Как Вардарска Македония стигна до ръба на гражданска война? И защо през предишната криза през 2001 г. етническите македонски (в текста използвам тяхното самоопределение, без исторически коментар - б.а.) партии бяха на една позиция, а българската държава успя ефективно да се намеси и да защити мира на Балканите? А днес самите македонци са разделени, а ние не можем да намерим естествен съюзник и се задоволяваме с шаблонни призиви за умиротворение? Има ли перспектива за устойчиво помирение в Македония или случващото се там е знак за дестабилизация на целия ни регион? 

Отговорът е в модела на развитие в периода 2001-2015г., довел нещата дотук.

Всяко общество, а особено етнически и верски разделеното, се управлява чрез сложни преговори, компромиси и обществени коалиции, обикновено отразяващи се в коалиционно партийно управление. Този модел е имплицитно заложен в Конституцията на всяка парламентарна република, а в Македония - изрично записан в Охридските споразумения. 

Демокрацията е преди всичко инструмент за осигуряване на обществения мир и избягване на граждански конфликти. Тя е път за преодоляване на различията по пътя на компромиса, с участието на легитимни представители на всички обществени групи и интереси. Никой не може да наложи едно към едно своята визия за обществения интерес. А парламентът е теренът на компромиса между различните визии - до постигане на решение, което със сигурност не е идеално, но е приемливо за всеки член на обществото, поне до степен да не се хваща за пищова. 

Но демокрацията нерядко се проваля в тази своя задача. И днешна Македония е типичен пример за такъв провал. 

Как се провалят демокрациите? 

1. На първо място, когато демократичните партии се превърнат в основен работодател в държавата. Когато партийната принадлежност е основен фактор за назначение или уволнение, победата или загубата на изборите се превръщат от борба на идеи и визия за обществения интерес в борба  за хляба на отделни семейства. По идеите за развитие на нацията може да има и преговори, и компромис. Когато политическата борба е битка за хляба на семейството ти, много място за компромис няма. Партиите се превръщат в кланове, обединени за осигуряване на препитание с обществени средства, които водят - буквално - борба на живот и смърт. 

Македония на Груевски е класически пример за подобно развитие. През десетилетието на пълна доминация на Груевски, ВМРО-ДПМНЕ и котерията на Ахмети бяха почти единствен работодател съответно - в етнически македонски и албански региони на страната. 

2. На второ място - когато корупцията, злоупотребата с публични средства, се превърне в основен двигател на икономиката. В провалената демокрация основният източник на благосъстояние е държавният бюджет и контролираните от властта бизнеси, в т. ч. характерните “бизнеси на службите” - трафик, контрабанда, проституция, наркотици… 

Пътят към забогатяването минава през спечелване на изборите. Пътят към фалита и бедността - през тяхната загуба. Естествено, това се отразява пряко съвсем не само на собственика на бизнеса, но и на десетки подизпълнители, стотици свързани лица, хиляди работници. Изборният резултат се превръща не в залог за определени политики, по които може да се постигне компромис, а в залог за милиарди евро печалби и десетки хиляди лични съдби. Няма място за компромис - има обаче много място за натиск и контролиран вот, за харчене на десетки милиони в името на печалби от милиарди, за злоупотреба с властта. 

Македония на режима на Груевски доведе държавно-партийния контрол върху икономиката и службите до непозната в европейски условия крайност. За всички - от личния семейно-партиен антураж на лидера, през партийната върхушка, до редовите функцинери на ВМРО, властта се превърна в залог за икономическо оцеляване. И обратно - за опозицията, достигането до загубените лостове на властта - единствен вариант за просперитет и реванш. 

3. На трето място - когато медиите престанат да бъдат територия на публичен сблъсък на идеи и се превърнат в говорители на властта и икономическите интереси. В демокрацията, медиите са естествен коректив на властта и отдушник на настроенията, които са недоволни от постигнатите обществени компромиси. Невъзможността за изразяване на опозиционно настроение през медиите създава силна мотивация за нелегитимни, недемократични и дори не мирни средства за представяне на малциствените позиции. 

В Скопие медийният плурализъм отдавна не съществува, “семейството” на Груевски използва всички познати методи за превземане и контрол на обществените и частни медии. 

4. Last not least - прякото влияние на чужди геополитически интереси във вътрешната политика. Свободното общество винаги - по естествен път - се стреми към мира и съответно - към компромиса. Чуждите интереси обаче не държат на мира в държавите пионки. Често дори интересът е обратен - локалните конфликти са метод за налагане на интереси в геополитическите сблъсъци.

В случая с Вардарска Македония, чуждите влияния са доведени до крайност - от локалните намеси на сръбските и албански служби и политики, през неуместната и неумела политика на България и Гърция, до практически пряката намеса на Турция и Русия и косвена - на САЩ. Не бива да се пропуска и трайната и катастрофална за страната подкрепа, която Европа през ЕНП даваше повече от десет години на режима на Груевски… 

Мога да изреждам още - но тези четири фактора в комбинация (дори всеки три от тях) са достатъчни, за да направят демократичния процес неефективен, а демократичната култура на компромиса - невъзможна в едно общество. Мирът в провалената демокрация може да бъде опазен само само по два начина - чрез диктатура, която да наложи интереса на един клан над другите (подобно на Централна Азия, Русия, Ирак, Сирия, вече и Турция…) или чрез сговаряне на икономически и етнически кланове за сметка  на населението (характерно за Балканите, Украйна, Молдова, големи части от Латинска Америка). И двата модела, с изчерпването си, завършват с гражданска война - кланова, етническа, религиозна или комбинации от трите. И ако доскоро примерите бяха предимно от изостаналите постколониални общества на Африка, то сега актуалният пример е касапницата в Близкия изток, настъпваща през Турция към Балканите. 

Основна характеристика на конфликта в Македония е крайното ниво на обществена нетърпимост към икономическия режим на Груевски, съчетано с изчерпването на олигархичния му сговор с албанския му аналог - ДСИ на Ахмети. Затова и днешният конфликт няма изразен етнически характер, както през 2001 г.

“Албанската платформа” е само елемент от кризата. Другият, по-важен елемент е пълното разделение на етническите македонци по оста “за” и “против” режима на Груевски, което е непреодолимо. 

Затова и няма лесно решение - защитата на териториалната цялост на Македония (и съответно - умерената подкрепа за мнозинството) през 2001-а беше очевидната политика и на България, и на ЕС. Днес очевидна политика и очевидно решение няма. 

Или има, но то е дългосрочно и трудно - налагане на върховенство на закона, отхвърляне на модела на партийни назначения, преодоляване на най-тежките форми на политическа корупция, осигуряване на медийна свобода. И разбира се - пълен отказ от страна на ЕНП и ПЕС на подкрепа на котериите на Груевски и Заев до постигане на минимални гаранции за демократичност и почтеност на политическия процес. В днешния ден това звучи утопично. Но всяка международна политика за помирение и подкрепа на временна власт в Скопие трябва да минава през натиск за ангажименти в тази сфера. 

За съжаление, България не може да бъде силен фактор в този процес. Защото е лош пример във всички тези сфери. Не ме разбирайте погрешно - не правя пряк паралел между режимите на Груевски и Борисов. Нашата версия е много по-мека, но рисковете са същите - Груевски и ВМРО са крайност, неосъществена мечта на Бойко и ГЕРБ. 

Това, което казвам е, че корупцията, партизираната администрация и зависимите медии правят България геополитически слаба и създават дългосрочен риск за мира в нашето общество. За Скопие е може би късно. За София - не. 

* Текстът е от блога на Радан Кънев. Подзаглавието е на редакцията.