Ливанският хореограф Омар Раджех е арабската звезда на съвременната танцова сцена. Автор на 15 силни спектакъла, копродуцирани от авторитетни европейски културни институции, Раджех е редовен гост на някои от най-престижните фестивали и сцени по света. През 2002 година основава компанията Omar Rajeh/Maqamat, в която работи с артисти от региона – Ливан, Сирия, Палестина, Иран – и от целия свят – Аржентина, Германия, Белгия, Корея и други. Най-новият му спектакъл #Минаре ще направи световната си предпремиера на откриването на фестивала One Dance Week на 21 септември в Пловдив само седмица преди официалната премира в Рим.

Свързахме се с Омар по време на работата му по творчески проект в малко селце, скътано в прочутите ливански планини с кедрови гори. „Бягам в планината винаги когато имам възможност, за да си почина и да презаредя“, казва той. Говорим още за войната като всекидневие, за непукизма, за насилието по света, за забравената човечност и вдъхновението да създаваш изкуство в барутния Арабски регион...

- Говори се за арабска революция в областта на съвременния танц. Как се създават спектакли, които достигат до големите европейски и световни сцени в регион, разкъсван от войни и враждебност?

Изкуството във всичките му форми и проявления не идва само от спокойни държави и стабилни региони. Точно обратното. Навсякъде има конфликти и трудности с най-различни измерения. Навсякъде хората имат за какво да се борят. Но страните, преминали през граждански войни и насилие, са значима люлка на изкуството, защото то дава гласност, отдушник, трибуна на хората. Вярвам в това. За себе си мога да кажа, че гражданската война в Ливан ме направи по-осъзнат за смъртта, но най-вече за живота. За това как искаме да живеем. За важните неща.

Изкуството по същество, и в частност танцът, представляват начин за оспорване на рутината, на логиката на съществуването. Убеден съм, че ролята на танца е да ни тласка напред, да ни вдъхновява.

- Във вашата работа са втъкани много сериозни проблеми –  войни, убийства на журналисти, погазване на човешките права, социални и политически кризи...

Тук се крие голяма опасност. Понякога дотолкова засядаме в емоциите, толкова много политически, социални и културни асоциации искаме да вложим, че забравяме истинската същност на артистичната работа. А това е катастрофа. Творбата трябва да живее свой живот. Това е смисълът на едно произведение на изкуството в крайна сметка.

Снимки © Stephan Floss

Необходимо е ясно да осмисляме творбата отвъд конкретните събития и конюнктура. Да използваме тялото на сцената, без да му лепим етикети и да го претоварваме със съдържание. Този капан стои с особена сила пред съвременния танц.

- В Пловдив ще представите световната предпремиера на #Минаре. Какво е посланието?

Може би публиката ще дойде в залата с очаквания, защото войната в Сирия е голям човешки момент. Само че аз не съм в позицията да кажа кое е добро и кое е лошо, кой е прав и кой греши. Интересува ме най-вече въпросът за отговорността. Какво правим, когато наблизо или надалеч умират хора, изчезват градове? Реагираме ли? Примиряваме ли се? Или просто обръщаме гръб? Моята цел като артист е да подканя зрителите да си зададат тези въпроси. Това е проблематиката на #Минаре.

Заглавието идва от минарето на Голямата джамия в Алепо, построено преди хиляда години и сринато през 2013-а в боевете. Има и хаштаг, защото така днес обменяме информация. Предизвикателството да работя върху тази тема беше голямо, защото е обременена от полярни мнения. Спектакълът е отпор на безучастието - не е само за войната в Сирия, нито само за сътресенията в Арабския регион.

- Оттам виждаме само бомби, кръв, сълзи...

Не е лесно да избягаш от медийните кадри на разрухата. Независимо дали живеем в Пловдив или Бейрут, образите на войната се запечатват в нас. Независимо дали идват от Сирия, Газа, Африка, Китай или Европа, образите на насилието стават част от начина, по който виждаме света и самите себе си в определени моменти. Много често не осъзнаваме това.

Не съм бил в Алепо. Нямам емоционална връзка с този град. За мен разрушаването на Алепо е като разрушаването на Берлин, Дрезден, Париж, Лондон, Сараево, Бейрут, Багдад, Ерусалим или Грозни в миналото. Много градове са били унищожени от война, бедност, диктатура или нещо друго. И това трябва да интересува всички, не само пряко засегнатите.

Гледах видеоклип във Facebook, заснет от дрон - хиляди разрушени сгради от бойните полета. Бях шокиран. И какво можех да направя? Да харесам видеото? Да споделя? Да коментирам? Да продължа да чета други постове, все едно че нищо не се е случило? И тук идва простичкият, но основен, ако щете, етичен въпрос – как реагирам аз?

- Всеки трябва да намери отговор за себе си. Като общество обаче свикнахме ли с войната?

Живеем в система, която ни кара да се чувстваме слаби. Всеки е толкова зает със собственото си препитание, че междувременно обществото ни онемява. Сякаш смъртта е съдба, с която можем единствено и само да се примирим. Това мислене е много опасно. Не знам какво може да направи отделният човек в Пловдив, София, Бейрут или някъде другаде по света, но знам, че на тази система трябва да се даде отпор. Защото е несправедлива, нечестна и много жестока.

Със спектакъла BEYTNA давате отговор  – хореографи и музиканти от Арабския регион, Европа, Африка и Азия разговарят, танцуват и се забавляват, докато вашата майка приготвя вкусни гозби на сцената за цялата публика.

BEYTNA има друг подход, но същата тема като в #Минаре. В къщата отсреща става нещо, а ти се преструваш, че не виждаш. И двете творби докосват по-широка човешка перспектива – каква позиция заемаш всеки ден.

BEYTNA е празник на идеята за събирането с Другия. На осъзнаването, че не е важно да бъдем еднакви, за да бъдем заедно. Че различията ни обединяват, а не ни превръщат във врагове. Това е насладата от опознаването, общуването, придобиването на нови знания. 

BEYTNA from MAQAMAT DANCE THEATRE on Vimeo.

За мен като артист е важно да чествам всички култури на света, защото те са част от моята човешка култура. Харесвам традициите, но ги разглеждам през призмата на съвремието и не се опитвам да ги „поправям“. 

- Отношението към Другия става все по-проблематично, дори в Европа се издигат огради и се затварят врати...

За мен това е проблем на медиите. Ако се фокусираме върху даден инцидент на границата между две държави, защо пренебрегваме стотиците, хилядите жестове на разбирателство, протягане на ръка, отвореност? Просто акцентът пада върху тези блокади и пречки. Понякога забравяме или не виждаме тяхната противоположност. В истинския живот хората са много по-отворени, щедри и добри, отколкото си представяме.

- Преди няколко години бяхте поканен да създадете спектакъл в Техеран – Zaafaran. В Иран обаче съвременният танц е неприемлив, дори незаконен. Какво беше най-голямото предизвикателство?

Периодът в Техеран беше прекрасен опит за мен - работа с млади артисти, запознанството с нови хора. Порази ме тяхното любопитство да живеят, жаждата им да творят и да учат, да се свързват със света. Вижте, аз винаги се опитвам да се справям с ограниченията и границите. Навсякъде има най-различни трудности и пречки. Важното е да започнеш. Тогава нещата се получават.

Съществена част от моята работа е именно промяната, свободата на трансформацията за всеки нов спектакъл. Избягвам лепенето на етикети и налагането на определени структури. Вярвам, че това е красотата на изкуството – да изразява както действителността, така и абстракцията.

- Как и защо избрахте хореографията и съвременния танц за професия?

До голяма степен го реши случайността. Исках да бъда физик и да се занимавам с наука, но също така посещавах танцова група. Един ден преподавателят ни напусна и се наложи аз и един мой приятел да поемем нещата. Бях на 16 години. Репетирахме основни движения, но постепенно осъзнах, че искам да се развивам в тази област.

Другият мотор е личното ми любопитството. Непрекъснато се опитвам да разбера защо и как се случват нещата. Обичам да си задавам въпроси - за всекидневието, за възприятията на реалността, за физическото и емоционалното състояние, за тялото като доказателство на самото съществуване. Това е много важно за моята работа. Разбира се, и политиката.

- Освен от кедровите гори откъде черпите мотивация за толкова съдържателни спектакли?

Несправедливостта истински ме мотивира. Тя върви в противоположната посока на живота. Цивилизацията, която колективно сме създали, понякога може да бъде жестока. Вярвам, че трябва да променим това. Да се опитваме. Да не се страхуваме. Да не се оставяме на течението на реката да ни отведе нанякъде. Може би е много идеалистична идея, но наистина ми дава сили.

Както казах, #Минаре поставя не толкова проблема за войната в Сирия, колкото въпроса на отговорността. Какво правим? Къде заставаме? Мисля, че трябва да преоткрием определени ценности – ценности, които ни дават надежда.

- Благодаря. Очакваме ви в Пловдив.

Благодаря. Надявам се на хората да им хареса.

----

Гледайте #Минаре на 21 септември от 19:30 часа в Дома на културата „Борис Христов“ - Пловдив. Билети за спектакъла може да намерите онлайн в системата на ЕpayGo.bg, както и на касите на Easypay. One Dance Week се организира от фондация "ЕДНО за култура и изкуства" и е част от програмата на "Пловдив – Европейска столица на културата 2019".