цялото някогашно съветско войнство от български произход, което работеше в столицата на света.

Бяхме по едно и също време в Ню Йорк - моята скромна личност като кореспондент на "подривното", както го наричаха тогава Радио "Свободна Европа" от едната страна на барикадата, и сегашните покорители на световната дипломация, вече сменили козината си, от другата страна. Всичките главни  герои на днешната битка за върха на ООН  бяха мои съседи и дишахме един и същ нюйоркски въздух. Тогава те бяха служители в мисията към ООН на Народната република. Като се започне от Ирина Бокова и днешният и съпруг Калин Митрев и се стигне до двамата ръководители на нейните кампании за ЮНЕСКО и ООН - кадровите разузнавачи от ПГУ на Държавна сигурност,

. Те живееха на един хвърлей камък от мен.   

Нищо лошо. Хората имат право да се променят. Както беше писал някога убитият в Лондон български писател Георги (Джери) Марков:

"Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие."

Джери им познаваше кътните зъби. И плати със своя  живот за гражданското си право да отстоява позициите си.

Късметът спаси от смърт друг българин, който беше сменил възгледите си. Владимир Костов оцеля по чудо след подобен атентат. Но ще кажете, това бяха други времена. Така е. Сега не убиват, ако си промениш идеите, а напротив - в много случаи това се осребрява добре.

Но всички ли имат това право на промяна? Или само режисираната промяна се толерира?

Ето за пример журналистът Иво Инджев. Вече 27 години не му простиха, че се е променил. Каквото и да каже или напише, именно гръмогласният хор от защитници на г-жа Бокова, който така енергично брани нейното право да се променя, запява съвсем различна песен за Иво. И всеки път се вадят компромати за миналото му. Бил искал да стане разузнавач, когато бил на осемнайсет години... ами, аз като юноша исках да стана астронавт. Още по-гадно е, че точно онези, които най-жарко ни убеждават, че децата не бива да носят вина заради родителите си, когато стане дума за Иво Инджев, забравят за този принцип.

Ако Иво  се беше променил по техния сценарий, сигурно след 10 ноември щяха да му дадат да управлява някоя от пресгрупите. Или да го назначат за "собственик" на телевизия. Пред него щяха да се открият огромни възможности. Иво можеше да бъде един от новобогаташите. Все пак, той е бил военен кореспондент в Бейрут, говори няколко езика, познава отлично  историята и политическите доктрини. Щеше да е безценен за тях.

На практика, за разлика от онези възторжени днес пътници по атлантическата магистрала, Иво Инджев плаща висока цена, за да бъде независим и да отстоява идеите си. В наши дни изглежда, че дори догматизмът е по-малкото зло от нережисираната промяна.

Back to New York. Както се казва в песента на Франк Синатра:

"Ако успея там, ще мога и навсякъде. От теб зависи, Ню Йорк, Ню Йорк."

Стискам палци за Ирина Бокова. Не съм португалски шпионин по Андрей Райчев. Как ми се иска да се съберем отново в космополитния град с офицерите от някогашната Държавна сигурност. Пак да дишаме същия въздух. И да си направим филиал на Клуба на ветераните от Студената война. Те ще ми разказват как са вербували американски граждани през 80-те години и как са крали ядрени секрети, аз ще ги слушам с разбиране и любезно ще ги хваля, че са променили мисленето и методите си. Това ще бъде първият подобен клуб в историята, където членува ръководителката на световната дипломация. Ех, че хубаво...