Голямата българска поетеса Миряна Башева е починала днес в съня си на 73-годишна възраст, съобщиха колегите ѝ от вестник „Сега“, където тя работеше дълги години.

Името ѝ е познато на всеки българин от многобройните ѝ стихосбирки, от песните, написани по нейни стихотворения от няколко поколения български композитори, от остроумните и остри нейни статии.

Миряна Башева си  отиде през лятото, „топло и зелено като горски мъх“, както сама предрече. В една „(Неделя,/моя/ бяла неделя!)”, както написа някога.

Но тя каза „Точка“ отдавна и трябва да ѝ повярваме:

Аз нямам как да стигна до финала,

да пусна тоя свят на самотек.

Мен еволюцията ми е дала

безсмъртие, защото съм човек.

Аз няма да положа тихи кости

под жалните орландовски брези

и моите опечалени гости

ще си спестят и свещи, и сълзи.

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,

на черните Адамови ребра,

над мене няма да програчи гарван.

Предупреждавам: Няма да умра.

А ако някой ден – помози бог! –

откаже медицината отсрочка,

не бързайте с цветя и некролог.

Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

Миряна Башева е родена на 11 февруари 1947 г. в София.

„Ще кажа нещо повечко за тия, от които произхождам. Все пак мен, малко или много, ме има вече записана в тия или ония анали ето сега и в баш най-електронните а предците ми са нямали никакъв шанс – пише поетесата в „неофициалния си сайт“, както сама го определя. – Баща ми е роден в средите на възможно най-дребната буржоазия. Неговият баща, дядо ми Христо (родом от Прилеп), е бил месар на дребно. Сколасал е да се разори току преди национализацията, та за потомците не остана нищо да си реституирнем. Имал е къща, но пък нея англо-американците я разбомбили.

Баба ми Мария е родом от Виена, но по кръв чехкиня. Дошла е явно не от хубаво на младини в България да учи туземчетата на немски. И случила на дядо ми. От другата страна имам още по-непрестижен произход. Дядо ми Тодор Трайков е кукушки преселник в Кюстендил. Загинал е през I световна война, майка ми едвам го помнеше. Баба Спасена ми е била обикновена надничарка, сколасала да се пресели в София и да припечели колкото за паянтово къще с 2 стаи, кухня и външен клозет. Адресът беше „Лайош Кошут“ 51. Там из двора, под черешата и в клоните на джанката заедно с братовчедите си изживях едно съвсем човешко и щастливо детство.

И баща ми, и майка ми са участвали в антифашистката съпротива, арестувани са, били са концлагеристи. Майка ми е била милосърдна сестра в „Червен кръст“, където манипулационната ѝстаичка е служела за „явочна квартира“; оттам е минавал и Вапцаров. А са я олепили като ятачка на Цвятко Радойнов. Лично аз помня скривалището му на „Лайош Кошут“ една хралупа направо в пръстта под дъските в антрето.

Майка ми София е била известно време и директорка на Училището за милосърдни сестри. Споменавам го, защото то е било под патронажа на царица Йоанна, и за сватбата си майка ми е получила от царицата голям букет карамфили и една фруктиера. (Аз тая фруктиера я направих на сол, но едва ли от републиканство тогава съм била на 3 години.) Баща ми работеше в ДСНМ (ранният Комсомол), в ранния вестник „Народна младеж“, в международни младежки организации. Като съвсем малка родителите ми ме влачеха с тях при целогодишните командировки на баща ми за подготовка на Световните младежки фестивали. Помня, макар и много смътно, развалините на Берлин; още я нямаше Стената и ми купиха кукла от Западния сектор…

Бях най-щастлива в периода, когато баща ми беше зам.министър на културата (тогава май КНИК). Покрай него опознах десетки незабравими български художници, театрали, писатели, музиканти… И то доста отблизо Царска Бистрица и Дворецът в Балчик бяха почивни станции за творческите съюзи. Може да се каже, че от младини дишах творчески въздух. Нямам отчетлив спомен как баща ми е станал министър тогава тъкмо почваха първите ми девически трепети и неговият пост е бил последното нещо, което да ме заинтересува. Помня обаче как ми стана мъчно да науча, че през еди-кое си лято ще летуваме вече не в любимия Балчик при любимите артистични чешити, а нейде си на Златните пясъци (сега това било „Ривиерата“). Преживях го още повече, че първата ми младежка любов започна именно там. Но да завърша министерската тема баща ми не ме е водил нито на един прием и нито на едно посещение в чужбина. Само едно лято прекарахме отпуска му в СССР, но не в Сочи или Ялта, а на пътешествие Иркутск, Братск, Ташкент, Самарканд, Тбилиси (по Военно-грузинския път също), Севастопол.

И друга привилегия няма да отрека, влязох в английската гимназия по министерско разпореждане, ние бяхме последният випуск, приет без конкурсни изпити. Ожених се за съученик, днес доц. д-р Александър Алексиев. Имаме дъщеря Марина, сполучливо дете. А разводът ни беше толкова сполучлив, че Сашо не само остана най-добрият ми приятел, ами и лекува половината колектив на в. „Сега“.

Учих английска филология, но не се дипломирах. Така си ходя нагоре-надолу без висше образование. За министри то не се изисква политическата кариера може би все още ми предстои. Стихове прописах късно, и то на майтап и на руски (чиста случайност) около 23-24 годишна възраст. Първите ми публикации направиха силно впечатление (извинявам се, ама е факт) и покойният Серафим Северняк ме зариби за сп. „Отечество“. Оттогава датира любовта ми към печата.

Опитвала съм и други поприща. Обичам естрадно-текстовия си период и приятелите си оттогава покойния Петьо (Мъката) Чернев, Богдана, Стефан, Мишо Белчев… те нямат чет. После даже в киното, от което нищо не разбирам, се наврях. Заради Рангел Вълчанов се прежалих. И тв труженик бях във „Всяка неделя“ по времето на Янчо Таков, по приятелска линия. С Рангел Вълчанов правихме и театър в Хасково, и един игрален филм („Последни желания“), и няколко документални. Той ме заведе в Индия за 3 месеца друго да не му дължах, за това вечно съм му благодарна. Сърцето ми остана в тази страна. След избухването на демокрацията се наложи по-сериозно да подходя към въпроса за хляба насъщен. И тук искам непременно да благодаря на Петьо Блъсков и Валери Найденов. Ако не бяха ме взели в „24 часа“, сега нямаше да съм в „Сега“! А това вече щеше да е ужасно… “

Площад Славейков