Във вторник, 24 януари 2017-а година, за първи път българин получи номинация за Оскар. Режисьорът Теодор Ушев ще се бори за статуетката в категорията за късометражен анимационен филм със своя „Сляпата Вайша“, правен по едноименния разказ на Георги Господинов. Текстът излиза в сборника на писателя „И други истории“ от 2001 г.

„Историята, която се разказва в „Сляпата Вайша“, се роди преди много години в „И други истории“ – написа във Фейсбук Господинов. – Сега, като гледам двете корици (бел. ред. – на новите издания на този сборник и на „И всичко стана Луна“), виждам, че художничката Яна Левиева е намигала точно към тази история. Май сляпата Вайша съм аз.“

Писателят благодари на Тео Ушев, че е избрал именно неговия разказ, но и че е направил филма си без никакви промени по историята; че просто е обикнал текста. „Сляпата Вайша“ може да бъде видян в кино „Люмиер“ в събота (28 февруари) от 15 часа. А преди това ви предлагаме разказа, по който е създаден претендентът за Оскар.

Сляпата Вайша
Георги ГОСПОДИНОВ

С лявото око виждала само назад, в миналото, а с дясното – единствено онова, което имало да става в бъдещето. И макар двете ѝ очи да били отворени като на всички зрящи, Вайша все едно била сляпа. Сляпата Вайша ѝ викали всички. Рядко излизала от къщи, а в двора ходела с протегнати ръце, блъскала се в черешата, деряла се из къпините и събаряла грънците под сайванта. Черешата, къпините и грънците не съществували за нея, така както не съществувал и днешният ден. За лявото ѝ око те още не били дошли от пръстта, за дясното ѝ били вече повехнали или станали на пръст.

Докато Вайша била още малка, майка ѝ първа забелязала странната ѝ слепота. Откъде да знаела, че за лявото око на Вайша жената, надвесена над нея, е току-що проходило момиченце, а за дясното – грозна, изкривена старица.

Когато Вайша проговорила и започнала несвързано да обяснява какво вижда, решили, че на очите ѝ  е направена черна магия. Проточила се една върволица бабички, плюели през рамо, дърпали си ушите и цъкали с език.

Да пие божурово семе преди изгрев слънце 40 дни секи ден…

От ястреб жлъчка да сгори и да я наложи на окото, дорде е топла още…

От черна кокошка воденицата да обелиш, сал кожата, люспата, и я тури на очите…

Само една от бабите седяла отстрани, клатела костенурчата си глава и нищо не казвала. Накрая, като станала да си ходи подир всички, рекла тихо, че от нищо файда няма да има, докато не се намери нещо, което да ѝ събере очите и да я върне на тоя свят.

Расла, порасла Вайша, станала хубава млада жена. Дори това, че лявото ѝ око било кафяво, а дясното зелено, само удвоявало хубостта ѝ.

Дошъл един ден млад мъж да я иска за жена, застанал пред Вайша, а тя гледала към него и го виждала така:

Ляво:
Боже, това ли сополиво момченце
дошло да ме иска, милото, ризката
му отвънка, коленцата ожулени, че
аз на него майка мога да съм му, а те
го пратили да ме иска за булка, шега
да си бият, боже…

Дясно:
Ръцете му треперят, космите му
побелели, грехота е, боже, ама на
пръст мирише, за път му е дошло
времето, а той булка иска, как да си
легна с него, с какви очи да го
гледам, боже…

И тъй се повтаряла историята с всеки, който идвал. Не се намерил оня, дето да ѝ събере очите.

Минали години, хубавата Вайша все така продължавала да живее с едното око в миналото, а с другото далеч в дните, които предстояли. Понякога границите, в които виждала, се свивали съвсем, аха да се съберат в днескашното. Но докато за дясното око слънцето току изгрявало, за лявото вече се обелвала месечината. Друг път обаче разстоянието между минало и бъдеще бясно се удължавало и Вайша шепнела как според лявото ѝ око земята е още пуста и неустроена, тъмнина покрива бездната и нещо (нямала дума за него) се носело над водата. А в същото време пред дясното око се явявал четвъртит град с дължина, равна на широчината му, а градските стени били украсени с всякакви скъпоценни камъни – първият камък бил яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс и т.н.

И вечер, като си легнела Вайша, пак нямало покой за очите ѝ. Сънищата ѝ се раздвоявали като змийски език и докато в съня на едното око гонела пеперудите, а божурите вече били високи колкото нея, то в съня на другото божурите били откъснати и покривали цялото ѝ вкочанено тяло, а над лицето ѝ се гонели други пеперуди.

Дотегнало ѝ на Вайша така да живее. Намислила веднъж сама да си изчегърта едното око, с пръсти да го отскубне. Добре, ама кое да бъде окото. Ако извадела лявото, все едно да живее само в онова, което идва, а то никак не се задавало добро. И с кого щяла да живее в идното, кого щяла да познава. Ами да извади тогава дясното. Миналите дни винаги са по-уютни, по-сигурни. Ама пък как ще гледа майка си и баща си като сополиви дечица, как ще им вика, как ще живее с тях. Нямало спасение за Вайша ни в миналото, ни в бъдещето.

Няма край тази история. Защото не се намерило нищо на тоя свят, което да събере очите на Вайша, да бъде еднакво както за лявото, така и за дясното ѝ око.

А ако и ти, четящи, като си затвориш дясното око и прочетеш тази история само с лявото, не видиш никакви букви и никаква история, а само чист лист отпреди историята, или пък и лист не видиш, а видиш дървото, от което е направен, тежко ти.

Ако пък си затвориш лявото око и прочетеш всичко с дясното, и пак не видиш буквите, защото са се изличили вече, а хартията се е спрашила на бяла пепел, тежко ми. Или четеш с очите на сляпата Вайша, или тази история е толкова нетрайна, колкото е нетрайно това парче хартия и този увехващ свят.

"Площад Славейков"