След впечатляващия филм „Ирландецът“, вдъхновен от едноименния мемоар на Чарлз Бранд, гениалният Мартин Скорсезe обединява сили с Леонардо ди Каприо и Робърт де Ниро и отново започва работа по кино проект, вдъхновен от литературна творба.

Обявената за най-добрата книга за 2017 г. според Wall Street Journal, GQ, Time, Newsday, Entertainment Weekly и Vogue,  „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“ от Дейвид Гран („Изгубеният град Z”) се появява на български език преди филмовата си версия в превод на Камен Велчев и предлага истински уестърн, напрегнат криминален сюжет и шокиращо журналистическо разследване.

На 24 май 1921 година Моли Бъркхарт от град Грей Хорс в резервата на осейджите в Оклахома, започва да се опасява, че нещо се е случило на една от трите ѝ сестри – Ана Браун. А скоро идва и новината, че още един осейдж, Чарлз Уайтхорн, е изчезнал седмица преди Ана.

Телата и на двамата са открити малко по-късно, а убийства им дават началото на един от  най-травматичните периоди в американската история, а именно избиването на индианците осейджи в техния резерват през 20-те години на миналия век, когато петролният бум сблъсква техните интереси с тези на едрия бизнес и организираната престъпност.

Междувременно специален агент от полевия офис на Бюрото за разследване в Хюстън Том Уайт получава спешна заповед от централата във Вашингтон, която не само ще промени развоя на събитията, но ще доведе до възхода на Федералното бюро по разследванията, начело с Дж. Едгар Хувър. Носител на всички качества от „една отминала ера на митични герои” и „въоръжен” със своята емблематична каубойска шапка, Уайт е твърдо решен да достигне до корена на злото в Грей Хорс.

Но макар извършителите на жестоките убийства да са изправени пред съда, „Убийците от Оклахома” далеч не се изчерпва само с налагането на правосъдие, а истинската причина за злодеянията предстои да бъде установена.

Разделяйки подробното си изследване в три части, Гран не само създава детайлна и изчерпателна хроника на едни от най-кървавите събития в американската история през XX век, но и прави разкрития, които допринасят за излизането наяве на имената на останалите виновни.

Базирана на хиляди страници от досиета на ФБР, секретни показания пред съдебни заседатели, съдебни стенограми, данни от информатори, лична кореспонденция и устни разкази, фотографии от местопрестъпления и още много други цензурирани и нецензурирани източници, „Убийците от Оклахома” е завладяващо разследване, в което се преплитат зовът на Дивия запад, сенчестите игри на подземния свят в криминалната литература и безмилостната обективност на разследващата журналистика. А гласът на кръвта „вика от земята”, за да възтържествува истината из покритите с дъбрава хълмове и обширни прерии на територията на индианците осейджи от Оклахома.

Клуб Z публикува откъс от „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“ от Дейвид Гран (изд. Сиела)


 

Изчезването

През април милиони дребни цветя обсипват покритите с дъбрава хълмове и обширни прерии на територията на индианците осейджи от Оклахома. Това са предимно теменужки, клейтонии и хустонии. Писателят от племето осейдж – Джон Джоузеф Матюс, отбелязва, че галактиката от цветчета прилича на „конфетите на боговете“. През месец май, когато койотите вият по изнервящо голямата луна, над дребните цветчета започват да се надигат по-високите традесканции и рудбекии, които крадат от водата и слънчевите им лъчи. Стъбълцата на по-малките цветя се превиват, цветовете им повяхват и не след дълго биват погребани под земята. Ето защо индианците наричат месец май „луната убиец на цветя“.

На 24 май 1921 година Моли Бъркхарт, жител на селището на осейджите в оклахомския град Грей Хорс, започва да се опасява, че нещо се е случило на една от трите є сестри – Ана Браун. Тя е на 34 години и по-малко от година по-възрастна от Моли. Изчезнала е три дни по-рано. Често се е отдавала на „гуляи“, както пренебрежително се изразяват членовете на семейството є, а именно да танцува и пие с приятели до зори. Този път обаче нощта е отминала, след нея и втора, а Ана не се е появила на прага на къщата на Моли, както обикновено го е правила, с леко разрошена дълга черна коса и блещукащи като диаманти очи. Когато влиза, Ана обикновено си събува обувките и на Моли сега є липсва успокояващият звук на спокойното є движение из къщата. Вместо това в нея цари тишина като онази в околните поля.

Моли вече е загубила сестра си Мини преди около три години. Смъртта є е настъпила с ужасяваща бързина и макар лекарите да са я отдали на „странно отслабване“, Моли таи съмнения. Мини е била само на 27 години и винаги се е радвала на отлично здраве.

Също като тези на родителите им, имената на Моли и сес-трите є са вписани в Свитъка на осейджите, което означава, че са регистрирани членове на племето. Също така това означава, че са богати. В началото на 80-те години на 19. век осейджите са изведени от земите си в Канзас и настанени на каменистата територия на североизточна Оклахома, за която няколко десетилетия по-късно се установява, че се намира над един от най-богатите нефтени залежи в Съединените американски щати. За добива на този петрол компаниите са длъжни да плащат такси на племето.

Към началото на 20. век всеки член на племето започва ежемесечно да получава чек с пари. Първоначално сумата е само няколко долара, но с времето, колкото повече нефт се добива, тя нараства на стотици, а след това и на хиляди долари. Всяка година става все по-голяма и по-голяма точно както прерийните вади се сливат, за да оформят калната река Симарон, като в крайна сметка членовете на племето събират милиони и милиони долари. (Само през 1923 година са им били раздадени над 30 милиона долара, равняващи се на сегашни 400 милиона долара.) Осей-джите са смятани за най-богатия народ на глава от населението в целия свят. „Дивете се!“, пише в нюйоркския ежеседмичник Outpost. „Вместо да гладуват до смърт, индианците... се радват на стабилни доходи, които карат банкерите да се пукат от яд.“

Обществеността бива обсебена от благосъстоянието на племето, което е в контраст с образа на индианците от времето на първия контакт на бледоликите с местното население – първородния грях, от който се ражда тази държава. Журналистите издевателстват над читателите си със статии за „осейджите плутократи“6 и „червенокожите милионери“, обитаващи просторни имения с изящни полилеи, носещи диамантени пръстени и кожени палта, возещи се в коли с частни шофьори. Един от авторите се диви на девойките осейджи, които посещавали най-добрите частни пансиони и носели превзети френски облекла, сякаш „някоя très jolie demoiselle  от парижките булеварди небрежно е решила да се отбие в този малък градец по средата на резервата“.

В същото време репортерите се възползват от всеки случай да покажат аспекти на традиционния начин на живот на осейджите, който да внуши на читателите образи за „индианците диваци“. В един материал се отбелязва, че „около открит лагерен огън са паркирани в кръг скъпи автомобили, а на него червенокожите им собственици, наметнати в шарени одеяла, си пекат месото по най-примитивен начин“. Друг описва как група осейджи пристигат с частен самолет на церемониалните им танци, сцена, която „не е по силите на фантазията на всеки писател“. За обобщение на обществената представа по адрес на осейджите можем да приемем статия във Washington Star, в която четем, че „Съжалителното горките бедни индианци съвсем основателно може да бъде променено на облагодетелстваните богати червенокожи“11.

Грей Хорс е едно от най-старите селища в резервата. В тези аванпостове, включително в съседния Феърфакс, с население от почти 15 000 души, и Похъска, административния център на окръг Осейдж, с население над 6000 човека, животът кипи. Улиците гъмжат от каубои, хора, които са дошли да си търсят късмета, контрабандисти, оракули, престъпници, шерифи, нюйоркски финансисти и петролни магнати. Автомобилите прегазват следите от конски копита, а миризмата на гориво доминира над прерийните аромати. Гарвани са накацали по телефонните жици като съдебни заседатели. Съществуват и ресторанти, скрили се зад табелите на кафенета, оперни зали и игрища за поло.

Макар Моли да не харчи толкова охотно, колкото някои от съседите є, тя си е построила красива дървена къща в Грей Хорс, в близост до старото семейно жилище от овързани пръти, тъкани рогозки и дървесна кора. Притежава няколко автомобила и прислуга – „индианските блюдолизци“, както много от заселниците презрително наричат тези имигранти. Най-често това са чернокожи или мексиканци, а един от посетителите на резервата в началото на третото десетилетие на 20. век през-рително отбелязва, че „дори бели“ са изпълнявали „всички ежедневни домашни задължения, които никой осейдж няма да се унижи да прави“.

* * *

Моли е един от последните хора, видели Ана преди изчезването. На 21 май тя се е събудила малко преди изгрев-слънце, навик, насаден от баща є, както и неговата ежедневна молитва към Слънцето. Свикнала е с хора на чучулигите, бекасите и тетревите, заглушаван сега от ритмичното почукване на сондите, източващи земята. За разлика от много от приятелите си, които са захвърлили традиционните носии на осейджите, Моли е увила раменете си с индианско одеяло. Освен това не е подстригала черната си коса къса, а я е пуснала дълга по гърба си, като по този начин разкрива красивото си лице с високи скули и големи кафяви очи.

Ърнест Бъркхарт, съпругът є, се събужда заедно с нея. 28-годишният бледолик притежава красотата на звезда от каубойски уестърн: къса кафява коса, небесносини очи и квад-ратна брадичка. Само носът му загрозява гледката, защото изглежда така, сякаш е отнесъл няколко удара с юмрук по време на пиянско сбиване. Израснал в Тексас, син на беден фермер с памукова плантация, той е завладян от разказите за хълмовете на Осейдж, границата, зад която се говори, че каубоите и индианците все още бродят из прериите. През 1912 година той е на деветнадесет, но си опакова багажа в торбичка като Хъкълбери Фин и заминава да живее с чичо си във Феърфакс, властен животновъд на име Уилям К. Хейл. 
– Не беше човек13, който да те помоли да свършиш нещо – той заповядваше – казва веднъж Ърнест по адрес на Хейл, който се превръща в негов втори баща. 
Макар да е в общи линии момче за всичко на Хейл, младежът от време на време работи и като частен шофьор, и така се запознава с Моли, като я развежда из града.

Ърнест обича чашката и игрите на покер с хора с лоша репутация, но зад грубата му външност явно се крият нежност и несигурност, които карат Моли да се влюби в него. Родена като говорител от името на племето осейдж, Моли е учила английс-ки в училище, но независимо от това Ърнест учи родния є език, докато не започва да говори свободно с нея. 

Тя е болна от диабет, затова той се грижи за нея, когато тя изпитва болки в ставите, а стомахът я присвива от глад. След като чува, че тя е обект на интересите на друг мъж, той є прошепва, че не може да живее без нея.

Сватбата им не е лесно начинание. Грубоватите приятели на Ърнест му се подиг-рават, че щял да бъде „мъж на скуоу “. Макар трите сестри на Моли също да са се омъжили за бели мъже, тя се чувства длъжна да приеме уговорения брак, характерен за традициите на осейджите, както са се взели и родителите им. Семейството є практикува някаква религиозна смесица между католицизъм и племенни вярвания, но Моли така и не успява да разбере защо Бог ще є изпрати любовта само за да є я отнеме след това. Затова през 1917 година двамата с Ърнест си разменят пръстените и се кълнат да се обичат вечно.

Към 1921 година те вече имат дъщеря на име Елизабет и син, наречен Джеймс, който е само на осем месеца, но вече има прякора Каубой. Моли полага грижи и за застаряващата си майка Лизи, която се е преместила да живее с тях след кончината на бащата на Моли. В миналото Лизи се е притеснявала, че Моли ще умре млада заради диабета си, затова е помолила останалите си деца да се грижат за нея. Нещата обаче се стичат така, че именно Моли се грижи за всички останали.

***

21 май е трябвало да бъде радостен ден за Моли. Тя обича да посреща гости и е организирала непретенциозно обедно събиране. След като се преоблича, тя храни децата. Каубой чес-то страда от болки в ушите, затова тя подухва в тях, докато детето спре да плаче. Моли поддържа безупречен ред и издава нареждания на прислугата, като единственият човек, който не търчи напред-назад, е Лизи, която се е разболяла и е останала да пази леглото. Моли моли Ърнест да се обади на Ана и да я попита дали би дошла да се погрижи за Лизи, ей така, за разнообразие. Ана е най-голямото дете в семейството и се радва на специален статут в очите на майка си. Макар Моли да се грижи за старицата, Ана е онази, която израства разглезена от вниманието на майка им.

Когато Ърнест казва на Ана, че майка є се нуждае от нея, тя обещава да хване такси и да дойде веднага, което и прави съвсем скоро, облечена е яркочервени обувки, пола и индианско одеяло в тон с нея, а в ръката си държи чантичка от алигаторска кожа. Преди да влезе, тя припряно разресва разрошената си от вятъра коса и напудря лицето си. Моли обаче забелязва, че сестра є леко се олюлява и завалва думите. Ана е пияна.

Моли не успява да прикрие неодобрението си. Някои от гостите є вече са дошли. Сред тях са и двама от братята на Ърнест – Браян и Хоръс Бъркхарт , които са привлечени от „черното злато“ и по тази причина са се преместили да живеят в окръг Осейдж, като често помагат на Хейл в ранчото му. Една от лелите на Ърнест, която често подхвърля расистки реплики по адрес на индианците, също е тук, а последното нещо, от което Моли има нужда сега, е Ана да дразни дъртата коза.

Ана изхлузва обувките си и е напът да предизвика скандал. Вади шише от чантичката си и го отваря, при което из въздуха се разнася острата миризма на контрабандно уиски. Под предлог, че то трябва да бъде изпито, преди полицаите да я заловят, защото от въвеждането на Сухия режим вече е изминала една година, тя предлага на гостите да си сръбнат от онова, което нарича „най-доброто от Бялото муле “.

Моли знае, че Ана преминава през тежък период. Наскоро се е развела с мъжа си – заселник на име Ода Браун, който върти бизнес с наем на частни шофьори. От този момент насетне тя прекарва все повече време в шумните околни градчета в резервата, изникнали, за да подслоняват и забавляват нефтените работници. Градчета от рода на Уизбенг, за който се говори, че през деня хората в него фучат, а през нощта изтрещяват . „Тук присъстват всички форми на разложението и злото – пише в официален правителствен доклад. – Хазарт, алкохол, прелюбодеяния, измами, кражби и убийства.“

Ана е запленена от заведенията в края на задънените мрачни улички. Отвън те изглеждат порядъчни, но зад тях има скрити помещения, пълни с искрящи бутилки контрабанден алкохол. Един от служителите є по-късно заявява пред властите, че Ана била човек, който пие много уиски и притежава „нисък морал спрямо белите мъже“.

Ана започва да флиртува с Браян – най-малкия брат на Ърнест, с когото е излизала от време на време, в къщата на Моли. Той има по-мрачен характер от брат си, държи се загадъч-но и зализва назад оредяващата си коса. Един полицай, който го познава по-добре, го описва като „прост бачкатор“. Когато Браян пита една от прислужничките на обяда дали вечерта би излязла на танци с него, Ана му казва, че ако закачи само още една жена, ще го убие.

Междувременно лелята на Ърнест е започнала да мърмори, но на достатъчно висок глас, че всички да я чуят, че е ужасена от факта, че племенникът є се е оженил за червенокожа. Моли лесно отвръща на удара, защото една от прислужничките, която обслужва лелята, е бяла, а това е брутално напомняне за социалния ред в града. 
Ана продължава да дърпа дявола за опашката. Кара се с останалите гости, с майка си, дори с Моли.

– Пиеше и вдигаше кавги – казва по-късно една от прис-лужничките на представителите на властите, след което добавя, – не разбирам езика им, но със сигурност се караха. Стана страхотен скандал с Ана и много се уплаших.

Моли възнамерява да се грижи за майка си и тази вечер, докато Ърнест откарва гостите им до Феърфакс, който се намира на осем километра на северозапад, където да се запознаят с Хейл и да изгледат пътуващия мюзикъл Bringing Up Father. В него се разказва за един беден ирландски имигрант, който печели милион долара от залагания и се опитва да се впише във висшето общество. Браян, който си е сложил каубойската шапка, изпод периферията на която надничат присвитите му по котешки очи, предлага да изпрати Ана до къщата.

Преди да тръгнат, Моли изпира дрехите на Ана, дава є храна и се уверява, че е изтрезняла достатъчно и че си е възвърнала типичния ведър характер и чар. Мотаят се кратко, спокойни и дружелюбно настроени една към друга. Когато Ана казва „Довиждане“, през усмивката є проблясват златните є пломби.

* * *

С всяка изминала нощ Моли се притеснява все повече и повече. Браян настоява, че е откарал Ана право у тях и я е оставил пред вратата, преди да потегли към мюзикъла. След третата нощ Моли, по типичния за нея спокоен, но властен начин, кара всички да се раздвижат. Изпраща Ърнест да провери в къщата на Ана. Той завърта дръжката на входната врата, но е заключено. През прозореца стаята изглежда тъмна и пуста.

Ърнест стои сам в горещината. Няколко дни по-рано е паднал студен пролетен дъжд, но след това слънчевите лъчи безпощадно са прежуряли през клоните на дъбовете. По това време на годината жегата изпепелява прерията и високата трева припуква под подметките. През омарата в далечината се виждат скелетите на сондажните кули. 
Главната прислужничка на Ана, която живее в съседство, излиза, и Ърнест я пита:
– Знаеш ли къде е Ана?
Жената отговаря, че преди дъжда тя се е отбила в къщата на Ана, за да затвори отворените прозорци. 
– Реших, че вятърът може да вкара дъжда вътре – обяснява тя. 
Вратата обаче била заключена и нямало никаква следа от Ана. Била заминала.

Вестта за отсъствието є се разчува, разнася се от човек на човек, от магазин на магазин. Масло в огъня налива и новината, че още един осейдж, Чарлз Уайтхорн, е изчезнал седмица преди Ана18. Жизнерадостен и остроумен , 30-годишният Уайтхорн бил женен за жена, наполовина бяла, наполовина шайенка. Местният вестник отбелязва, че бил „популярен както сред белите, така и сред членовете на племето си“19. На 14 май бил напуснал дома си в югозападната част на резервата и бил заминал за Похъска. Така и не се завърнал.

Моли е имала основание и да не се тревожи. Напълно възможно е било Ана да е тръгнала за Оклахома Сити, след като Браян я е оставил у дома є, или да е прекосила границата в посока на кипящия от живот Канзас Сити. Може би в момента танцува в някой от онези джаз клубове, който толкова обича да посещава, безразлична за хаоса, който е създала след себе си. Дори да е срещнала някакъв проблем, Ана знае как да се защитава – често носи малък пистолет в чантичката си от алигаторска кожа. Ърнест уверява Моли, че Ана скоро ще се прибере в дома си.

* * *

Седмица след като Ана изчезва, един работник на петролните сонди се разхожда по хълмовете, намиращи се на километър-два северно от центъра на Похъска, и забелязва нещо да се подава от храстите в основата на една от сондите. Приближава се. Нещото се оказва разлагащ се труп, между очите на който се виждат две дупки от куршуми. Жертвата е екзекутирана.

Между хълмовете е горещо, влажно и шумно. Сондите разтрисат земята, докато дълбаят варовиковите скали. Помпите люлеят огромните си клюнове напред-назад. Около тялото се насъбират още хора, а то е в толкова напреднала степен на разложение, че е невъзможно да се идентифицира. От един от джобовете на дрехите му стърчи писмо. Един от присъстващите го издърпва, заглажда хартията и го зачита. То е адресирано до Чарлз Уайтхорн, от което се установява, че това е името на жертвата.

Горе-долу по същото време мъж е на лов за катерици близо до река Три Майл Крийк близо до Феърфакс, заедно с приятел и сина си тийнейджър. Докато двамата мъже пият вода от потока, момчето забелязва катерица и дърпа спусъка. От дулото изригват топлина и светлина, след което момчето проследява с поглед как уцелената катерица пада безжизнена зад ръба на дерето. Тръгва след нея и започва да се спуска надолу по обраслия с дървета склон на едно дере, където въздухът е по-плътен и се чува ромоленето на реката. Намира катерицата и я вдига. След това изкрещява: „Татеее!“. Когато баща му стига до него, го заварва покатерено на една скала. То посочва с ръка обраслия с мъх бряг на потока и казва:

– Там има умрял човек. 
Намират подутото и разлагащо се тяло на човек, който прилича на жена индианка, лежаща по гръб, с коса, стъпкана в калта, и празен поглед, насочен в небето. Червеи пируват с плътта.

Мъжете и момчето бързешком излизат от дерето и приш-порват теглената си от коне каруца през прерията, а зад тях се издигат облаци прах. Когато стигат до главната улица на Феърфакс, не намират нито един полицай, затова спират пред големия магазин на търговската компания „Биг Хил Трейдинг“, която се занимава и с погребална дейност. Разказват на собственика Скот Матис какво се е случило, той вика погребалния агент и заедно с няколко мъже тръгват към реката. Претъркулват тялото върху седалка от каруца и с помощта на въже го изтеглят догоре, след което го слагат в дървена кутия на сянка под един дъб. Когато погребалният агент покрива подутия труп със сол и лед, той започва да се свива, сякаш го напускат и последните капчици живот. Мъжът се опитва да установи дали това не е Ана Браун, която познава лично.

– Тялото беше силно разложено, подуто до степен почти да се пръсне, и от него се носеше силно зловоние – по-късно си спомня той, след което допълва, – и беше черно като на негър.
Нито той, нито останалите мъже са сигурни чий е трупът. Матис обаче, който се е занимавал с финансите на Ана, се свързва с Моли и тя повежда мрачния поход към реката, прид-ружавана от Ърнест, Браян, сестра є Рита и нейния съпруг Бил Смит. Зад тях крачат още много хора, които са познавали Ана, следвани от други, подтиквани от нездравото си любопитство. Келси Морисън, един от най-известните трафиканти на алкохол и наркодилъри на окръга, идва с жена си, също член на племето осейдж.

Моли и Рита се приближават до тялото. Смрадта е подкосяваща. В небето над тях зловещо кръжат лешояди. За Моли и Рита се оказва невъзможно да заявят със сигурност дали лицето на трупа пред тях е това на Ана, защото от него не е останало буквално нищо, но разпознават индианското є одеяло и дрехите, които Моли е изпрала. Тогава Бил, съпругът на Рита, взема пръчка и отваря със сила челюстите на трупа, и всички виждат златните пломби на Ана.

– Със сигурност е Ана – казва Бил.
Рита се разридава и мъжът є я отвежда настрани. Най-накрая Моли произнася едно беззвучно „да“. Това е Ана. Моли е единственият член на семейството, който винаги е съумявал да запазва самообладание. Тя си тръгва от мястото с Ърнест, като оставя зад гърба си първата проява на мрака, който предстои да погълне не само семейството, но и племето є.