Българинът не е от най-учтивите хора. И неговите представители в парламента май не са. Какъвто народът - такива и представителите. Това е демокрацията.

Нов народен представител направил нещо старо - заплашил журналист. Понеже журналистът сбъркал името на партията му. Ако сгрешал така по Крумово време, щели да му отрежат ръцете, казал представителят. И с това чудесно илюстрирал името на партията си. Да, има такъв народ, който иска да реже ръце. Особено пишещи ръце.

Защо обаче почти 18% от гласувалите на 4 април очакват точно тази партия, представляваща тази кръвожадна част от народа, да обнови България, то тайнство великое ест. Поне за мене.

Един от рисковете на демокрацията е, че простаци винаги могат да вземат властта. И да превърнат демокрацията в простокрация. Това го живеем от… хайде да не казвам откога, че сме в минно поле от чувствителни его-та.

Рискът простаци да вземат властта е толкова по-голям, колкото по-голям е делът им в обществото, особено в политически активната му част.

А този дял нараства, когато обществото живее бедно и безпросветно по законите на джунглата, с други думи – както се живее в България през последните 30 години.

Този дял расте, когато такова общество сякаш умишлено се отглежда, защото лесно се управлява – с насаждане на страхове и омраза, със сочене на врагове от телевизора. Това е простокрация еволюирала във видеокрация. Тя може да си направи и собствена телевизия. Или да накара някой неин хранен човек да ѝ купи.

България е държава членка на Европейския съюз, навлизаща в третото десетилетие на ХХI век. Това не ни имунизира срещу простокрация, но ни дава един инструмент, който ни пази от нейните публични ефекти. Този инструмент е говорителят.

И най-големият простак на власт може (ако иска) да си има говорител, чиято професия е да се държи учтиво с обществото. Говорителят е доброто лице на властта. Той я предпазва от това да се излага, когато говори тъй, както умее. Той я предпазва от това да се компрометира и хората бързо да я намразят.

Освен, че говори вместо властта по обществено приемлив начин, говорителят може още да ѝ пише публичните речи и изявления, от които тя не може съвсем да избяга, да подготвя отговори по често задавани или очаквани въпроси, да пише отговори на въпроси за интервюта, т.е. да я разтоварва от огромния стрес на публичното общуване и да ѝ освобождава много време да мисли и да работи.

Говорителят е атрибут на развитата, култивираната демокрация, а не на недоразвитата и суровата, която се къпе в първичния чар и не не(д)одяланато слово на своите народни трибуни. Ако всички те можеха да говорят (не цитирам Йовков) нямаше да има нужда от говорители. Но, уви, не могат. Затова е разумно да си върнат говорителите, които ги пазят от капаните на публичността.

От всяко дърво говорител не става. За тази професия трябват богати познания, бърз ум, гигантска работоспособност, отказ от личен живот и железни нерви.

“Нямаш право да мълчиш и всичко, което кажеш, ще бъде използвано срещу тебе”, казваше холандецът Кун Дунс, шеф на дирекцията по комуникации на Европейската комисия през мандата на Жан-Клод Юнкер.

Длъжността на говорителя е критично важна за демокрациите. Чрез нея властта всеки ден общува с избирателите. Журналистите, независимо от личните и професионалните им качества, не са “мисирки”, “бухалки”, “лизачи” и пр. Те са представители на своите читатели, слушатели, зрители, т.е. на избирателите. Затова избраниците трябва да знаят, че когато нагрубяват журналист, нагрубяват избирателите си. Отговорност на говорителя е да им напомня това, защото мнозина от тях са склонни да го забравят.

През последните десетина години професията говорител у нас почти изчезна. Беше заменена с някаква нова порода, която се самоопределя като “пиари” или “пиарки”. Те са по-скоро организатори и технически асистенти в публичните изяви на своите патрони, но нямат пълномощия да говорят от името на институции, да ги представляват.

Те са имитатори на откритост и на публичност, защото главната им функция е да допускат само еднопосочно движение на филтрирано съдържание от началниците си към медиите. Крайно рядко се случва да отговорят на въпрос с право да бъдат цитирани поименно. Това на практика свежда институционалната комуникация до доста примитивна пропаганда.

Последните парламентарни избори показаха ясно, че такова общуване с публиката изчерпва кредита на доверие на властта бързо, а може би и безвъзвратно.

В публичното общуване има норми – професионални, етични, правни. Възоснова на тях в страните, на които мечтаем да приличаме, има споразумения между медиите и говорителските служби, които регламентират отношенията им в името на най-добрата служба на обществения интерес. Има такова споразумение между Международната пресасоциация в Брюксел (акредитираните там чуждестранни кореспонденти) и Европейската комисия. Полезно е и за българските народни представители, и за българските редакции да го прочетат.

А що се отнася до нашего брата, журналиста, трябва да ни е ясно, че почтително отношение от простократ не се дава, а се взема. За да си вземем това, което ни се полага, първо трябва да бъдем организирани като колегите в Брюксел. Да говорим с един глас и да накараме институциите (не случайно попадналите в тях индивиди) да възстановят уважителното отношение към професията, ако трябва, с подписване на споразумение като споменатото.