Един от най-големите български поетични гении е роден на днешния ден преди 125 години. Гео Милев влиза в литературата ни като носител на ново течение и остава в нея едновременно възхваляван и отричан във всички времена.

Поетът твори в труден исторически период. Първата световна война преобръща света, разтърсва го из основи. Променя се всичко – социалната, емоционалната, политическата и икономическата среда. Гео Милев, синът на журналист, класическият филолог и философ, учил в Германия, отразява тази промяна, внася я у нас заедно с цяло ново течение на модернизма. Той е първият български поет експресионист и остава ненадминат в това.

Войната оставя белег и върху самия него – по време на битка край Дойран загубва дясното си око. Лечението е трудно, дълго и неуспешно, но заради него Гео Милев попада в Берлин, където открива експресионизма. Веднага след връщането си от немската столица той започва да издава списание „Везни“, в което намират място точно модернистите – символисти и експресионисти. В един от броевете му се появява творческото и човешкото верую на поета:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“

Това сякаш обяснява всичко в поезията на Гео Милев. По онова време тя е приемана за груба, недодялана, твърде далеч от нежната мелодичност на символистите. Обществото не е готово за нея, за ярката сила на ударния ритъм, за боравенето с думи, които дотогава не са били част от поетичния арсенал. Това е нестройна поезия, неопитомена и затова – според мнозина – опасна.

Някак трайно е заседнало в представата на съвременниците ни убеждението, че Гео Милев е симпатизирал на комунизма. Вероятно защото социалистическата държава си присвои духа на творчеството му, промени го в своя угода. Гео Милев, пресъздал в поемата си „Септември“ една от най-страшните колизии на своето време, не е комунист, а хуманист. Той осъзнава конфликта между хората и властта на друго ниво, не политическо, не идеологическо. За него това е сблъсък на титанични сили, които нямат допирни точки извън насилието и принудата. Очертава границите на доброто и злото в социален аспект, а яростта му е подхранвана от видимите обществени несправедливости. Това не е идеология, това е дълбока човещина.

И подобно на много други поети и писатели, чийто гений е посветен на хората, а не е в угода на силните на деня, Гео Милев заплаща с живота си.

Можел е да се спаси. Можел е да приеме сравнително леката присъда от 1 година затвор, 20 хиляди лева глоба и лишаване от граждански права за 2 години. Но това е означавало да приеме несправедливостта и да застане срещу съвестта си. Решението му да се бори със системата подписва смъртната му присъда.

Бил е едва на 30 години, когато „изчезва безследно“. Тялото му е открито едва през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по стъкленото око.

Смъртта му обаче е само физическа саморазправа с непокорен дух. Затова дори днес, век по-късно, в учебниците все още гърмят онези гневни, силни, поразяващи стихове:

„По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!“

Из поемата „Септември“

"Площад Славейков"