Кеворк Кеворкян, журналист, таен агент на ДС и една от най-противоречивите фигури в медийното пространство през последните 30 години, получи най-голямото отличие на Съюза на българските журналисти, носещо името на Йосиф Хербст, за цялостна дейност и особени заслуги в българската журналистика. Навръх 10 ноември.

В сайта на СБЖ носителят на наградата е описан като „създател на телевизионната легенда „Всяка неделя“ и „построил“ стотици мостове в онези трудни за журналистиката времена преди промените, по целия свят. Срещнал зрителите с големи имена в науката, литературата и изкуството, които тогава трудно можеха да се появят в българските медии“.

Изглежда очевидно, че наградата е за дейността на Кеворкян преди промените – с почти 30-годишно закъснение. След промените КК смени езика и стилистиката си, даде мощен старт на чалгализацията на ефира с радио „Сигнал+“, включи се в медийната армия от бивши сътрудници на ДС, които се заеха да доказват, че всички са „мискини“ (ако използваме кеворкяновата стилистика). Като пример, ето част от определенията и епитетите, с които през 2012 г. той успява да нарече само в една страница малка група хора, чиито възгледи не харесва:

„Провинциални дрънкала; газени фенери, които искат да играят ролята на морски фарове, ехей; смукачи, оглозгвачи и ликвидатори с яростта на канибал; опозорители на народното доверие; най-провалени мискини; нищочовеци; дребни заядливци; келяви адвокати; дребни рибоци; някакви лисунгери; мелези между лисици и чакали; безподобна паплач; номинални типове; комплексари; приспособленци и случайници; омърлушени клоуни; идиоти; лакомници; изкормвачи; апологети на криминалната приватизация; отмъстителни и под ноктите си; тътрузещи се трупове от фризера; гробари; вечно гладни джуджета“.

Струва ми се, че такъв тип лексика по-скоро може да е повод за търсене на помощ (състоянието, свързано с натрапчивата употреба на неволни ругатни, се нарича Синдром на Турет), отколкото повод за журналистическа награда. Няма да цитираме още по-крайните изрази, които награденият използва по отношение на ромите и мигрантите, за да не даваме лоши примери. Това е работа на СЕМ и прокуратурата.

Преди 10 ноември 1989 г. Кеворкян несъмнено бе един от малкото хора, чиято работа се доближаваше до истинската журналистика, а не беше просто пропагандно обслужване на тоталитарната власт. Разбира се, не той е измислил този модел на магазинно предаване, но с „Всяка неделя“ КК пръв успя да го приложи у нас. И успехът му беше гарантиран — в силно изкривената непазарна среда със само една телевизия, неговото предаване бе осигурено с пари и подкрепа, невъзможни за останалите.

„Всяка неделя“ нямаше никаква външна конкуренция, но нямаше и никаква вътрешна. Зад предаването стоеше Иван Славков (генерален директор на БНТ и зет на Тодор Живков). Така Кеворкян можеше да си позволи коментари и гости, често влизащи в сериозно противоречие с тогавашната идеологическа, партийна и държавна доктрина (която пък през втората половина на 80-те бе в упорито, тихо противоречие с официалната идеология на съветските перестройчици). Затова във „Всяка неделя“ се срещаха коментари, кадри, въпроси и личности, заради които всяко друго предаване би било спряно. Кеворкян бе рекламното лице, което показваше, че и в България може да се прави журналистика. Не много, само в едно предаване, но може.

Изглежда, че от тази конфигурация зрителите само печелеха – къде другаде през 80-те биха могли да се посмеят на Пинко Розовата пантера, да видят новия хит на Сабрина и да чуят от академик Амосов, че „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ е най-фалшивият лозунг? Но Амосов бе „събеседник по желание“ чак в края на 1988 г., когато дори Тодор Живков вече знаеше, че „социализЪмът“ се е оказал „едно недоносче“. Накрая „Всяка неделя“ все пак бе спряна, но това става на десетата година, броени месеци преди преврата, с който перестройчиците свалиха Живков.

При връчването на наградите на СБЖ журналистът Димитър Стоянов от „Биволъ“ върна наградата, спечелена в категорията „Електронен сайт“, с мотива, че не може да приеме отличие в конкурс, номинирал също и хора, които били замесени в службите, гласи съобщението за награждаването на сайта на СБЖ. Димитър Стоянов се оказа единственият, който не прие за нормално да се връчи журналистическо отличие за колега, донасял за колегите си пред репресивния апарат, който крепеше тоталитарния режим на БКП 45 години.

Ние също смятаме, че такава сътрудничество е убийствено за журналистическата професия. От него печелят само тайните служби, а всички останали и особено журналистиката, губят.

Разбира се, всеки случай е различен, но в досието на агент „Димитър“ са останали достатъчно доноси, за да имаме някакви съмнения в неговите занимания. Когато в неделя критикуваш по телевизията жестокостта и глупостта на системата, а през останалите дни от седмицата пишеш под псевдоним доноси против хората, с които работиш и които критикуват помежду си същата тая система, ти се лишаваш напълно от интегритет. То е същото, като да основеш чалга радио и после да се възмущаваш заедно с Райна Кабаиванска, че чалгата завземала все по-големи обществени пространства. Това е двоен морал, или по-скоро пълна липса на морал.

Кеворк Кеворкян обаче не е изключение. Никак не е случайно, че и колегите му Тома Томов, Иван Гарелов, Петко Бочаров, Димитри Иванов, Даниела Кънева, Божана Димитрова… и още десетки от най-известните имена в тази професия, се оказаха агенти на ДС. Предположението, че принадлежността към тайните служби е била задължително условие за водеща позиция в медиите, изглежда съвсем основателно. Почти винаги това е тежко морално противоречие, несъвместимо с истинската журналистика, в която най-ценният капитал е доверието на зрителите, читателите и слушателите. Без него журналистиката става просто едно жълто блиц развлечение от най-евтин вид. Тиражите може да са внушителни, но това е отпадъчен продукт от свободата на словото, в чиято класация се сриваме все по-надолу.

"Площад Славейков"