Виктор Пелевин разкъсан между история, езотерика и философия. Година след първата си публикация на руски език, у нас излиза „Орденът на Жълтия флаг“, първи том на тринайсетия роман на писателя „Пазителят“. В него Пелевин създава успоредна вселена с любов, магически същества, зло и добро – необичайно, но достатъчно живо, за да омагьосва.

pazitelqt_cover

Сюжетът разказва за извършен преврат срещу руския император Павел I, с цел убийството му. Заговорът обаче е спектакъл, а занимаващият се с алхимия владетел не е убит. Фалшивият преврат дава възможност на императора да напусне Петербург и да се пренесе в паралелен свят, създаден от лечителя Франц-Антон Месмер. Името на този свят е Идилиум, а Павел става неговият първи Пазител.

Изминали са столетия от съществуването на Идилиума, който взаимодейства с нашия свят съгласно особени закони. Пазителите имат за задача да охраняват този паралелен свят. Всеки нов пазител трябва да разбере тайната на Идилиума. На един от главните герои, Алекс де Киже – ленив и безразсъден младеж – е поръчано да изпълни важна мисия в света на Идилиум.

А в хода на действието читателите се срещат с исторически личности като император Павел I, Бенджамин Франклин и Франц-Антон Месмер.

Предлагаме ви откъс от „Орденът на Жълтия флаг“ .

Още от древни времена хората са оприличавали любовта с болест, така че по тази тема едва ли някой може да каже нещо радикално ново на света. Диагнозата може да се уточнява до безкрайност.

Аз бих се изразил така: любовта се маскира като нещо различно, докато корените Ј не прораснат до дъното на душата и недъгът стане неизличим. Дотогава запазваме лекомислието си – струва ни се, че просто сме срещнали забавно същество, което ни развлича, потапяйки ни за известно време във весело безгрижие.

Едва впоследствие, когато се изясни, че никой друг на света не е способен да предизвика у нас тази най-елементарна химична реакция, осъзнаваме в какъв капан сме попаднали.

С Юка се случи точно така. В началото ми се струваше, че изпитвам към нея снизходително любопитство – като леко подигравателен интерес на корав ездач към котенце, качило му се на коленете в крайпътна кръчма. Но не след дълго се оказва, че ездачът вече дори не помни по каква работа е пътувал и закъде – а всеки ден се върти и усуква около кръчмата, влиза и си поръчва обяд, само и само още веднъж да подържи котенцето в скута си.

Глупаво е да ме обвиняват – всеки на мое място може да падне в такъв капан. Юка беше фрейлина от „Зелените ръкави“; или както се изразяват в светските кръгове – „зеленка“. Красотата на тези същества е толкова съвършена, че се превръща от примамка в страховито оръжие.

За „зеленките“ почти нищо не се знае, те грижливо пазят тайнствения си ореол – освен това са малко на брой и далеч не всеки, прекарващ живота си сред елита побелял светски лъв, може да се похвали, че е виждал с очите си поне веднъж някоя от тях. Подготвят ги в специално училище, както асасините[1] или еничарите – но ги обучават не да убиват, а обратното – да връщат интереса към живота.

Не сексуалните услуги са основното в изкуството им (на това са способни и далеч не толкова изтънчени същества), а истинската любов, която те са в състояние да пробудят дори и в най-закоравялото и разочаровано сърце.

Любовта освен всичко друго е и мощен катализатор на служебното усърдие, особено като се има предвид, че достъпът до „зеленките“ обикновено се губи заедно със загубата на престижна длъжност. А с глюки тази привилегия не може да се купи (но казват, че понякога може да се купи длъжност).

„Зеленките“ се възпитават по същия начин както девойките от благородните домове, обаче резултатът често е несравнимо по-добър: дисциплината в училището им е военна, без каквато и да е снизходителност. И, разбира се, те са далеч по-красиви от светските лъвици, повечето от които са родени в резултат на обичайния за висшите кръгове брак между глюки и благородно име. Затова дамите завистливо си шепнат, че в красотата на „зеленките“ се крие някаква тъмна инфернална тайна.

Освен това при тях напълно липсват егоизъм и всички останали лоши черти на характера, свойствени на разглезените богати наследници. „Зеленките“ от ранно детство знаят, че служат на Идилиум – също като монасите от „Жълтия флаг“ (някои дори ги приписват към нашия орден). Те са безплодни (според някои слухове – в резултат на операция), за да не се появяват юридически проблеми с потомството им и възможни претенции за наследство.

На „зеленките“ може да се има абсолютно доверие –те ще посрещнат смъртта, но няма да предадат господаря си. Обучени са да отдават не само тялото, но и душата си. И го вършат честно, без да трепнат, излитайки със самопожертвователна усмивка от мрачното си гнездо за среща със съдбата (която често е тъжна – за нея имам още да казвам). И така, „зеленките“ не са гейши, а самураи на любовта.

Светските дами естествено ненавиждат „зеленките“ с цялата ярост на загубили битката съперници и всяка година измислят нови унизителни ограничения за тях, затрудняващи появяването им във висшето общество. Смятам, че ако светските дами можеха да осигурят на „зеленките“ Вартоломеева нощ, биха го направили с огромен ентусиазъм и тя щеше да е озвучена от скърцане на зъби, яростни писъци и звън на пилички за нокти.

Но това не е особено наложително – „зеленките“ са твърде малобройни и обитават такива задоблачни висини, в които рядко прониква обхванатият от тъмна завист поглед на светския хроникьор.

Когато такова – специално подготвено за подвига на самопожертвователната любов – същество ти отдава сърцето си, е невъзможно да се устои. Всъщност може и да е възможно – но за какво? Заради нещо друго в живота? Какво по-точно? Аз така и не можах да си отговоря.

Юка беше двайсетгодишна – аз бях едва с три години по-голям. Макар и да не подбирах особено при първите си любовни авантюри, никога не посещавах хипнобордеи, приемах това за унизително и нечистоплътно (Де Ломонозо обаче с лекота заобикаляше този морален аргумент, наричайки целия човешки свят хипнобордей). С една дума бях идеално подготвен да падна жертва на страстта.

Видях Юка в албума на випуска на „Парка на елените“ – това бе името на училището за подготовка на „зеленките“ (едва сега си изясних откъде ми е изпратен като подарък странният женски бюст). Албумът беше на бюрото в кабинета ми – явно бе подхвърлен специално.

Общо в този випуск бяха пет девойки. Обичайно те изчезват от албума ден-два след разпращането му: каталозите са съшити с влакна, чувствителни към благодатта, и страницата с отпадналата от списъка красавица избелява, като че ли отвореният албум задълго е бил изложен на изгарящото слънце.

Между другото, съвсем не харесвам тези албуми. Веднага личи, че ги правят за старчоци. Младият иска да знае със сигурност с кого ще си има работа и би предпочел фотографии полицейски тип, максимално облекчаващи опознаването: анфас, профил и пълни проекции на тялото в оскъдно облекло.

Обаче застаряващ слуга на народа, привикнал към работа с документи, няма да се впечатли от вида на голо тяло – по думите на някой от писателите монаси той е виждал жени и с напълно съдрана кожа. Угасващото му въображение наподобява риба, криеща се по тинестото дъно: за да я закачиш на кукичката, е нужна доста хитрост.

Затова стилистите от „Парка на елените“ подготвят сюжетни композиции, в които нежните им героини са представени като муза (със задължителната лира), като воин на Старата Еда[2] (със съмнителен в символичния смисъл боздуган), като пастирка (метафорично поглаждаща дърт овен), като бояджийка на строеж – и всичко това поместват в албума. Сюжетите на тези подборки са прости и пошли, а същината им е в това, че действието предполага героинята постепенно да се разсъблича.

Първото, което изпитах, когато видях Юка в албума, беше по-скоро обида. Бяха я дегизирали като ангелче. А тя, без съмнение, бе истински ангел – затова да я представят за ангелче ми изглеждаше кощунствено и подигравателно. Никога не бях виждал толкова затрогващо красиво лице (за останалото дори не говоря – „зеленките“ са върхът на съвършенството).

Няма да се мъча да я опиша: изобщо няма да успея. Някоя грозотия може да я оприличиш с думи пределно ясно и точно, но с красавица този номер не минава. „Най-дивен образец на дивна красота…“[3] – толкова плоско се изразяват дори най-изтънчените манастирски стилисти, попадайки в хормонална буря.

И мисля, че причината не е в това, че стихотворното им органче е позасипано с пясък – просто природата на красотата не е в наличието на някакви необичайни черти, поддаващи се на описание чрез предизвикваните от тях асоциации, а в пълното им отсъствие. Например издълженото лице може да се нарече конско. А красивото – само красиво, и точка. Красотата е неизяснима. Ако можеше да се опише – вече нямаше да е тя.

Ангелът от албума се къпеше в небесна сауна – започваше с крилата, след това всичко останало. Ангелското лице изразяваше едва забележима тъга, но в същото време и готовност да премине изпитанието докрай. Аз разбрах, че до ден-два това съвършено създание самопожертвователно ще изтръгне от сърцето си предпазителя и ще се хвърли в нозете на някакъв крадлив до трансценденталност министър на пътищата. Съвестта ми не би ми простила, ако го допусна.

Ето я и поредната маскировка на любовта – стремежът да обладаеш се представя като желание да помогнеш и спасиш…

Но… аз все още се колебаех.

[1]       Асасините (на арабски „новата доктрина“) са ислямска секта исмаилити от направлението низари. Вж. Бърнард Луис, „Асасините“, изд. „Изток-Запад“, 2011.

[2]       „Еда на Семунд“ („Поетичната Еда“) – сборник с древноисландска поезия за боговете и героите на скандинавската митология и история.

[3]       „Получих всичко… Бог чрез свойта доброта / ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона, / най-дивен образец на дивна красота.“ – Александър Пушкин, „Мадона“.

 

„Пазителят“ от Виктор Пелевин е издание на „Изток-Запад“, преводът от руски език е на Олга Дамянлиева.

"Площад Славейков"