„Човекът е човек, когато е на път“.

Няма как да не сте чували това прозрение на Пеньо Пенев, отдавна придобило статут на клише фаворит.

Пенев обаче със сигурност не е имал предвид човека, който се опитва да стигне до морето посред лято. Пътешествието с автобус до Бургас и обратно през август по-скоро убива човешкото в човека и го превръща в същество без воля, размазано, изпълнено с досада и отегчение, на което накрая му остава само една мисъл, която търпи няколко вариации: Кога ще стигнем? Ще стигнем ли въобще? Дано някога да стигнем.

На пръв поглед Магистралата (така ще наричам магистрала „Тракия“ поради нейната уникалност и неповторимост) – тази най-голяма гордост на съвременна България, чутовно постижение, чиито дири се простират в два века и без което живота на Бойко Борисов нямаше да има смисъл, трябва да скъси  пътя от София до Бургас и морето.  И да го направи по-лесен и приятен.

Ако се придвижвате с кола – несъмнено. Ако обаче имате  "удоволствието" да пътувате с автобус, който изглежда най-леснодостъпния начин, се натъквате на парадокс - колкото повече Магистрала, толкова по-бавно е пътуването. Въпреки обещанията и разписанията, които оказва се винаги са условни и пожелателни, пътуването София-Бургас (или Бургас-София) отнема в най-добрия случай 5 часа и половина. Ако пристигнете за толкова, вие сте късметлия. А в едни по-далечни времена, в които магистралата свършваше далеч от Стара Загора, пътуването пак отнемаше толкова.

В по-честия случай обаче сега се кандилкате в автобуса по шест-шест часа и половина. Най-очевидното обяснение е, че от няколко години по закон автобусите не могат да карат с повече от 100 км в час на магистрала, имат ограничител за скоростта.

Дори и така сметката не излиза. Защото в повечето случаи шофьорите не се движат с повече от 80 км/ ч – било по-икономично, твърдят запознати. Костенурската скорост обаче би била приемлива, ако не беше съпроводена с всевъзможни екстри, насочени винаги в една посока: да направят пътуването ви, колкото е възможно по-незабравимо. Онази незабравимост, от която се будите, потънали в студена лепкава пот.

Пот ли казах? Потта е почти задължителен аксесоар за качественото пътуване, защото климатиците често работят на „ми толкова могат“, което означава лек полъх при голямо въображение. Все пак какви българи сме, ако не се потим и не понамирисваме?

Сред екстрите са надута чалга музика, пушенето на шофьора, говоренето му по джиесема почти през целия път, неясните почивки, спиранията насред нищото, мръсотията в автобуса…

Всичко започва обаче с едно хубаво, голямо първоначално закъснение. Две истории за пътувания с две различни фирми от София и от Бургас. За да не кажете, че „така се е случило“  

Автобус, който тръгва в 17,30 ч от Централната автогара в София

В 17,20 ч автобусът не е на определения сектор №23. Никой от очакващите го пътници не изглежда притеснен. В 17,30 ч продължава да няма и помен от него. Няма и съобщение от уредбата на автогарата за закъснение. Един от пътниците съвсем спокойно отбелязва: „Закъснява си както винаги“.

В 17,42 ч возилото най-накрая се появява на бариерата. След като паркира, оттам изскача корпулентен шофьор, който бърше с морна длан стичащата се по лицето му пот, разгърден, с риза, небрежно измъкната от колана. Ако е казал „извинявайте“, то никой не го разбра. Но едва ли. Запилява се нанякъде за още 10 минути. Когато отваря вратите на автобуса вътре температурата е около 50 градуса, започва бавно настаняване на пътниците. Закъде да бързаме, закъснението на автобуса е едва половин час.

Докато напуснем потъналата в ремонти София (най-вече Цариградското море, което може би след този нов опит ще се сдобие с нормален невълнист асфалт) вече сме един час назад от „разписанието“.

Автобусът се води „експресен“, т.е. спестява ни се влизането във всеки град по пътя срещу 2 лв. отгоре към цената на билета.  Влизане няма, движим само по магистралата, но за това пък амбициозно спираме на всяка керемида. В нашия случай на всяка бензиностанция. Буквално. За да правим почивки, които се точат във времето и постепенно започваш да свикваш с шофьорския жаргон. „20 минути“ означава „40 минути“, „спиране за по цигара“ е равно на „20 минути“. 

Времето е наше.  Когато пристигнем, тогава.

Освен почивките, спираме по другите бензиностанции, за да издирваме пътници, които чакат да се качат в автобуса по маршрута. Някои откриваме, други – не. След като се носим със закъснение от час и половина, вероятността част от тях да се обезсърчили или да са решили, че нещо са сбъркали не е за подценяване. В такива моменти изпитвам известна благодарност – все пак се качвам и тръгвам от начални спирки. Междинните са повече от рискови.

Позната ми е разказвала как, докато чакала в Поморие да се качи на автобус на същата фирма заедно с още десетина души, возилото ги подминало и запрашило към Бургас. След 40 минути се върнало да ги прибере като шофьорът им се накрещял любезно, че са идиоти, които не са застанали на правилното място.

В нашето пътуване шофьорът е съвестен. Издирва пътниците по бензиностанциите като ловно куче трюфели. На едно място обаче работата се закучва. Това предизвиква някакъв душевен срив у него, защото започва да обикаля в тръст с телефона на ухото си и с нездрав блясък в очите бензиностанцията. Един път, два пъти, три пъти… на четиринайсетия път спирам да броя. Почти съм хипнотизирана от гледката на щуращия се шофьор и не намирам сили да сляза и до го попитам дали не е време да звъня на 112, пожарната или направо в психодиспансера.

Докато наблюдаваме зигзагите на шофьора, убиваме още 20-итина минути. Един от пътниците вдига скандал по телефона на централата на фирмата, собственик на депутат от ДПС. Пита: „Това ли според вас е експресен автобус?" Наивник. Отговорът е нещо в стил „Ми (никога не се пропуска „ми“-то) ние какво може да направим. Ми, оплачете се (на арменския поп, се подразбира)“.

Най-накрая шофьорът се връща победен в автобуса и потегляме. В Бургас пристигаме за 7 часа, с около 2 часа закъснение от „разписанието“. Благодарни, че автобусът, който изглежда пред разпад, със скъсани тапицерии и засъхнала мръсотия по пластмасовите дръжки, се е държал геройски и ни е докарал без инциденти.

Следващ опит. Връщане от Бургас с друга фирма

На ул. "Булаир" в Бургас чакат поне 20-ина души. За един и същи час се оказва, че има два автобуса. Корекция. Не са за един и същи час. Билетите за единия автобус са за 17,31 ч, а за другия за 17,33 ч. Долавяте тънката разлика, нали? Ако сте чужденци най-вече ги усещате и разбирате тези неща, съобщени ви на чист български. Можете ли да предположите до какво водят тази фундаментална разлика от 2 минути.

Въпреки старанията на жената, която продава билети в Бургас да въведе ред, настава пълен хаос. Дублиране на места, лутане, бавене, скандали. Единият автобус потегля, а в другия остават да се уточняват за местата.

В центъра на събитията са група виетнамки, които искат да седнат на местата, посочени в билетите им. „Иска седне тука. Това мое място“, инати се едно от момичетата на съвсем разбираем български и задръства движението по пътеката. Човекът, който вече е седнал там не помръдва, неговият билет е за същото място. От другата страна на автобуса друго от виетнамските момичета се опитва да убеди сънародничката си с крясъци на роден език да не е толкова придирчива.

„Аре, още малко ще ви потърпя и ви свалям да си ходите“, „остроумничи“ шофьорът. „Кви са тия, дето ми ги пращаш“, пита жената от касата. Докато траят преговорите-препирни климатикът е изключен, за икономии. Жегата става нетърпима.

Шофьорът продължава да ръси смешки: „Това да не е беемве, толкова може“. Както се оказва по-късно това е дежурният му отговор за всяка забележка или въпрос. „И продавай по-малко билети, какво толкова си се разработила“, напътства шофьорът жената от билетната каса. Когато тя си тръгва, продължава да мърмори на висок глас по неин адрес: „Продават билети без да мислят. Някакви виетнамки ми натресла .“     

Най-накрая всички все някак са сместени, аз от мястото си се озовавам на първа линия, за да може една влюбена двойка да седне заедно. Това си има своите предимства – влиза полъх от отвореното странично стъкло до шофьорското място. А и мога по време на цялото пътуване да черпя от бездънните мъдрости на този корифей - той ги споделя безспир в около 12 разговора по джиесема, през другото време от време навреме беседва на висок глас с един от пътниците.

Мога да се насладя и на гледката през предното стъкло, което е почти разцепено надве, но още по някакво чудо и по божията милост се държи в съмнителна цялост въпреки законите на физиката. Пукнатина краси и стъклото до шофьора. Чакат застрахователите да платят, ама те нещо се бавели, щетите са от градушката, обяснява превозвачът на събеседника си. По мои спомени от градушката в София е минал повече от месец, но автобусът така си кара с полусчупеното стъкло – докато падне.

Присъствието ми в центъра на събитията ми позволява да установя и че предната врата на автобуса не се затваря автоматично. Шофьорът става и я придърпва преди тръгване след някое от безбройните ни спирания за почивка.

Този път не издирваме пътници по пътищата на родината, но пък си почиваме изобилно. Точно три пъти. Един път е почивка, друг път е спиране за цигара, после някой слиза, друг се качва, трети отива до тоалетна.  И така почиваме си от седеното в автобуса със седене до автобуса. В почивки убиваме около час-час и 15 минути.

След като сме тръгнали по-късно от предвиденото, то по пътя трябва да положим максимални усилия, за да стане закъснението, колкото е възможно по-голямо. Може логиката на горното съждение да ви убягва, но причината е само и единствено във вас. Когато не е спрял за почивка и не се подкрепя със сандвичи, шоколади, кафета, солети, кока-кола и т.н., шофьорът убива работното си време говорейки по телефона. На всякакви теми. От време навреме някой по-смел пътник идва да го пита кога ще пристигнем и не може ли по-бързо. Отговорът е неизменен: "Това да не е беемве. Когато пристигнем."

Пристигаме в полунощ. Като Пепеляшки. Но се чувстваме доста по-смачакани, мръсни и изтощени от пътуването. Жената, която седи до мен казва: „Слава богу, нищо не се счупи по пътя“.

* * *

Бих приела, че въпросните две пътувания са единични случаи, ако за около месец не ми се беше наложило до пътувам 6 пъти по маршрута София-Бургас-София с различни фирми. Установих, че с една от тях – въпреки уж по-ниските цени и по-голямата възможност за избор на часове, повече няма да пътувам.  Разбрах и че някои са по-компромисен, а други по-малко компромисен вариант. Но винаги има компромис.

Равносметката- един-единствен път автобусът пристигна след 5 часа и половина пътуване. А шофьорът даже се обръщаше към пътниците на „Вие“. Тогава искрено се развълнувах.

Приятно пътуване!

----------

P.S. Пътуването с влак също е все по-отдалечаваща се перспектива  за бързо пристигане. Най-бързият вариант отнема около 7 часа. Има, разбира се, и панорамно пътешествие из родината, което трае над 11 часа. Ако не вярвате, че между Бургас и София може да се пътува толкова, справка разписанието на БДЖ.

Самолетът е вариант, но за пътуването в една посока трябва да отделите, ако сте резервирали навреме минимум 72-74 лв. Плюс парите за такси от и до летището, защото полетите обикновено са много късно или много рано, плюс времето за отиване и чакане.

И още едно уточнение – този текст не пледира скоростта, с която се движат автобусите да се увеличи.  Напротив „Бързай бавно е чудесна“ формула. Пледира към по-малко ориенталщина, повече акуратност и уважение към пътниците, поддържани автобуси  и елементарно спазване на разписанията.