Една от най-иконичните, сложни и зрелищни сцени в цялата история на киното е състезанието с колесници от монументалния библейски епос на Уилям Уайлър от 1959-а „Бен-Хур“. Най-обсъжданата филмова премиера на август, римейк на „Бен-Хур“ с режисьор Тимур Бекмамбетов, ще се опита да реставрира изключителното майсторство на този екшън епизод и с него да възроди славата на жанра на „мечовете и сандалите“.

В тази особено интересна и донякъде еластична филмова категория влизат повечето библейски суперпродукции, епичните платна за римската епоха и някои митологични истории, в които масовките, декорите, героизмът, политическите интриги, походите, завоеванията, звукът от дрънчащите оръжия, свистящите стрели и конските копита, прахта и кръвта на битките, всичко това трябва да пресъздаде усещането за събития и образи „по-големи“ от живота и да пренесе зрителския интерес отвъд битовите измерения на всекидневието в една епоха на титанични конфликти.

Здравословен скепсис

Ще успее ли новият „Бен-Хур“ да се справи с това грандиозно предизвикателство? Отворете си много място за здравословен скептицизъм. Първите отзиви за филма на руския маестро на повърхностните кинематографични фойерверки и компютърно генерирана бомбастика Бекмамбетов оформят метафоричния силует на палец, обърнат надолу.

Задачата е прекалено сериозна и тежка, а монументалната амбиция да се направи нов „Бен-Хур“ се удря в тавана на таланта на режисьора и единственият голям успех на това произведение ще е да засили носталгията към златната епоха на Холивуд, когато историческите суперпродукции са владеели въображението на зрителите и постоянно са прекроявали границите на възможното.

По-големи декори, повече статисти, по-голям риск по време на баталиите... Днес всичко това се постига с компютър, магията е загубена.

„Бен-Хур“, 1959 г. Една от най-иконичните, сложни и зрелищни сцени в историята на киното е състезанието с колесници в този монументален шедьовър.

Да се върнем на „Бен-Хур“ от 1959-а, който за времето си е най-скъпият и разточителен филмов проект, превръща се в грандиозен финансов и критически хит и печели рекордните 11 награди „Оскар“. Огромната творба на Уилям Уайлър събира в себе си почти всички културни кодове на жанра – или поджанра – на „мечовете и сандалите“. Библейска митология, пресъздаване на иконографията и историческата тежест на Римската империя, митологична героичност, комбинация от царствен размах и обсебващо внимание към детайла.

Италианско филмово движение

Осем години преди „Бен-Хур“ да стане най-големият филм на планетата, на хоризонта изплува друга библейска класика – едноименна екранизация по романа на Хенрик Сенкевич Quo Vadis. Робърт Тейлър, Питър Устинов, Дебора Кар и младата София Лорен структурират ансамбловото актьорско сърце на този международен епос, а Серджо Леоне – преди да стане сам титан на седмото изкуство – е асистент режисьор на Мервин Лирой. Сниман за автентичност в Рим, този филм демонстрира силата, която сюжетите за „мечове и сандали“ са притежавали тогава. Филмът бележи и една от най-важните срещи между двете национални индустрии, които всъщност полагат основите и развиват целия жанр – италианската и американската в лицето и финансовото могъщество на Холивуд.

„Мечовете и сандалите“ се схваща от някои анализатори на епохата и като италианско филмово движение, вдъхновено от старите исторически епоси на Холивуд, което по свой по-скромен фискално и естетически по-бутафорен начин се опитва да предложи вълнуващи подвижни картини на библейски и древноримски драматични сблъсъци.

През 50-те и 60-те години влиянието на Рим като международен хъб за големи исторически продукции се увеличава и културното общуване между холивудския елит и филмовата аристокрация на Италия подсилва естетиката на жанра. Някои коментатори определят това време като „мечове и сандали на стероиди“.

„Спартак“, 1960 г. Един от най-влиятелните епоси с Кърк Дъглас в ролята на роб, опълчил се срещу цяла една империя.

През 1960-а излиза един от най-важните и влиятелни епоси за всички времена – „Спартак“ на Стенли Кубрик с Кърк Дъглас в ролята на роб, който се опълчва срещу цяла империя. Дъглас има шанса да се докаже на полето на киното за „мечове и сандали“, след като преди две години е изгубил ключова роля в „Бен-Хур“ от Чарлтън Хестън.

Към него на снимачната площадка се присъединяват Лорънс Оливие и Тони Къртис, а сценарият е написан от Далтън Тръмбо, който дотогава е бил в „черния списък“ заради прокомунистическите си възгледи.

Рискова инвестиция

Успехът на „Спартак“ е чудовищен едновременно финансово и в кръговете на критиците. В известно отношение това е и най-важният филм за „мечове и сандали“, защото за разлика от повечето хитове на жанра в онези години „Спартак“ успява да издържи теста на времето и дори днес се гледа като автентичен и зрял шедьовър. Престижът и класата, които творбата на Кубрик носи, остават непостижими за много от образците на историческата епика.

„Клеопатра“, 1963 г. Продукцията с Елизабет Тейлър в ролята на умопомрачително красивата египетска царица гълта нечуваните за онова време 44 млн. долара.

Величественото представяне на „Спартак“ павира пътя към най-гаргантюанската мегапродукция за онази епоха – „Клеопатра“ на Джоузеф Манкевич от 1963 г. Четиричасовият филм с Елизабет Тейлър в ролята на младата и умопомрачително красива кралица на Египет гълта нечуваните дотогава 44 милиона долара са своето производство и промоция. В днешни долари сумата е 340 милиона. Филмът става най-касовото заглавие на 1963-а, но заради монументалния си бюджет остава на загуба и дори заплашва да потопи студиото 20th Century-Fox. Рецензиите са смесени и това обстоятелство, в комбинация с финансовия провал, подкопава постигнатото от „Спартак“ преди три години, превръщайки жанра на историческия епос във все по-рискова инвестиция.

Все пак „Клеопатра“ остава в историята със своята опустошителна разточителност, декори, костюми и, разбира се, с красотата на Лиз Тейлър. В същата година излиза друг филм за „мечове и сандали“, който пък оставя следа със своята иновативна визия и революционни ефекти. Това е митологичното зрелище „Язон и аргонавтите“, осмисляно днес и като едно от най-важните и влиятелни заглавия на жанра. Фантастичният сюжет е материализиран на екрана благодарение на легендарния майстор на специални ефекти и филмови чудовища Рей Харихаузен, който оркестрира иконичните движещи се скелети, пресъздава величествения Посейдон и предлага на публиката поглед още към Талос, Хидра и други митологични създания.

Покварено тревожно откровение

В края на 60-те и началото на 70-те години неизбежният упадък на жанра се настанява трайно и в Италия, и в Холивуд. Време е за нов прочит и свеж поглед към естетиката на епоса. Той идва в края на 70-те с шокиращата с порнографска си иконография екстраваганца на еротичния император Тинто Брас „Калигула“. Филмът с Малкъм Макдауъл в ролята на митично жестокия и умопобъркан владетел е великолепно и тревожно римско откровение. Със сценарий, подписан от големия Гор Видал, Тинто Брас разгръща своята порочна и покварена визия за падението на печално известния римски император.

„Троя“, 2004 г. Филмът с Брад Пит в ролята на Ахил не успя да дублира успеха на „Гладиатор“.

Несимулиран екранен секс, натуралистично насилие, нихилизъм, брутално погазване на допустимите граници в голямото кино... Брас унищожава добрия вкус с видимо удоволствие. Финалният резултат е особено любопитен кинематографичен звяр. Порнографски исторически епос със скъпи декори, разкошни костюми, елитни актьори и висока художествена стойност. Спокойно може да се каже, че „Калигула“ е най-неконвенционалният филм за „мечове и сандали“ и едва ли някога ще бъде направено нещо, което дори да се доближава до този екстремен естетически подвиг.

През 80-те години жанрът е доминиран от комиксовата фентъзи стилистика на „Конан Варварина“. Това е времето на Арнолд Шварценегер. Филмът на Джон Милиъс по сценарий на Оливър Стоун е суров, свиреп и пленителен. Има секс и насилие, но, разбира се, не в количествата и с натурализма на „Калигула“. „Конан Варварина“ е обяснение в любов към тестостерона и бруталното мъжество, истинско Евангелие на войната и агресията. Уви, през 2011-а в България беше заснет отчайващо слаб римейк с Джейсън Момоа в ролята на митичния воин варварин.

Завръщането

След флиртове с порнографията и комиксовата естетика жанрът на „мечовете и сандалите“ се завърна на трона на филмовия престиж с шедьовъра на Ридли Скот „Гладиатор“ в самото начало на новия век. Епичният разказ, който напомня по своята структура и послание на „Спартак“, напомни за времената на големите исторически заглавия от златната ера на Холивуд. От величествената режисура на Скот през емоционално заредената игра на Ръсел Кроу и Хоакин Финикс до страхотния саундтрак на Ханс Цимер, „Гладиатор“ е нещо специално.

„Гладиатор“, 2000 г. Ръсел Кроу прави нещо наистина специално.

Няколко години по-късно Волфганг Петерсън се опита, но не успя да дублира успеха на „Гладиатор“ с „Троя“ и Брад Пит в образа на Ахил.

Точно преди 10 години Зак Снайдер и Франк Милър възвестиха новата естетика на филмите за „мечове и сандали“ – радикална стилизация, забавен каданс, преувеличени до крайност персонажи и ситуации и здравословна комбинация от секс и насилие. Всичко това бе в основата на „300“, който отекна в поп културата със своя агресивен зов: „Това е Спартаааааааааа!“

Съвсем очаквано тази формула бързо се изчерпа. Днес жанрът на „мечовете и сандалите“ се нуждае от ново естетическо въоръжение и дрескод. Дали индустрията може да призове на арената нов „Гладиатор“? Времето ще покаже, а дотогава на наше разположение са монументалните класики на миналото.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през август 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.