Иронията като че ли е новата среда на политиката. Сарказмът е новото свръхефективно политическо оръжие. Ако искате да надделеете над опоненти, все по-успешно можете да ги поразите с насмешка, особено ако я пръснете с вентилатора на социалните мрежи. Резултатите може да закъснеят, но със сигурност ще дойдат. Гротеската май вече е по-ефективна от директното противопоставяне, от политическите аргументи и дори от разследвания, разкрития и компромати. Хаштагът #HUBAVOE, който се шегува с прословутите ремонти в София и кмета Фандъкова, днес е нещо като онзи призив "Долу!", който помним от 90-те.

Смешното заема все по-централно място в политиката и политическите технологии. Вълната от находчиви (и май заслужени) подигравки, колажи и каламбури в социалните медии за ремонтите в София видимо улесниха оставката на столичен заместник-кмет и явно трасират пътя на кампанията за местните избори. Вълната от хумор във Фейсбук само за седмици удари по репутацията на "Шоуто на Слави“ като протестна платформа – имидж, който то бе градило с години. Един нелеп танц на Тереза Мей като че ли олицетвори по най-хубав начин кашата около Брекзит. Толкова хубаво я олицетвори, че се наложи Мей после да замазва със самоироничен нов танц. Казват, че един неуместен опит за самоирония може би е струвал на БСП победата в изборите преди година и половина – нали помните думите на Крум Зарков? Шегите в политиката стават новият политически убиец (или самоубиец).

Гротеската и дори обидата бе изведена в ранг на личен стил от президента Доналд Тръмп. Тези дни той нарече бившия си държавен секретар „тъп като пън". А в разгара на скорошното наддаване чий ядрен бутон е по-голям Тръмп откровено се гавреше с Ким Чен Ун, наричайки го по най-различни подигравателни начини - дори в напрегнатите часове преди възможен конфликт. Един от най-тежките атентати в последните десетилетия – този в редакцията на „Шарли Ебдо“ в Париж – стана заради карикатури. А една от най-важните случки за годината у нас – репликите на Валери Симеонов – беше популяризирана от... предаване за телевизионни гафове.

Все по-лесно е да те хванат в крачка

Навлизането на смеха като политически похват, разбира се, не е новост. Но като че ли сега го има доста повече – заради социалните мрежи и всеобхватната комуникация. И ще трябва да свикваме. Защото социалните медии размиха разликата между лично и политическо. И така гафовете стават далеч по-лесни. Колкото и да се мъчиш да скриеш личния си живот, когато си политик, все по-лесно могат да те хванат в крачка – камерите са навсякъде, споделянето е мигновено. Както и когато сам се опитваш да разкажеш ежедневието си, за да кокетничиш с „масовия“ човек, когато си правиш неловък ПР, снимайки се до магнолии по анцуг. И грешките са на една ръка разстояние.

И когато стъпиш накриво, почва всепобеждаващата, нетърпяща възражения гавра, която е неуловима и необорима, защото е по-витална (и вирална) дори и от вярната, но пък скучна, истина. И защото няма видим автор, комуто да отговориш. Прав, крив, отнасяш го. Насмешката расте в социалните медии като рак. Понякога сарказмът във Фейсбук е с такова настървение, сякаш осмиващите имат много да си връщат на някой батко, дето ги е тормозил в училище. Социалните медии буквално не прощават. Дебел си? Значи крадеш, иди обяснявай. Обясняваш се, нещо се мъчиш да противоречиш? Колкото повече мърдаш, толкова повече затъваш в гаврата. Пробваш да контрираш с автоирония? Спорно. Нещо подобно май му се случи на Борисов с прословутия му опит за снимка с Тръмп.

Най-гадно е не да те мразят, а именно да ти се смеят. А социалните медии направиха смеенето доста по-лесно. Освен това, направиха всеки специалист, почти по всичко. За запрашения въздух, за плочките и колчетата, за каквото се сетите. И хората далеч не са виновни. Политиците трябва да се нагодят, това ще е новото нормално. Противоотровата на иронията често може да е самоиронията. През годините БСП я ползваше най-много – помните моторджийското ходене на Сергей Станишев до Бузлуджа, клипчетата с летяща бузлуджанска чиния и какво ли не. Това е защото БСП трябваше системно да си посипва главата с пепел, заради историческата вина, а и заради несекващия опит на партията да изглежда по-млада и по-свежа. Имаше периоди, в които гротесковите похвати бяха при протестни и популистки движения – именно на тях този похват им приличаше най-много.

Помните иронията на „Гергьовден“ – беше класика. А ранния Жорж? И накрая дойде Борисов с легендата за онова „аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме“ (без значение дали наистина го е казал, или не), за да узакони окончателно нов стил на публично говорене – без стил. Тържеството на неформалното, на шегите и закачките в политиката, е най-яркото доказателство, че политическата сцена у нас отдавна е престанала да бъде игра с големи залози – за добро или зло. Няма я поляризацията от деветдесетте, тогава като че ли не се смеехме толкова, а крещяхме. Състезаваха се визии и разкази, които наелектризираха. А сега става дума за детайли. За плочки.

Днес май вече не отличаваме политика от сатира

По-важната промяна обаче е друга: политиката у нас в много случаи напоследък взе да става място за хора, които не могат да намерят особено много други реализации. А такива хора са и идеална мишена за бъзик. Имат и жилавия навик да се възприемат много сериозно. И това ги прави двойно по-добра мишена. А иронията иска находчивост, въображение. И няма нищо по-лесно от това интелигенти хора да вземат за мезе семпли политици. Политическа сатира винаги е имало.

Само допреди шейсетина години заради нея у нас май можеше да си загубиш живота, а после – свободата или перспективите. След това сатирата се просмукваше все по-често по екрани и по страници, а и беше цял апокрифен фолклор, паралелен прочит на политиката. После, с общата политизация, като че ли загубихме чувството си за хумор. А днес май вече не можем да отличим политика от сатира. И по-лошото: май така е навсякъде около нас в Западния свят. Лековатите епохи родиха слаби политици, които лесно стават за смях. И нямат съпротивителните сили да се изправят срещу онези, които не се шегуват или пък са готови да убиват, ако се шегуваш с тях.

Дойче веле.