Какво правих ли? Четох думи за добротата. Четох великолепния текст на един приятел за Госпожа А. – бедната стара учителка. Който осмисля всичко, обяснява съществуването на тази достойна за преклонение професия и изхвърля целия ни негативизъм по отношение на младите и на нейния занаят в кофата. Ей така – хоп, с лекотата, с която изхвърляш носна кърпичка, с все съдържимото ѝ вътре. Онова вътре са предразсъдъците, злобата, неблагодарността, тесногръдието ни и това, че „тя е длъжна”. А ти какво си длъжен по отношение на детето си? Дал ли си го? Или само тя е длъжна? Ако теб те сложат на 350 лв. да обичаш, да обгръщаш с топлота, да насочваш в правия път всички – и кварталната панта с баща алкохолик, и онова рядко лайно, дето го карат с G-класа в III клас, и малките кифлета, чиито идеали за реализация в живота все повече клонят към Кучкова... Ти ще се справиш ли перфектно?

Четох прекрасния текст на една приятелка за тъпотата на системата ни за осиновявания. Бездушието и държавата. Държавата на бездушието. По едно време в него се споменаваше за промяна на Семейния кодекс по отношение на осиновяването. Замислих се – дали новата власт под знамената на хора като Цветан Цветанов от едната страна и Йордан Цонев от друга - видни моралисти и родолюбци, – дали ще се захванат с това? Или с бюджета, със специалния закон как да бъдем ограбени по-лесно покрай онези пари от онази банка, промените в Закона за МВР – как да бъдат манипулирани ръководните кадри в системата, която „има власт да те разпне и власт да те пусне”... Или ще му мислят за някакви си осиновители?

Ето – бях се зарекъл да не бълвам негативизъм, а да пиша за добротата... Пък вижте пак какво се получи.  Стана като в песента на оня страхотен пич Ерол:

...Исках да кажа нещо хубаво, интелигентно нещо, нали,

а то пък виж какво се получи, младите от това какво ще научат. 

Когато е заобиколен от толкова много лошота и безнадеждност, как реагира човекът? Най-често си прави някакъв измислен остров, на който да избяга и да си порка рома, без да му мисли много-много. По-низшите прослойки си купуват блиндирана врата с 16-странно заключване, слагат на централно място вътре един телевизор с пакет от 428 програми, за да гледат и да цъкат с език на резила на звездите  X, Y и Z. Не е ли парадокс – това, че седя и се присмивам на Кучкова ми краде времето, което бих отделил на детето си, и благодарение на това то в този момент може би е някъде, където се превръща в Кучкова?

През останалото време се безпокоят дали вратата е достатъчно сигурна и дали няма да им откраднат телевизора.

Други отиват в НДК, където да натъпкат с пари някакъв измислен пастор шут от палестинско-арменски произход. Който им казал, че ако му дават пари в пликче, Господ задължително ще им върне пари в чували от зебло. „Няма къде да ходи – ще върне!”, помислих си.

По-висшите отиват на истински остров. По-невисшите от висшите – на гръцки, а баш висшите – на екзотичен. Така се отдалечават от проблемите на Госпожа А. – учителката на тяхното дете, и тъпотиите с осиновяването. За 10 или 14 дни на ол инклузив. Като пише „ол”, значи „ол” – и безгрижието от размисли явно е в промопакета.

Сега ще опитам да ви разкажа съвсем накратко за отец Георги от Жегларци. Той не е избрал нито един от горните варианти. Седи си в селото, състоящо се предимно от мюсюлмани, самият той е роден в днешна Румъния, дошъл е в Добруджа при размяната на населението и има задълбочени познания по български затвори и каменоломни. Защо? Защото не се отказал да учи семинария в ония най-проклети и тъмни времена на Вълкочервенковщината. Че и да прати всичките си синове да учат. Обаче няма да го чуеш да каже лоша дума нито за мъчителите си от онези години, нито за висшите фуражки от МВР, които ходели с волгите си до „средата на нищото” да си развалят кефа, та персонално да се занимават с него. Веднъж опитали да го оставят да го затрупа пясъкът в една кариера... Защо обаче няма да чуеш лошо? Защото на 90-и-никой вече не знае колко години, е пропит само от любов. Любовта, която „не дири своето, не се сърди, зло не мисли… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”.

Ще кажете – какво толкова прави? Ами нищо. Там си е и по цял ден служи Литургии. Е, може би понякога прозира бъдещето и казва на някоя объркана душа как да постъпи, може би понякога молитвата му има сила да изцелява, но това не е основното.

Той не е избягал на остров – седи в реалността на неговото село. Пеевски, Василев, Доган, Цацаров, Борисов… Това са просто думи, които ги няма в дневния му ред. Не вярвам дори да ги е чувал. Думи, които узурпират нашия дневен ред, впръскват му черно мастило като октопод и ни заслепяват.  Защо? Защото това не са думи от реалността – това са просто имена, които утре най-вероятно никой няма да помни. Точно както сега никой не помни имената на онези анонимни сатрапи, кокалотрошачи и убийци, които са сеели терор в лагерите в името на новия строй „без Бог, без господар”. Отшумели са в шахтата.

А дядо Георги от Жегларци сигурно са го чували вече не до Петрич, а и в православните ни държави-съседки. Ето я и надеждата – истината винаги побеждава. Всички врати с ключалки ще бъдат разгадани, всички риалитита рано или късно свършват, всички екскурзии до Вануату имат своя край. Само истинските неща остават.

Ей, получи ми се най-накрая...:)