Евгений Кузманов: Бъдещето ни е в опасност! И трябва да говорим за това

Евгений Кузманов е български скулптор и писател. Пише проза: разкази, новели и романи. Според проф. Светлана Стойчева, самия той се определя като „единак“. Счита, че творците са два типа: едни, които се стремят към центъра и други, които сами създават център. Защитава тезата – верую, че флиртът с властта и богатството убива искреността и свободата в изкуството.

През 1983-та година издателство „Народна младеж“ издава неговия роман „Чайки далеч от брега“. По – голямата част от тиража е иззета от Държавна сигурност. Малцината, успели да се снабдят с екземпляр от книгата, я разпространяват сред приятели и близки.

През 1999 г. изследване сред антикварите в София и страната определи „Чайки далеч от брега“ като най – търсената книга от български автор.

През 2004 г., в сборника „Идеологията – начин на употреба“, проф. Елка Константинова написа: “През 1983 г. се появи забележителният фантастично-сатиричен роман на Евгений Кузманов “Чайки, далеч от брега” (1983), чието иносказание разкрива ужасяващата корупция в България по времето на тоталитаризма. Фантастично-диаболичният разказ, с богатия си подтекст, разкри кошмарната същност на политическия ни живот и предизвика силен обществен отзвук. Евгений Кузманов успя да преодолее цензурните ограничения е да създаде антитоталитарна творба с новаторските средства на неомодерността.“

Парадоксално е, че днес, близо 40 години след написването на романа, историята на моряците, попаднали на кораб, управляван от побъркан капитан и движещ се без посока, отново е болезнено актуална и се е превърнала в метафора на съвременното ни общество. Перипетиите на моряците, хванати в капана на налудничавите идеи на капитана с прозвище Тапата, ни карат да правим горчиви паралели с днешния ден.

Историята, разказана в романа „Чайки далеч от брега“ е вплетена в сюжета на новия игрален филм „Далеч от брега“, който тръгва по кината на 13 Септември.

Клуб Z публикува разговара на Костадин Бонев с Евгений Кузманов, проведен в уютно кафене на ул. „Шипка“ в един от последните августовски дни.

Аз първо се чудя как я написах! Книгата си има свой собствен живот! Една година съм я писал! Нищо друго не ме интересуваше! И ми вървеше! Пишех лесно. Пишех, заспивах, сънувах – само това! Една година! Писането на „Чайките“ промени мисленето ми! Знаех, че мога да си правя каквото си искам! Пълна свобода в текста и в идеите. Знаех, че мога да смесвам фантастика с реалност. И това да бъде убедително. Нищо друго не ме интересуваше. Аз създавах друга реалност. И много хора са ме питали – това по истински случай ли е? А аз имам един единствен разказ, който е по действителен случай. Всичко останало, което съм написал, е фикция! Помолих един приятел да ме вземе на кораба, на който плаваше тогава. Той ми казва: „Там е затвор! Нямаш представа какво е! Няма да издържиш! Ще полудееш!“ – И не ме взе. После, като прочете романа, каза: „При тебе е по – страшно!...“ А аз дори не знаех как точно изглежда кораба вътре! Но писания текст е нещо друго. Хората видяха кораба. Разпознаха го. Той беше мястото, в което живеят. Припознаха се в моряците. Защото те бяха много различни! Всеки, който чете романа, може да се припознае в някой от тях.

Диктатурата ни заобикаляше отвсякъде. Днес, след 40 години,  започва да става същото. Аз наблюдавам много внимателно събитията. Русия и Турция са преди нас. Там диктатурата действа с пълна сила. Но ги догонваме.

„Чайки далеч от брега“ е роман за посредствеността. Капитана от романа – Тапата! Елементарен човек! Толкова е прост, че чак е смешен! И си създава ритуали, които да подчертават неговата посредственост. Днес около нас е пълно с Тапи! Какви хора стават политици! И им бутат властта в ръцете! Каквото кажат – всичко е грешка! Едно вярно нещо не казват! Грешка след грешка!  Защото не могат. Трийсет години крият истината от младите! В учебниците пишат глупости! Неистини! Чак сега ще напишат какво е комунизма. Колко поколения изпуснахме!
Затова филма, който направихме, е толкова важен. За тези неща трябва да се говори, не да се мълчи. Защото това е голямата тема, която не ни дава мира през всичките тези години. Филмът „Далеч от брега“ говори за това.

Когато тръгнах да нося романа „Чайки далеч от брега“ в редакцията на издателството „Народна младеж“, жена ми каза: „Недей, ще те арестуват!“. Обаче аз нямах страх. Бях наивник. Всички хора на изкуството са наивни! Ние вярваме в доброто. А тя се страхуваше. Жените са по – умни от нас. Като напишех десетина страници, тя ги четеше. И й беше ясно, че с този роман ще имам проблеми.

Шеф на издателството беше Давид Овадия. И редактор – Весела Люцканова. Тя прочете романа, хареса го и каза: Евгени, това за да мине, трябва да го съкратиш. Ти си млад, неизвестен… Какъв ти млад! Аз бях 40 – годишен! И аз съкратих тогава миналото на героите. Петдесет и осем страници отпаднаха. В последното издание ги върнах обратно. Всички в „Народна младеж“ застанаха зад романа. Преди да я пуснат, Давид Овадия казал: Пускайте я и се гответе за отбрана. Чаках три години да излезе книгата, но излезе. През 1983 -та.
Като излезе романа, хората се редяха на опашки в книжарниците. Но от Държавна Сигурност започнаха да я прибират. Не само от книжарниците – от библиотеките я събираха. Знам за случая в Балчик.

Отишли при библиотекарката двама от Варна, от Държавна сигурност, поискали книгата, но тя им дала само единия екземпляр. Другите два са били в читатели и останали. Книгата струваше лев и 11 стотинки! И нито една отрицателна рецензия! Ама и положителна нямаше! И спряха да ме издават. Новите книги ми ги връщаха. Викам им – Кажете ми, ако имам забрана, поне да не се разкарвам по редакциите. А те – Как може! Няма такова нещо! Но за книгите ми хартия нямаше.

В края на 90-те години антикварите в София направиха една анкета. И се оказа, че най – търсената книга за последните 20 години е „Чайки далеч от брега“. Практически беше невъзможно да бъде намерена. Имах един приятел – антиквар. Бях го помолил, ако му донесат екземпляр, да ми го запази. За десет години една книга успя да ми намери.

Та така с Тапата! А на финала той остава ненаказан. Защото няма такъв случай диктаторът да бъде осъден! Чаушеску е изключение. В романа и във филма има една песен:

Избрахме Тапата за капитан
И той си избра касапи.
Сега Капитана е богоизбран
А всички ние сме тапи…

Като излезе романа, директора на издателството Йордан Милев ме пита: Кой написа този текст?
–    Аз го написах, му казвам.
–    Не е хубав!

Това му беше упрека. Вероятно, не харесваше романа, знаеше, че ще има проблеми с него. Но това четиристишие казва много. Тапата е невъзможен без своите слуги. Защото те са по – жестоки от господаря си.

Човекът в днешно време няма свободен избор! Това е истинската тема, която трябва да вълнува всички интелектуалци, всички инакомислещи хора в България през всичките тия години! Всички движения, големите социални размествания в обществото през годините са се получавали под влияние на интелектуалците! На никой друг! Не на философите, само интелектуалците са оная тънка прослойка във всяка нация, които реагират на ограничаването на свободата. Гео Милев, Страшимиров, Иван Хаджийски, Георги Марков по – късно… Това се казва – да реагираш на опасност! За нацията. Това е диктатурата. Особено при тези нови условия. Само интелектуалците могат да поведат хората. Защото хибридната война е реалност! И петата колона в България е реалност. Ако обществото няма усещането, че бъдещето му е в смъртна опасност, значи това общество е неизлечимо болно. И няма бъдеще.