Не знам дали знаете, но брюкселският език е сред най-сложните и за усвояване, и за разбиране. Иска се истински талант да можеш да говориш дълго, увъртяно и неразбрано – така че никой да не се обиди от критиката, ако има такава. Затова и последният доклад на Европейската комисия (ЕК) е четиво, което всеки може да тълкува според собствените си виждания и да бъде прав. В него са включени както хвалбите на управляващите, така и критиките на опозицията и недоволните протестиращи. Затова и двете страни го припознават като „обективен“.

По-лошото е, че в доклада много старателно е избягвано всичко, което може да мине за оценка на ЕК за ситуацията у нас. Докладът, особено частта му, посветена специално за България, е цитат до цитата със старателно и напоително посочване на източниците за една или друга информация. И затова двете спорещи страни трябва да прибягват до статистически данни, за да докажат, че точно тяхното виждане надделява. Управляващите наблягат, че името България се споменавало едва на 10-тата страница на доклада и са отбелязани всички рапортувани от тях „успехи“, ерго какво ни е зле?! Протестиращите вадят данните на „Политико“, че ЕК е изразила 16 пъти опасения към България и 3 пъти „сериозни опасения“, и само Полша ни надминава в това отношение.

Основният дефект на доклада обаче е, че от него на практика нищо не следва. Най-негативният ефект е, че противно на клетвите на управляващите, мониторингът по правосъдие и вътрешен ред върху България и Румъния не отпадна с новото наблюдение на всички държави в ЕС. И сега двете държави са под двоен надзор. Което може да е позорно, но пък ние сме на тоя позорен стълб повече от 10 години (мониторингът беше въведен през 2006 г.), така че сме свикнали. А и когато си в тандем, винаги можеш да нарочиш „другарчето“ за виновно за ситуацията. Както и стана.

Някога управляващите се бореха със зъби и нокти да заменят някоя думичка в докладите и празнуваха с фанфари констатациите на ЕК, че са поели „ангажимент“ и че имат „политическа воля“ за промени. Сега не си правят този труд, защото са наясно, че ЕК отдавна е разбрала, че никакъв „ангажимент“ и „политическа воля“ няма да променят статуквото у нас. Но за да не признае собственото си безсилие, ЕК вече има „опасения“, а някъде и „сериозни опасения“. Нищо повече. Конюктурата в ЕС е такава, че е по-важно на кое политическо семейство е член управляващата някъде партия и дали подкрепя каквото трябва когато трябва да подкрепи, отколкото какви ги върши в собствената си страна и дали това е в синхрон с принципите на съюза.

На този фон, приетата от Комисията по правосъдие и вътрешни работи остра проекторезолюция на ЕП за България, в която се изброяват всички скандали, показващи законодателните пороци и корупционните практики, и се иска спиране на еврофондовете, е направо като ритник в имиджа. Но имиджът на България в ЕС отдавна е толкова зле, че повече няма накъде. Реални последици от тази проекторезолюция също едва ли ще има. Ако изобщо мине на сесия предвид посочените по-горе политикосемейни отношения в Европарламента.

Не знам дали всичко това трябва да бъде обобщено със „за съжаление“. И ЕК, и ЕП не са институции, които могат да решат с магическа пръчка проблемите в България. Те могат да са плашило, могат да са съюзник, но не и двигател. Енергията за промяна трябва да дойде от всички, които живеем и искаме да продължим да живеем в България. Някои положението ги устройва и те бранят със зъби и нокти статуквото. Други са недоволни и месеци наред вече протестират в пек, дъжд и студ. Трети се опитват тихо да променят системата отвътре. Кой ще надделее, ще се разбере на изборите. Колкото по-бързо, толкова по-добре.