Да си Пир-и Леззет е рядък талант. Само двама, може би трима се раждат с тази дарба на всеки няколко века. Носещият титлата е кулинарен гений – той владее ароматите и вкусовете и умее да ги използва, за да влияе на сърцата, умовете и здравето на онези, които опитват неговите творения. Именно един Пир-и Леззет е главният герой на този роман. Оцелял в едно от най-кървавите кланета в историята на двореца, той е още само дете, когато съдбата го среща с майстор, който разпознава дарбата му.

Изобилстващ от чар и интриги, „Падишахът на подправките“ е вкусно и запленяващо приключение, в което храната се конкурира със силата на любовта. Романът е наслада за всички сетива с ароматния си език, блестящия разказ и завладяващите герои.

Сайгън Ерсин е роден през 1975 г. в Маниса. Бивш журналист, той пише исторически романи и научна фантастика. „Падишахът на подправките“ е четвъртият му роман и първият, който му печели международна слава. Живее и работи в Измир. Клуб Z представя откъс от "Падишахът на подправките" на Сайгън Ерсин (изд. "Прозорец")

Готвачът почти като през сън си спомняше, че слязоха и тръгнаха по брега. В главата му не беше останало нищо освен скърцащия под краката му пясък, вятъра, който милваше лицето му, топлото слънчево море, мириса на зеленина и далечния тътен на вълните. Гласът на Стопанката едва успя да го върне на себе си. Застанала на около четиресет-петдесет крачки по-нататък, тя стоеше загледана към другия край на брега, където морето и пясъкът се сливаха, и го викаше при себе си. Готвачът тичешком отиде при нея. Каяците бяха изтеглени на брега, но гребците не се виждаха наоколо. Стопанката посочи грубо оплетените от клонки кошници, които стояха във водата, досами брега. В началото готвачът не разбра какво представляват те. Стопанката се пресегна, взе една и я приближи към него. В нея стояха някакви странни и безформени неща, покрити със сиво-бяла слуз, които при това миришеха ужасно, като развалена, оставена на слънце риба.

– Какво е това – попита готвачът, сбърчвайки нос. Стопанката се усмихна.
– Не позна ли?

Готвачът имаше в речника си няколко думи, които можеха да обозначат това, което виждаше, но той, разбира се, нищо не каза и само поклати отрицателно глава. Точно тогава между палмовите дървета се появиха гребците, които ги бяха докарали на този остров. Двама от тях носеха един голям кош.

Стопанката тръгна към тях и когато се срещнаха по средата на плажа, започнаха да разговарят на някакъв непознат език, който готвачът никога досега не беше чувал. Той не разбираше нито дума от това, което си казваха, но не беше трудно да се разбере, че между тях се води оживен пазарлък. Готвачът не сваляше очи от онези неща в кошницата, от които най-малкото беше колкото длан, а най-голямото колкото големичък и безформен скален камък. Вече се досети, че бяха от същите гадни неща, чиито изсъхнали останки видя на брега, но все още не можеше да разбере за какво служат.

Смръщила лице, Стопанката недоволно говореше нещо, сочейки едно от парчетата в сиво-жълт цвят, след което посочи добре почернелите камъни и им показа с пръсти цената, която даваше за тях. Явно, островитяните не останаха доволни от предложената цена. Докато всички едновременно и сърдито говореха нещо, единият от тях взе два от най-черните камъни, удари ги един в друг и подаде по едно от отчупените парчета на него и Стопанката.

Когато готвачът приближи до лицето си късчето камък, в носа го удари първо миризмата на гнили водорасли, а после и на животинска тор. Някой друг вероятно веднага би захвърлил камъка с отвращение, но свикналият с всякакви миризми готвач веднага различи под пласта отвратителна смрад онази същинска сърцевина, която го накара да продължи да души. А после така се смая, че неволно се разсмя на глас: та това беше черна амбра!

От опит знаеше, че нещата с отвратителна миризма могат да придадат великолепен вкус на ястията. Например растението, наречено асафетида, към което поради миризмата на развален лук в началото се беше отнесъл с голямо съмнение и се беше задоволил да натрие цялата огромна тенджера само с едно малко колкото нахутено зрънце парченце. В крайна сметка, резултатът беше толкова смайващ, че беше превърнал на пух и прах всичките му предразсъдъци. В тенджерата асафетидата направо се беше преобразила и беше придала невероятно благ вкус на ястието, сякаш бе използвал специален, обработен със сол кромид или крехък праз.

Метаморфозата на черната амбра беше малко по-своеобразна. В готварството това вещество се използваше само при подготовката на някои шербети и сладка, и то в много скромни количества. Готвачът знаеше, че истинското поприще на този толкова странен ароматизатор беше парфюмерията. Беше чувал, че се добива от повърнатото на кашалотите, но тогава не го беше взел на сериозно. Но ето че сега стоеше пред очите му. Това отвратително миришещо нещо, което бе видял преди малко, оставено да се мие и узрява във водата на зали-ва, ако се държеше достатъчно дълго време на слънце, се превръщаше в онази легендарна амбра, използвана като укрепител и основна есенция на много парфюми. А цената следователно беше олекотила сериозно съкровищницата на Стопанката...

Пътешествието на готвача беше такова преживяване, че нито един ден не приличаше на другия. Следващият аромат, с който се срещна и който измести черната амбра от трона на миризмите, беше едно друго невероятно вещество: мускусът...