В понеделник сутринта, докато возех сина си към училището, в което трябваше да държи изпита за Национално външно оценяване (НВО) по български език и литература, изведнъж ме загложди  тревога: какво ще правя, ако точно сега по пътя видим катастрофа? Занимавам се с първа помощ от над 20 години, помагала съм при не един инцидент на пътя, на който съм ставала свидетел. Никога не съм подминавала. Но… ако днес спра, това означава синът ми да не успее да се яви на НВО и аз с един замах да отрежа достъпа му до 99 % от гимназиите в София. И ако си мислите, че съм поредната параноична майка, бързам да доразкажа: в понеделник всичко беше наред, но в сряда сутринта, преди НВО по математика, катастрофа действително имаше.

Докато пътувахме, от училището ми се обадиха да ме предупредят, че на единствения път до него (намира се в близко до София село) има тежка катастрофа, и да изразят готовност, ако движението е спряно, да помогнат с кола от другата страна. За пореден път ме впечатлиха с безкрайната си загриженост към всяко дете тези невероятни Учители в едно малко, уж най-обикновено държавно училище. Е, размина ни се и този път – катастрофата наистина беше сериозна, но докато стигнем до нея, хората бяха успели да организират движението, нямаше с какво да помогнем и бяхме навреме за заветния изпит. 

Непоправим изпит

Защо разказвам всичко това? Защото всяка година в България десетки хиляди седмокласници се явяват на прословутите НВО и от резултатите от тези единствени изпити зависи образованието им през следващите 5 години. А като се имат предвид огромните разлики в нивото на училищата, истината е, че залогът изобщо не засяга само въпросните 5 години. 

Кандидатстването в гимназия след 7 клас е единственият „непоправим“ изпит у нас. Кандидатстудентски изпити за повечето специалности се организират неколкократно, а ако човек въпреки всичко не успее, нищо не му пречи да пробва отново следващата година. След 7 клас такъв шанс няма. Всяка година се хвърлят все повече средства и усилия за организирането на тези единствени НВО, като се измислят всевъзможни мерки за сигурност, на които специалните служби могат да завидят. Но да се организират с нормални усилия две сесии, не може. Каквото – такова.  Ако детето се разболее за изпитите, ако си счупи ръката, ако не е в състояние да се съсредоточи, защото онзи ден е починала баба му – втори шанс няма.  

Тази година стана известен случай на дете с варицела, за което от съответното РУО нехайно отговорили на майката: „Щом е в карантина, не може да се яви. Но спокойно, ще влезе все някъде и без НВО.“ А знаете ли колко са паралелките в София с бал до 100 на второ класиране миналата година (т. е. максималният при оценки „отличен“ по балообразуващите предмети от дипломата и 0 точки от НВО поради неявяване)? Общо 12 от 350.  В голяма част от тях максималният бал не е много по-висок от минималния. Можете да си представите общата мотивация и атмосфера в класа, в който би попаднало едно любознателно дете с афинитет за учене единствено заради лошия си късмет, въпреки че мечтата му е била някоя езикова или математическа гимназия (например).

Голямата ножица

Тук стигаме до втория проблем. Всяка година все повече деца и родители осъзнават, че при плачевното състояние на цялата ни образователна система един от малкото шансове за що-годе нормално образование и среда остават само шепа училища. „Ножицата“ между „елитните“ и „неелитните“ училища постоянно се разширява, но проблемът не е в съществуването на добрите гимназии, а в липсата на воля и стратегия за развитие на останалите. Това води до невероятна конкуренция, при която водещ е не толкова интересът към определени предмети (каквато е идеята на профилираните гимназии), а стремежът да се избяга от посредствеността в другите училища. От това губят най-вече децата, а печелят може би само постоянно роящите се школи и курсове. И разбира се, чиновниците, които отчитат дейност, пък дългосрочните последици бездруго никой от тях няма да дочака на същия пост. 

Каква всъщност беше заявената цел на НВО при въвеждането им? Те трябваше да служат за показател за нивото и проблемите в различните училища. Използването на резултатите за кандидатстване в гимназия беше, образно казано, страничен продукт. Само че нищо подобно не се случи. Нещо като с таксите за синя зона в столицата – щяха да се събират, за да се построят повече паркинги, ама само се събират.

Темите за смисъла от НВО и за изключително ниското средно ниво на прогимназиалното и гимназиалното  образование у нас са широки и многоаспектни. Думата ми в случая беше за фиксирането на два изпита, в които  се влага огромен ресурс, а в крайна сметка полезният ефект е крайно съмнителен. Както за всеки друг проблем в нашата държава, статистики и анализи липсват. (Излишно е да уточнявам, че не говоря за статистиките за броя на двойките и шестиците всяка година.) Не е ясно каква е ползата от НВО за развитието на образованието като цяло и за въвеждането на една или друга реформа. Не е ясно доколко този начин на подбор е действително обективен и подходящ за много от училищата. Не е ясно колко добре подготвени деца отпадат от класацията за желаните училища, защото не са успели да се явят точно в тези дни по напълно уважителна причина. Не е ясно дори колко случая на преписване на практика се предотвратяват с безумните, все по-сложни мерки за сигурност и струва ли си наистина. 

За сметка на това е пределно ясно, че година след година децата ни са подложени на безкраен стрес и умора, че пропиляват маса време в зубрене – и то в една толкова активна възраст, когато в тази година могат да се научат много други, полезни неща. На всичкото отгоре семействата им харчат цели състояния за курсове, които, нека бъдем честни, далеч не всички могат да си позволят, без да се замислят.

Възможни решения

Всичко това би могло да се реши по един прост и устойчив начин: 

1. Дамите и господата в МОН да помислят сериозно за стратегия за повишаване на качеството на образование във всички училища, а не само за дебнене на преписвачи.

2. Профилираните гимназии да организират собствени приемни изпити, както намерят за добре.

3. А когато някой добие ясна представа какво и защо ще измерва с национални оценявания, да започне да ги провежда, но ако може, без да докарва до нервна криза купища деца, родители и учители. И най-малкото, да си даде сметка, че не може с един изпит хем да открива и анализира проблеми в образованието, хем да издава присъди на децата кое къде ще учи.

Разбира се, пределно ми е ясно, че всички, които са „му хванали цаката“ на кандидатстването в момента, ще нададат вой до небесата. Също така е ясно, че то далеч не е единственият – нито най-фундаменталният – проблем в образователната ни система. Тя цялата е оплетена в необмислени хрумвания на образователни чиновници и произволни псевдореформи, за които никой не си е направил труда да анализира такива елементарни показатели като проблем, решение и критерии за успех. Но тези изпити прекрасно синтезират огромна част от проблемите: акцент върху кръстословични познания, ровене до откат в коловозите на възрожденския патриотизъм, препускане напред в материала, без никой да се интересува от дълбоките пропуски, които трупат децата, и накрая – формално оценяване, чиято единствена грижа е резултатите да не изглеждат твърде зле.

Крайно време е да решим какво образование и бъдеще всъщност желаем за децата си и да заявим волята си твърдо и единно. В момента всички се спасяваме поединично. В случая с НВО пращаме децата цяла година събота и неделя на курсове, роптаем и ругаем, но когато всичко свърши, отдъхваме си и продължаваме, все едно нищо не е било, защото проблемът вече не е наш. Или, ако имаме възможност, ги записваме в частни училища. Или, ако сме чак такива ентусиасти, изобщо ги оттегляме, доколкото е възможно, от „системата“ и поемаме грижата за образованието им в свои ръце.

В моето семейство впрочем направихме точно това, така че драмата с НВО ни засяга доста бегло. Но това е без значение, защото в крайна сметка някой ден всички тези деца ще живеят в едно общество и благоденствието в него ще зависи не от 5-те процента най-неуки и неграмотни, нито от 5-те процента гениални деца, които ни прославят по целия свят, а от останалите 90 процента, от широката част на „камбаната“ в графиката на образованието.

Както наскоро писа Цветозар Цаков: „Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или отдавна сме избягали.“ 

Ирина Манушева е философ по образование, преводач по професия и майка на три деца. Вярва, че всеки от нас е отговорен за света, който ще завещаем на децата си, и за децата, които ще завещаем на света.