Министрите му го напускат, съпартийците му го изоставят, социалните мрежи го заличават, медиите го порицават, европейците чакат с нетърпение да се махне, а демократите го импийчват. Дори генералите се дистанцират от него, главнокомандващия. И го предупреждават да внимава. Но той не се дава. Не признава отговорност за невиждания щурм срещу Конгреса. Намира думите, с които го подбуди за “напълно уместни”. Плаши Америка с “огромния гняв” на тези, които mainstream медиите наричат “тълпа”. И отива да се полюбува на стената, която започна да строи, за да защити своята тълпа от имигрантите. Доналд Тръмп днес не се бори да победи, а да развали. Цел на наглед безумните му усилия е проектът на Джо Байдън за помирение на разделените американци. Политически, Тръмп е дете на кризата. Затова той ще я прави, докато може. Има криза, има го и него. Няма ли, свършен е. Той очевидно иска кризисна Америка и след идните четири години, вероятно с надеждата да се върне в политиката ѝ на бял кон. Впрочем, не по-различни са тези вляво, които упорстват да го махнат принудително от Белия дом, дни преди той така или иначе да си отиде от него. И те като него са готови да гонят целите си дори с цената на разцепление на партиите им. Сега е времето на радикалите. Центърът, който винаги се държи прилично и е готов на сделки, е слаб. И това не е Европа с нейното пропорционално представителство, с нейните win-win ситуации и компромиси. Това е Америка – или биеш, или те бият. И победителят взема всичко. Затова Сизифовата задача на Байдън днес е дерадикализация. Ситуацията му е иракска – спечели изборната битка, сега трябва да спечели и мира след нея. Няма как това да стане с репресия. Тя може да бъде последно средство, когато всички други са изчерпани, но има страничния ефект, че дава raison d’être на радикалите. Дава им враг, без който те не могат да виреят. Прави ги да изглеждат герои и мъченици. Сплотява ги и ги мобилизира. Може да изглежда смешно, но е вярно – Америка тук има какво да научи от България. Защото и в България президент се изкуши да поведе праведния бунт на масите, да яхне радикализма с размахан юмрук, досущ като Тръмп. И тук държавен глава поиска промяна с щурм, а не с демократична процедура. И можеше да го постигне, ако властта се беше изкушила да приложи цялата си сила. Тя обаче, по сполучливия израз на един антпополог, остави радикалите “да се налудуват”. И всички да видят, че повече от това те не могат. Че нищо не предлагат. Тръмпизмът не се лекува с бой, а с хамбургери, бира и футбол на достъпни цени за всички. Лекува се с доволна тълпа. Доволният човек не напада парламента си. Игнорира го. В актуален контекст бих прибавил към горното меню и ваксини, здраве, работа и защо не рокендрол след толкова домашен арест. Тръмп е политическата цена на онази икономическа криза, която започна с фалита на Lehman Bros., малко преди да започне първият мандат на Барак Обама. Тръмп е героят на ограбените, забравените, изоставените и уплашените, на тези, които загубиха своя хамбургер и своята бира заради неозаптения Уолстрийт, заради китайците и имигрантите. Европа не бива да злорадства пред американската демократична криза. Защото и тя има своята от подобен тип и със същия корен. И тя има ограбени, забравени, изоставени и уплашени, които търсят кого да набият. И те имат своите тръмпчета – Льо Пен, Салвини, Орбан. И тримата се готвят за избори догодина и са високо в рейтингите. И за тримата кризата е дар Божи, защото ежедневно и ежечасно произвежда гореописания електорат. Националистите, които искат да ни направят “отново велики”, подобно на нациите “не са случайна измислица на историята” (Жан-Клод Юнкер), а неин закономерен резултат.