Не пипай шедьовъра!

Имате ли усещането, че всяко второ филмово предложение в киносалоните е римейк или продължение? Не сте сами. Ако не е римейк, е „рибуут“, което ще рече ново стартиране на франчайз или поредица. Или пък „прикуъл“ – предистория на ключови герои и събития от популярни и обичани филми. Ах, какви хубави думички само, термини от развлекателната индустрия, които възвестяват бавното потъване на киното в катрана на повторението.

Фантастично лоши идеи

Огромната машина за капитализиране върху славата на добре познати заглавия работеше добре смазана до първия трейлър на новия, изцяло женски, вариант на обичаната осемдесетарска класика „Ловци на духове“. Кадрите бяха посрещнати с безпрецедентна враждебност от милиони фенове, а студийните костюмари от „Сони“ се видяха в епицентъра на брутален водовъртеж от гняв и присмех.

Трейлърът наистина бе ужасен – бедни клишета и алюзии с оригинала плюс щедра щипка прогресивни политически послания и пропаганда на модерния феминизъм. В сайта за видеосподеляне YouTube дебютният трейлър на женския римейк/рибуут, или каквото там искате да го наречете, е събрал исторически голямо количество негативизъм, изразен цифрово с над 500 хиляди „дислайка“ – онази толкова страшна иконка със сочещото надолу палче.

За всички вече е ясно, че идеята за нова версия на „Ловци на духове“ е била фантастично лоша. Филмът е монумент на носталгията с огромно влияние върху детството на милиони хора по света. Може би оттук ще започне да се пропуква порочната и покварена практика да се изсмуква целият кислород от свежи идеи за сметка на рециклирането на добре познати и доказани филмови брандове.

Последните няколко години поднесоха серия от разочароващи примери за римейк – „Робокоп“, „Зов за завръщане“, „Сламени кучета“...

Предстоящото фиаско на феминисткия „Ловци на духове“ най-вероятно ще охлади страстите за посегателство върху филми, които просто не подлежат на римейк. Но кои са някои от най-ярките примери за заглавия, заслужаващи да останат непокътнати и само в оригинал“? Сакралните шедьоври на киното, бранени от легиони отдадени ценители.

Колекция от класики

Списъкът е предълъг, но има колекция от класики, които просто не трябва да се пипат. Като например „Криминале“. Неконвенционален, революционен, изобретателен, интелигентен, кървав, култов, забавен, опасен... Всички тези определения пасват на постмодерния шедьовър „Криминале“ като стилна кадифена ръкавица върху изтънчената ръка на печен престъпник.

По-миналата година един от най-влиятелните, успешни, анализирани и обсъждани филми в цялата история на седмото изкуство отпразнува своя 20-годишен юбилей. Той можеше да бъде помрачен от слух за римейк или продължение, но докато Тарантино е жив, това не би било възможно. Той на няколко пъти е споменавал, че е готов да стигне до насилие в името на своето филмово наследство и интегритета на каталога от парчета кино, които превърнаха неговото име в мултимилионен развлекателен бранд.

„Криминале“ промени криминалния жанр и капсулира постмодерния дух на 90-те години, празнувайки ретро стила на 70-те. Незавършилият гимназия бивш продавач във видеотека Куентин Тарантино направи истински филмов подвиг със своя втори филм след изключително успешния си дебют от 1992-ра „Глутница кучета“.

И Тарантино знае добре, че по принцип римейкът не трябва да се разглежда във всички случаи като тежко престъпление срещу изкуството, човечеството и цивилизацията. Амбицията да се претвори някой по-стар филм в нов контекст, с други изразни средства и различни изпълнители понякога дава разкошен резултат.

Мартин Скорсезе „подобри“ азиатския трилър „Вътрешни афери“ с брилянтната си мафиотска вакханалия „От другата страна“, а Джон Карпентър взе второкласната фантастика от 50-те „Нещото“ и без да променя заглавието, ни поднесе уникалната съспенс класика, която изведе жанра на съвсем друго ниво.

Но това не би проработило за филм като „Криминале“. Още по-ярък пример за свещена кинокрава е „Шофьор на такси“ на споменатия вече майстор Скорсезе. Този opus magnum от 70-те е перфектен и става по-добър с годините като велико вино. Сценарият на Пол Шрейдър е съвършен. Ню Йорк никога не е изглеждал по-упадъчно и тревожно в киното.

Застреляй проблема

Има един много упорит в киносредите слух, че Мартин Скорсезе е бил на ръба да застреля един от студийните шефове, който му казал, че ако не отреже кървавата кулминация, филмът няма да излезе. В крайна сметка решили проблема, като намалили цветността на кръвта, но всички съвършени кадри и монтажни връзки останали непокътнати.

В оригинал и единствено оригинал трябва да стои за историята и бъдещите поколения „Шофьор на такси“.

„Криминале“ и „Шофьор на такси“ освен всичко друго са и триумф на стилизираното насилие и мрачните теми. Но сред сакралните филми има и вдъхновяващи, жизнеутвърждаващи епоси за силата на човешкия дух. Такъв е „Форест Гъмп“ – съвършен пример за филмова магия, която не можа да бъде изкопирана, репликирана, „римейкната“, отмъкната…

Самият Форест не е най-остроумният образ, който можете да си представите. С коефициент на интелигентност под 80 той е сред най-влиятелните културни феномени на нашето време.

„Форест Гъмп“ обхваща няколко десетилетия от американската история, видени през очите на необичайния герой. Той тича през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, доминира в колежанския футбол, воюва във Виетнам, пътува до Китай, за да играе тенис, среща се с Елвис, Джон Кенеди, Линдън Джонсън и Ричард Никсън, неволно разкрива "Уотъргейт", става милионер, без да иска, и случайно вдъхновява Джон Ленън за текста на песента Imagine по време на общото им тв интервю в шоуто на Дик Кавет.

„Тичай, Форест, тичай...“ е иконичната реплика-мантра от филма. Несъмнено в Холивуд има алчни акули, които биха желали да капитализират върху носталгията и наследството на филма на Робърт Земекис, като сложат някой съвременен тийнлюбимец в ролята на Гъмп, за да очароват и днешните младежки аудитории. Това обаче е кошмарна идея.

Друг вид бърбън

Лош сън за всички почитатели на седмото изкуство ще бъде и римейк на безобразно качествената спагети уестърн класика на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад“ с Хенри Фонда, Чарлс Бронсън, Клаудия Кардинале и Джейсън Робъртс от 1968 година.

Рециклирането на филми за Стария запад е вървежна идея в Холивуд, като дори има един положителен пример – едноименният римейк на прочутия уестърн с Джон Уейн True Grit, замислен и заснет от братята Коен преди няколко години. Но „Имало едно време на Запад“ е друг вид бърбън.

Този епически спектакъл не подлежи на подобрение и изменение. Стилът на покойния Леоне не ще бъде надграден на екрана от някой друг. Просто е невъзможно да се достигне класата на композициите, монтажните решения, плановете, ракурсите, движенията на камерата, звуковата картина…

Отделно никой не би могъл да изиграе отново мъжа с хармониката, както го стори Бронсън, или пък убиеца Франк, материализиран брилянтно от Хенри Фонда.

„Римейкоустойчив“ е и „Седем“ – един от филмите, за които със сигурност циркулират идеи да бъде претворен за днешната аудитория в нещо, което ще ядоса оригиналните му зрители и ценители. Онези, които помнят 90-те години на миналия век.

Малко неща могат да се сравнят с шоковата вълна, която преминава през съзнанията на неподготвените хора, станали първи свидетели на това потресаващо филмово откровение преди 20 години. Неочакваният брутален финал с главата на героинята на Гунет Полтроу, озовала се в кутия, пътуваща към нейния съпруг (Брад Пит), подсигури на този мрачен шедьовър дълго пребиваване в колективната културна памет.

Днес е почти невъзможно за филм от такъв калибър да си позволи подобен свиреп край. Затова ще бъде непоносим грях срещу изкуството да се създаде нов „Седем“ – този път с по-мек тон и политически коректни послания.

А и кой би могъл да достигне техническото съвършенство на оригинала – Дейвид Финчър и операторът Дариуш Конджи създават кошмарен урбанистичен свят, накиснат в дъжд и отчаяние адски пейзаж, който кореспондира с природата на образите.

Филмът пренаписва законите на трилъра, предложи изключително интересен поглед към полицейската процедура и разгърна разсъждение върху природата на насилието, от което те полазват тръпки. Модерна класика, без която 90-те нямаше да са същите, но която не бива да бъде променяна или подновявана днес.

Това се отнася и за „Обичайните заподозрени“ – потопен в никотиново-кофеинова мъгла и урбанистичен упадък шедьовър с естетическа имунизация срещу опити за копиране. Просто не им се получава на съвременните трилъри, когато тръгнат да имитират „Обичайните заподозрени“.

А това се случва често. Липсва усещането за подривност – оригиналът безсрамно и безупречно идеализира престъпнически фигури и танцува с жанровите кодове и криминалните клишета.

Актьорският ансамбъл е неповторим – Гейбриъл Бърн, Кевин Спейси, Стивън Болдуин, Кевин Полък, Пийт Посълуейт, Бенисио дел Торо, Чаз Палминтери, Дан Хедая и Питър Грийн.

Повторение на повторението

Име цели режисьорски кариери, които трябва да стоят извън апетитите на Холивуд. Помислете само за Алфред Хичкок. Колко абсурдно би било някой да направи римейк на „Психо“ например. Всъщност това вече се случи – през 1998-а Гюс ван Сант лепна огромно петно върху собствената си кариера, като засне кадър по кадър, но цветна версия на съспенс класиката на Хич. Но можеше и да е по-зле. Можеше някой да посегне на хипнотичния омагьосващ филмов диамант „Шемет“ – един от творческите върхове на Хичкок.

Стигаме и до един филм, който може би трябва да бъде защитен със закон от римейк. Тук вече нещата са сериозни. Никой никога не би трябвало да се упражнява върху наследството на „Портокал с часовников механизъм“. Дистопията на Стенли Кубрик по романа на Антъни Бърджис представлява гениална метафора за неизкоренимото зло в човешката природа. Същото това зло, което би провокирало някой да си мисли, че е способен да надгради и обогати света от идеи, разгърнат в покварения шедьовър на Кубрик.

На хоризонта няма сериозни и солидни планове за римейк на „Портокал с часовников механизъм“, но това не значи, че в момента колекция от претенциозни млади сценаристи и режисьори не се мъчат над свои версии на класиката.

Киното боледува от липса на свежи и нови идеи, както каза преди седмици големият Тери Гилиъм по време на гостуването си в София. Всичко е повторение на повторението. Въпрос на време е да бъдат пипнати и изброените сакрални заглавия. Тогава може би ще се събуди чудовищен киномански гняв, в сравнение с който враждебната реакция към новия „Ловци на духове“ ще бъде като невинна и весела разходка в парка. А може би е дошло времето за ренесанс на креативността и новите идеи в киното? Да си го пожелаем.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през април 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.