Повечето кадри с "Металика" оттогава вече са с отчайващо качество. Но отишлият си точно преди 30 години на днешния ден басист Клиф Бъртън има hi fi и Full HD, и Blueray, и всякакво възможно най-прекрасно място в сърцата на феновете си... Макар тези стандарти, разбира се, да не съществуваха тогава.

Клиф е човекът, чиято музикална култура напасва и чудесно допълва "стихийния" композиторски талант на тандема Улрих-Хетфийлд. За да се случи това, което се случи. Например този Day On The Green в Оуклънд, гледан в различните му варианти от десетки милиони хора по цял свят:

След успеха на Master of Puppets приказката за квартета сякаш тъкмо започва да става реалност. Още преди "мастърпийса" Master бандата вече е издала два великолепни албума, които звучат като... радио ВЕФ в поцинкована кофа, но и днес са смятани за абсолютна класика. И тогава идва онази хладна утрин на 27 септември 1986 г. и хлъзгавият път след концерта в Стокхолм, Швеция.

Снимка" Аftonbladet

Но сега няма да говорим за това.

Ето една дива и неподправена "Металика" от 1985 г. отпреди големите мангизи да дойдат:

Дори и в тези темпа Клиф, разбира се, свири с пръсти. Това е и една от причините част от феновете да се нахвърлят върху заместника му Джейсън Нюстед в бандата, който е почти в 100 % от времето с перце. Докато не стана ясно просто какъв гениален пич е и Джейсън.

Ето и един великолепен Нюстед с бас солото си - събрал смелост да е "извън обувките" на Клиф. Композицията е My Friend of Misery, а искреността и енергията в бандата все още сякаш са... на филии да ги режеш!

 

Удивително е, че трите албума с Бъртън и двата след тях с Нюстед - And Justice for All (1988) и Metallica (или "Черния албум" от 1991 г.) представляват далеч след началото на 21-ви век 95 % от сетлиста на бандата. Добавете и веселяшкия Garage Days с кавъри от 1987 г. Това може да означава само едно - че мултио-корпорацията за печалби от хеви метъл, в която се е превърнала фирма "Металика", не припознава собствените си песни от последните 25 г. като хитове.

Най-вманиачените почитатели на загиналия едва на 24 г. басист твърдят (както междувпрочем и в книгата To Live Is To Die, б.а.), че влиянието на Бъртън и начинът му на мислене хвърлят благотворно отражение върху Ларс и Хетфийлд цели два албума - чак до феноменално успешния "черен" 5 години след смъртта му.

Клиф аранжира, подкастря и украсява всяка идея на бандата до степен тя да не си прилича с никоя друга от онези години. Басът престава да е просто дебело свирещ унисон с ритъм-китарата... Клиф прави поредици от революции, като най-видимите са свиренето на бас с дисторшън и "уа-уа педал" и - за разлика от днешните попкорн банди, може да изсвири всеки тон на живо.

Между другото 30-годишнината от загубата на Бъртън почти съвпадна с представянето на втора песен от дългочакания нов албум на бандата. 

Ето я и Moth Into Flame: