Проф. Коста Костов е водещ пулмолог с активно участие в борбата срещу Ковид-19. Освен това е човек с изявена гражданска позиция и широки културни интереси. Ето какво разказа в интервю за Дойче Веле.

Проф. Костов, вече повече от шест месеца коронавирусът е преживяван като най-големия проблем пред българската държава. Как, по Ваша преценка, се справя тя дотук и защо в началото като че ли имаше много по-голямо доверие към предприетите от нея мерки, отколкото сега?

Тръгнахме добре, но после я закъсахме, защото поне половината българи не вярват в сериозността на проблема, а другата половина, която все още спазва противоепидемичните мерки, е изложена на риск от тези, които не ги спазват. Тази негативна тенденция на разделение продължава и дори се развихри покрай началото на учебната година. Хората, изповядващи сектантски антивирусни концепции и извънземни конспирации, не желаят да схванат прости неща, доказали своята практическа полза: комбинираното използване на достъпните противоепидемични мерки, насоченото тестване на симптомни и контактни на инфектираните, тяхното изолиране, протекцията на рисковите групи с придружаващи болести и защитата на възрастните хора. Обществото трябва най-после да спре да вярва на знахари и врачки. И трябва да осъзнае опасността, която идва не само от инфектираните, но и от безсимптомните и пресимптомните пациенти, защото без да знаят, те излъчват в околното пространство достатъчно висок вирусен товар. Сега, на прага на новия есенно-зимен сезон, проблемите могат да нараснат, особено с това недоверие към противоепидемичните мерки в училищата и с мантрата, че учениците не са разпространители на инфекцията.

При появата на пандемията правителството организира борбата срещу нея по военен образец - създаде щаб, оглавяван от генерал, който издаваше заповеди, а цивилните институции само ги обличаха в законова форма, самият вирус бе оприличен на враг, нападнал страната ни, извънредното положение се усещаше като военно положение и така нататък.

От „Приключенията на добрия войник Швейк“ си спомням една фраза, толкова често цитирана от любителите на Хашек, че е придобила легендарен статут: „Всичко във войната вървеше добре, докато не се намеси Генералният щаб“. Затова дефинирах българския модел за контрол на епидемията, облечен във военна униформа, като „севернокорейски“. В критична ситуация отношението на управляващите към обществото не бива да бъде като към отряд от трудоваци, дисциплинирани с военни методи.

Между властта и народа има физическа дистанция, която е много повече от 2 метра. Властта се опита да компенсира загубеното народно доверие с униформа и страх от смъртта, с чували с трупове и ковчези. По този начин стана видимо, че в България демократичните модели на управление - чрез разяснение, мотивиране, взаимно доверие между управляващи и народ - явно не са на почит. Забележете, че най-добре справилите се с пандемията държави са сред онези, в които управляващите се ползват с най-високо доверие сред населението. И това не е произволна констатация.

Идеята ми за създаване на Медицински експертен съвет произлезе от моето разбиране, че епидемията трябва да се ръководи с добронамерен и професионален медицински подход, чрез диалог и научни аргументи, без мечове и гаубици, а с бяла престилка и стетоскоп. За съжаление, очакванията ми не се сбъднаха и много бързо разбрах, че експертното мнение на Медицинския съвет е необходимо само ако не противоречи на „военната доктрина”. Не можех да накарам 15 доказали се национални експерти да „сервират” менюто във военния стол. Обществото очакваше от нас друго и ние продължаваме да го даваме, спокойно и без необходимост от адаптиране на експертното ни мнение към официалната „военна” доктрина.

Коронавирусът продължава ли да е „тъмна Индия” или вече научният разум го разгада и знаем с какво си имаме работа? Кои се оказаха по-прави - онези, които виждат във вируса особена заплаха и затова настояват на първо време да се откажем от нормалния ход на живота, или тъй наречените мангъровисти, които смятат, че заплахата е надценена и искат животът да следва нормалния си ход?

Вече е ясно, че си имаме работа с коварен вирус, но той няма да успее да надделее, както не са успели далеч по-коварни микроорганизми. Заплахата от вируса е достатъчно сериозна, но не бива да става причина да забавим нормалния ход на живота си - трябва да свикнем да живеем с новата заплаха и нейните последствия. Това наричам новото „ненормално“ - с малко лични ограничения можем да постигнем големи „неограничения” и да продължим да се радваме на живота, да ходим на театър и кино, концерти и спорт. Няма нужда да затваряме живота си в изолатор. Имаме нужда от физическо, психическо и социално здраве.

Когато настояваме за физическа дистанция, маски и дезинфекция, ние всъщност казваме с емпатия: съхранете здравето си, докато нарасне общият имунитет. Носенето на маски и дистанцията играят ролята на ваксина, защото редуцират голяма част от вирусния товар, който постъпва през дихателните пътища, и така или не боледуваме, или боледуваме по-леко и изграждаме имунитет. Това е отговорно отношение към обществото. Другото е нарцистичен инат, заблуда в обществена вреда. Никой не ни дава право да жертваме останалите само защото сме решили да рискуваме собственото си здраве. Това е медицински анархизъм.

Как здравната ни система издържа вирус-теста?

Здравната система щеше да рухне, ако не бяхме реагирали адекватно и навреме с противоепидемичните мерки. Никой не отрича тяхната полза в началния период, докато се окопитим и адаптираме. Това ни спаси от големи поражения. Едно голямо чудо се случи по време на пандемията и то продължава да се случва. За първи път в моя съзнателен живот виждам как лекарите се превръщат в национални герои, телевизионни звезди, най-значими обществени фигури.

Хората изведнъж осъзнаха, че без медиците са загубени, че могат без фолк-музика, „Бяла роза”, кючек и барбекюта, но не могат без добре организирано здравеопазване, без оборудвани лаборатории и болнични звена, без професионално подготвени медици, изпълняващи саможертвено професионалните си задължения. Но епидемията даде основание да се заговори на висок глас и за хроничните слабости на здравната ни система: недостиг на кадри, апаратура, лаборатории, тестове, защитно облекло, недостиг на най-необходимите специалисти - инфекционисти, реаниматори, пулмолози, вирусолози, лабораторни лекари и пр. Ако някой твърди обратното, значи е сляп за очевадното.

Каква е Вашата прогноза за развитието на епидемиологичната ситуация в България до края на годината?

Аз съм умерен оптимист, като оптимизмът ми е правопропорционален на отговорността на българите към спазването на противоепидемичните мерки. Преминахме най-трудното, а пред нас са съдбоносни месеци в процеса на справяне с епидемията. Нараства груповият имунитет, напредваме със създаването на ваксина, научихме, че най-простите противоепидемични мерки водят до успех, разбрахме, че всеки заразен е потенциален разпространител на инфекцията, че реинфекцията е възможна, но протича леко и безопасно и пр. Някои все още не са разбрали всичко това и затова им пожелавам да не го разберат твърде късно. Ако не осъзнаем, че все още сме далеч от зоната на комфорт, ще дадем повод на управляващите да се възползват от нашето невнимание и да ни наложат нова изолация.

А дали пандемията, която вдигна тревожността и безперспективността в обществото до критични нива, не е една от причините за гражданското недоволство в момента?

Пандемията разголи противоречията в държавата. Ние сме уникална „демокрация”, родена от тоталитаризъм, трансформиран във фасадна демокрация, а от две десетилетия в абсолютна власт на олигархията. Властта на народа влезе в ръцете на няколко лица с огромна икономическа мощ, които си отгледаха зависими политици и превърнаха незрялата българска либерална демокрация в плутокрация. Тези олигарси разполагат с нас като с домашна прислуга и могат с едно щракване на мишката на компютъра да ни продадат на пазара в Ухан като прилепи. Епидемичната обстановка сякаш помогна да се взрем в проблемите на обществото, да се огледаме и да забележим, че сме в критичния минимум на надеждата да заживеем някога в държава с укрепнала демокрация - независима и достойна.

Вие сте изявен критик на управляващите, но пандемията Ви накара да потърсите професионален диалог с тях. Полезен ли беше той или по-скоро Ви приобщи към исканията на улицата за оставка?

Многократно съм го казвал, че очаквах повече от диалога ми с управляващите, защото се явих да изпълня дълга си на лекар. В разочарованието ми няма себична обида, а изненада, че не бяхме извикани, за да бъдем полезни като независими експерти с научно обоснована експертиза, а за да бъдем придатък към Националния оперативен щаб. Диалогът ми беше полезен дотолкова, доколкото изтръгнах от себе си всякаква съблазън за политическа кариера.

Протестът започна като поколенчески бунт, но публично го представляват добре познати лица от политическата и медийната сфера. Има ли такива, с които сте склонен да се идентифицирате? А личности, които Ви карат да се дистанцирате?

Независимо, че опитни десни политолози определят протеста като политическо шоу на няколко популярни медийни лица, считам, че същността му е в тихата енергия на моралните граждани, които протестират по собствено убеждение, възползвайки се от действията на „Отровното трио”, за да дадат израз на своето недоволство от управляващите. Въпреки личното ми приятелство с проф. Минеков и доверието ми към него, не се идентифицирам с никоя конкретна личност, олицетворяваща протеста. Не се идентифицирам и с всички негови форми, но се идентифицирам с неговия дух, искания и устрем.

Считам себе си за част от това възраждащо се гражданско общество, което копнее за една друга България. Това общество ще бъде средата, в която ще расте моят малък син. Две от трите ми деца са извън България и нямам никаква надежда, че някога ще ги убедя да се върнат. Томас Хобс твърди, че човек се ражда лош, но обществото е в състояние да го направи по-добър. Жан-Жак Русо твърди обратното - че човек се ражда добър, но обществото го развращава. И в двата случая обществото формира човека и аз бих желал синът ми да расте в общество, което ще съхрани вродената му добрина и ще вплете невинността му в мъдростта на зрелия мъж.

Самоотвержената борба на медиците срещу коронавируса създаде очакване, че сред тях ще се появят нови политически и медийни герои. Защо няма лекари сред лицата на протеста?

Ще се съглася, че нито един лекар не е лице на протеста, но в същото време лекари не липсват на протестите и макар да не сме на високата осветена сцена, ние сме около нея, в кръвоносната система на гражданското недоволство. Лекарите не тракаме по площадите с чанове, не си падаме по хвърляне на павета, яйца и домати. Ще използвам думите на един американски журналист, казани по друг повод: лекарите сме меки отвътре, но твърди и нечупливи отвън. Можем да водим дълги и тежки морални битки, но не ни прилича да разнасяме ковчези. Иначе сме някъде там, наоколо, с маска. Аз съм симпатизант на протеста и когато работата не ме ангажира, съм на площада.

Имате ли конкретни виждания за развитието на протеста? Каква е неговата близка съдба?

Протестът трябва да покаже най-светлото си лице, да потърси нови форми за използване на енергията си. Няма друга такава сила като гражданите, дръзнали да поискат сметка на управляващите. Протестът има тяло, но му липсва политическа физиономия. Настъпи моментът той да навлезе в политическото през ентусиазма на хилядите протестиращи. Трябва без забавяне да се премине към изграждане на автентична политическа формация, представител на гражданското общество в България, която да се яви на предстоящите избори, за да бъде припозната от гражданите, които искат промяна.

Членове на новата политическа формация, условно да я нарека „Граждански форум за демокрация", могат да бъдат свободни български граждани, независимо от техните политически убеждения, независимо от тяхната расова, етническа, социална и професионална принадлежност. Тази формация трябва да обедини всички здрави и чисти сили от протеста, представители на стари и нови извънпарламентарни политически субекти, експерти и интелектуалци, активни представители на пробудилото се гражданско общество, които не са намерили досега своето политическо представителство.

Необходимо условие е новата политическа формация да отстоява културната идентичност на България, нейното политическо и държавно достойнство в рамките на европейската интеграция. Макар и разнородна, тази формация ще има силата да отстоява с политически средства исканията на протеста и да ги превърне в реалност. България има нужда от достойни политици. Време е!