Знам, че много изтрито стана, но се сетих още нещо, което ни отне демокрацията: отне ни възможността просто уместно да не кажем нищо по фейсбук. Да помълчим ей така...

Понякога - особено в тези дни, честно ви казвам, наистина ми се щеше да говорехме по-малко. Всеки разбира днес от вяра, от църква, всеки разбира от души, от свети отци, от правилно и неправилно.

Ама как, казваш: „Та, аз пиша, говоря, без да искам нищо за себе си – не ли напълно безкористно искам просто да поправя нещата, мм? Мисия имам аз...”

Нищо ли? Искаме да сме прави – това е най-лошото. Желаем го страстно – много повече от козунак и мръвка, защото забелязвам и друго нещо – че често най искаме да сме прави тия, които без проблем сме се отказали временно от някои удоволствия чрез постите. Нахалос... Затова и не ни харесват хората и сме в "имиджова криза".

Понякога си казвам дали не е по-безопасно за душата да обереш църковната касичка, но да не дрънкотиш толкова.

Мислех си всички тези неща, когато в четвъртък около полунощ си тръгвах от дългата служба, която предшества петъчното Опело с надгробния плач.

А, и само една скоба: това горе е отговорът ми към тези скъпи приятели, които просто не могат да скъсат с непрекъснатото си желание да хулят свещениците. И църквата. И владиците – или на каквато вълна са там днес. Сякаш ги ръчка отвътре точно като свадливата жена, позната на цялата махала, която просто не може и днес да не се скара със съседите. И ме питат - защо църквата мълчи.

Абе, хора мили, какво ви ползва това? Така наречените празници не са ли един чудесен повод да седнем и да си помислим – извън фейсбук остроумията: „Аз какво печеля, щом има известна вероятност някой ден все пак да умра?” И какво точно ви грее – докато сме млади, здрави и честити – да плюем тия, които просто са тук да ни помогнат в този преход (сякаш, като имаш застраховка, се интересуваш, че в някой клон агентът, който те обслужва, щипка момите?). Всъщност Църквата няма друга цел, спомняте ли си?  Идеята не е да нахрани бабите от квартала – не че е лошо, – идеята е какво правим, ако все пак накрая се получи така, че вземем та умрем? Освен ако не вярвате сериозно, че червеният конец нещо помага по въпроса.

Но да се върна на темата за тишината на Велики четвъртък вечер. Дошли сме, взели сме, по-скоро нагребали сме се с приятни емоции и си тръгваме. За който не знае, тогава се изнася едно голямо Разпятие с Разпнатия на него. Наближава полунощ или когато там, и обръщаме гръб. И си тръгваме – всеки към топлата кола, към сигурния си дом, какъвто – слава Богу – повечето имаме, при жената, при най-скъпите. Само Христос го погледнах през рамо на излизане – стоеше толкова сам, пак там, на кръста, толкова самотен, колкото е възможно едно същество да бъде. Или още повече: невъзможно сам. 

Искате ли за това да поговорим? А не кой какви нови уфитильосани филипики ще изнамери, да изрази собствената си омраза и правота на днешно време.

Дни да се самоогледаме са. Сигурен съм, че в чисто здравословен, психологически, божествен план – във всякакъв, състоянието, в което си безусловно убеден, че си прав, е много опасно. Още по-притеснен съм винаги - поне аз, - когато тази клинична картина бързо премине в следващата: убеденост, че вече не просто ТИ си прав като един от многото крачещи по улицата аз-ове, а вече изразяваш мнението на по-големи или по-малки, по-компактни или по-разпилени, по-трезви или по-... напротив групи хора. Физическото лице вече не е просто то, не е просто твар, а важен инструмент, рупор. 

А пък състоянието, в което ставаш убеден, че си прав, защото Бог си избра баш тебе, за да казва каквото има... Дори няма да го коментирам.

Закъсали сме го!

Понеже стана тегаво, да ви разкажа две истории. Пътувах с едни бабетки във влака и се сетих за литературния герой Йосарян, който четеше по цял ден учебника по патология, убеден че няма как да не е умрял при толкова открити от медицината болести. Болест връз болест, до болест, а под нея... болест! Ядрено-магнитни резонанси, биопсии, цветни вещества за снимки, по-малки или по-нелечими здравни проблеми – знаете ги бабките. Значи, на третата спирка вече карах на крак едно леко грипче, честно ви казвам - само от слушане.

После пък трябваше да не умра от смях, защото на едната женица дъщеря й отишла в София и станала касиерка на бензиностанция. И тя съвсем сериозно се притесняваше майчицата мила, че няма как да не си разбие психиката от напрежението на тая работа. Това било нечовешко: продаваш едновременно и жетони за кафе машина, и плюшени играчки и талони от лотарията (то само титкаш на един четец, де, ама нищо, б.а.). И така и я посъветвала – че ще се съсипе от това напрежение в столицата.

Но тези дами направиха накрая нещо, което ме изуми – извиниха ми се, че са говорили твърде много и силно. Без да съм казал „гък”. Доколкото имам спомен, НИКОГА българин не ми се е извинявал, че е твърде шумен...  Смирение.

В тези дни, отредени за замисляне, ако ви се струват далечни и неотносими към нас онези истории за фарисеите – които целия Стар завет знаели „на вода”, но им липсвало най-важното нещо, ето още една съвременна:

Четох някъде за някаква достолепна дама в Гърция на доста години, която се опазила девица – толкова благочестива била. Представяте ли си - в днешно време! Сигурно и вие познавате гърци... Та, тази физиологическа девица имала едно занимание: по цял ден да обстрелва с православен картеч, с хули и напълно „заслужени” неподлежащи на обжалване присъди тънещия в грехове свят около нея. А свещеникът й с усмивка казвал на другите миряни, че еди-коя си е пример за неразумната девица от притчата. Сигурен съм, че и тя се е придържала към „фактите” проформа и за себе си е била права.

Както и съм сигурен, че моите неуки, нискокултурни, но безкрайно смирени тьотки от влака повече си помагат на душите, отколкото тази „благочестива” девица - вие как мислите?

Ето затова са тези дни.

Всъщност това са дни на надеждата. И затова е толкова трудно да обясниш на някой, който просто нехае - защо ние, кукумицините, празнуваме смъртта на Богочовека по-ярко и тържествено от рождения Му ден (с всичката условност на датите). Че, за да имаш някаква надежда за отвъд, трябва решително да задраскаш, да скъсаш, да погребеш старото тук, отсам – онова обидчивото, цапнатото в устата, еголюбивото, гордото, осъждащото другия от пиедестала на своята менте-правост. Преяждащото, пиещото, пожелаващото жената на ближния и т.н., и т.н. - знаете ги.

А полунадежда няма. Така, както не може да полуумре човек, и както не може от един извор да излиза полугорчива и полусладка вода: да псуваш и да благославяш едновременно. Да четеш сутрин молитви „Спаси, Господи, и помилуй всички православни християни...” И после да докопаш клавиатурата и да ги направиш същите тези "на салата". Зелена, щото нали са пости.

Затова са тези дни. За да кажеш: стига толкова!

И – страхувам се - дългоухите сладки зайчета от марков шоколад нямат нищо общо с цялата тази история.