Защо в този все по-стремглаво променящ се свят продължаваме  да използваме образователна система, измислена преди повече от век?  За какво всъщност ни подготвя училището и приложимо ли е  в съвременния живот? Защо старият модел не работи  и какво трябва да е образованието на бъдещето? 

Тези и още много въпроси си задава Салман Кан, когато създава своята „Кан Академия“ – придобила вече международна известност, – която предоставя иновативни и напълно безплатни видео уроци на хора от цял свят. Академията обаче не е обикновен сайт за алтернативно учене – нейната кауза е да даде възможност на всеки човек, независимо от неговата възраст, народност или финансови възможности, да получи най-доброто възможно образование. 

Тук ще разберем защо Салман Кан смята, че настоящата образователна система ограничава умовете и потиска креативността на учениците. Защо според него разделянето на различни аспекти от заобикалящия ни свят в отделни „предмети“ е погрешно и защо преподаването в рамките на часове и лекции убива любознателността и желанието на учениците за знания. Книгата ще даде ценни съвети и техники на учителите как да върнат интереса на своите ученици към ученето и как самите те да се превърнат в онези будители и вдъхновители, които са били цветът на нацията от зараждането ѝ.

Ключовата задача на образованието е да научи децата как да учат. Да ги вдъхнови да искат да учат. Да подхранва любознателността, да насърчава удивлението и да възпитава увереност, така че по-късно те да разполагат със средствата, чрез които да намират отговори на многото въпроси, които все още не знаем как да зададем.

Салман Кан

Клуб Z публикува откъс от „Училището на света“ на Салман Кан (изд. Изток-Запад)

Казвам се Сал Кан. Аз съм основателят и първият учител в „Кан Академия“, институция, която се стреми да осигурява безплатно образование на всеки и навсякъде, и пиша тази книга, защото вярвам, че начинът, по който преподаваме и учим, се намира в преломен момент, който настъпва веднъж на хилядолетие.

Старият модел на преподаване в класната стая просто не отговаря на нашите променящи се нужди. Той налага един изключително пасивен начин на учене, а светът изисква все по-активно обработване на информацията. Старият модел подрежда учениците в групи според възрастта им, заставя ги да учат по учебна програма, която ги принуждава да напредват с еднакво темпо, като разчита, че все ще схванат нещо в хода на занятията. Не е сигурно дали това е бил най-добрият подход в преподаването преди сто години, а днес категорично вече не е. Междувременно новите технологии дават надежда за по-успешни начини за преподаване и учене, но и предизвикват объркване и дори страх; твърде често лъскавите нови устройства си остават само атрактивни аксесоари.

Между стария и новия начин на преподаване в системата зее пропаст, която децата по целия свят рядко успяват да пре­хвърлят. Светът се мени с все по-бързи темпове, ала въпреки това промяната в системата, когато изобщо се състои, напредва с бързината на охлюв, и то често в грешна посока. С всеки ден – с всеки учебен час – пропастта между начина, по който се преподава на децата, и това, което наистина имат нужда да усвоят, се задълбочава.

Разбира се, всичко това е лесно да се каже. За добро или лошо, всички напоследък говорят за образованието. Политиците подемат темата във всяка своя реч. Родителите изразяват на глас безпокойството си, че децата им изостават спрямо някакъв мъгляв, мистериозен, но същевременно влиятелен сбор от критерии или че се излагат в сравнение с някой съперник през два чина или на другия край на света. Подобно на споровете относно религията, и тук се конкурират ревностно защитавани мнения, често неподплатени с убедителни доказателства. От повече организация и ред ли се нуждаят децата, или от по-малко? Прекалено често ли ги изпитваме, или прекалено рядко? И като говорим за тестове, какво всъщност тестват стандартизираните изпити – трайни знания или просто умение да се преминават успешно стандартизирани изпити? Дали поощряваме инициативността, истинското разбиране на уроците и оригиналното мислене, или просто възпроизвеждаме механично едно безсмислено упражнение?

Възрастните се тревожат и за самите себе си. Какво се случва със способността ни да учим, щом официално завършим образованието си? Как можем да тренираме ума си, за да не се отпусне лениво и да стане уязвим? Можем ли да учим нови неща? Къде и как?

Всички тези дискусии на тема образование са добре дошли, тъй като утвърждават ключовото значение на ученето в нашия взаимосвързан и изпълнен с конкуренция свят. Проблемът е, че не са довели до никакви подобрения. Когато все пак се предприе­мат действия, спусканите от държавата изисквания често колкото помагат, толкова и спъват. Има невероятни учители и училища, които са показали, че върховите постижения са възможни, но се оказва, че е трудно успехът им както да се повтори, така и да се възпроизведе в голям мащаб. Въпреки цялата енергия и пари, похарчени за разрешаване на проблема, напредъкът е нищожен. Това от своя страна поражда дълбоки съмнения дали образованието изобщо може системно да се подобри.

Още по-притеснителното е, че много хора сякаш не забелязват в какво се състои същината на кризата. Не става въпрос за процентите завършили гимназия и университет, нито за резултатите на тестовете. Става въпрос как тези статистики се отразяват на пътя, по който поема животът на хората. Става въпрос за реализиран или пропилян потенциал, за гарантиран или отказан достоен живот.

Често се цитира, че американските гимназисти сега се нареждат на двайсет и трето място в света по успех по математика и другите точни науки. От гледна точка на САЩ това е тревожна статистика; но тестовете са твърде ограничен критерий за действителното положение в една държава. Вярвам, че поне в близко бъдеще Съединените щати ще запазят водещата си позиция в науката и технологиите въпреки възможните провали в нашата училищна система. Като оставим настрана предупрежденията на паникьорите, САЩ не е на път да загуби първенството си, само защото учениците в Естония са по-добри в разлагането на многочлени на множители. Други аспекти на американската култура – уникално съчетание от творческа мисъл, предприемачески дух, оптимизъм и капитал – са я превърнали в най-плодородната почва за нововъведения в света. Ето защо умни ученици и студенти от цял свят мечтаят за зелена карта, за да дойдат да работят тук. Погледнати в глобален, напредничав контекст, националните класации също не са от огромно значение.

Може и да няма място за паника, но самодоволството би било направо пагубно. Нищо в американската ДНК не ни гарантира вечно превъзходство в предприемачеството и изобретения­та и челната ни позиция може малко по малко да ни се изплъзне, ако не успеем да я поддържаме със свежи и добре образовани умове.

Дори докато Америка е все още двигател на иновациите, кой ще се възползва от това? Само една малка част от американските студенти ли ще получават образованието, необходимо им, за да дават своя принос към прогреса, в резултат на което американските компании ще се принуждават да компенсират недостига на таланти с внос от чужбина? Ще остане ли голям и нарастващ процент от младите хора в Америка без никаква или с нискоквалифицирана работа поради липса на нужните умения?

Същите въпроси трябва да се задават и по отношение на младите хора по целия свят. Дали потенциалът им ще бъде прахосан или насочен в опасни посоки, тъй като не са им били осигурени способите или възможността да подпомагат икономиката? Ще се провалят ли опитите да се установи истинска демокрация в развиващия се свят заради лоши училища и опорочена или неработеща система?

Тези въпроси имат както практически, така и морални измерения. Вярвам, че всеки от нас има интерес всеки друг да се образова. Кой знае къде може да изникне геният? Възможно е в някое африканско село да живее младо момиче с потенциала да открие лек срещу рака. На сина на някой рибар в Нова Гвинея може да хрумнат оригинални идеи как да съхраним океаните. Защо да допускаме да се пропиляват техните дарби? Как бихме се оправдали, че не предлагаме на тези деца образование на световно ниво, при положение че разполагаме с необходимите технологии и ресурси – само трябва да проявим въображението и смелостта да им го осигурим?

Ала вместо да действат, хората продължават да говорят само за постепенни промени. Или поради липса на фантазия, или поради страх да се наруши статуквото разговорът обикновено спира много преди изобщо да се стигне до истински важните въпроси, които трябва да се зададат относно кризата в образованието ни, като вместо това се вкопчва в няколко често повдигани, но неоправдано нарочени теми, като резултатите от тестовете и процента на завършилите гимназия и университет. Тези теми в никакъв случай не са маловажни. В крайна сметка обаче това, което е от действително значение, е дали със следващите поколения светът ще има еманципирано, продуктивно, удовлетворено от професията си население, което напълно ще може да разгърне своя потенциал и да се ангажира сериозно с отговорностите на истинската демокрация.

Докато се занимаваме с това, ще преразгледаме някои основополагащи схващания. Как учат хората в действителност? Обоснован ли е стандартният модел на преподаване в класната стая – изнасяне на уроци в училище, самотно писане на домашни вечер – в дигиталната епоха? Защо учениците забравят толкова много от уж „наученото“ веднага щом мине изпитът? Защо възрастните усещат огромно разминаване между това, което са учили в училище, и това, с което се занимават в живота? Такива са основните въпроси, които трябва да си задаваме. Но дори и да ги задаваме, не трябва да забравяме, че има огромна разлика между жалването от състоянието на образованието и предприе­мането на стъпки с цел да го променим.

През 2004 г. – почти по случайност, както ще обясня – започ­нах да експериментирам с някои идеи, които сякаш даваха желаните резултати. До голяма степен те бяха нови въплъщения на вече доказани принципи. От друга страна, заедно с достъпността и възможностите за масовото внедряване на новите технологии, те разкриваха пътища за преосмисляне на традиционното образование.

Сред различните експерименти този, който доби смайваща популярност, беше публикуването на уроците ми по математика в ютюб. Не знаех как да правя клипове по най-добрия начин, нито дали нещо ще се получи, нито дали някой ще гледа какво публикувам. Действах на принципа „опит и грешка“ (да, грешките са разрешени), като се съобразявах с ограниченията във времето, които ми налагаше моята доста взискателна редовна работа като анализатор за хедж фонд. Но само след няколко години осъзнах, че страстта и призванието ми са да преподавам във виртуалното пространство. През 2009 г. напуснах работата си, за да се посветя на пълен работен ден на това, което по онова време вече се бе превърнало в „Кан Академия“.

Ако и да имаше доста гръмко име, ресурсите, с които разполагаше тази нова организация, бяха почти комично оскъдни. Академията притежаваше един компютър, софтуер за видео запис на екрана за 20 долара и таблет с писалка за 80; графиките и уравненията се чертаеха и изписваха – често треперливо – с помощта на една безплатна програма, наречена „Майкрософт Пейнт“. Освен видео клиповете, от няколко софтуерни програми за тестване, работещи на моя уебхост за 50 долара на месец, бях сглобил една обща. Преподавателският състав, инженерният екип, помощният персонал и администрацията се състояха от точно един човек: от мен. Бюджетът пък се състоеше от спестяванията ми. През повечето дни бях в тениска и долнище на анцуг за 6 долара, говорех на монитора на компютъра си и се осмелявах да мечтая за големи неща.

Не мечтаех да създам популярен уебсайт или да се включа в дебата за образованието като чудо за три дни. Може би бях изпаднал в пълно заблуждение, но исках да създам нещо с дълъг живот и преобразяваща сила, институция за целия свят, която да просъществува стотици години и да ни помогне да преосмислим из основи начина, по който училищата обучават децата ни.

Беше дошло времето, мислех си, за една такава фундаментална преоценка. Нови образователни институции и модели се появяват в преломни периоди в историята. „Харвард“ и „Йейл“ са основани малко след колонизацията на Северна Америка. Масачусетския технологичен институт, „Станфорд“ и държавните университетски системи са рожби на Индустриалната революция и американската териториална експанзия. В момента все още се намираме в ранния етап на исторически най-значимия според мен преломен период: Информационната революция. А в тази революция темпът на промяната е толкова бърз, че истинската креативност и аналитичното мислене вече не са избирателни; те не са лукс, а умения за оцеляване. Вече не можем да си позволим само част от населението на света да бъде високо образовано. С тези съображения наум аз обобщих мисията ни (която беше едновременно извънредно амбициозна и – с помощ­та на лесно достъпна технология, която обаче се използваше крайно недостатъчно – напълно постижима) със следните думи: да осигуряваме безплатно образование на световно ниво за всеки и навсякъде.

Основният ми подход в преподаването беше простичък и дълбоко личен. Исках да преподавам така, както ми се искаше на мен да ми бяха преподавали. Тоест надявах се да предавам радостта от ученето, тръпката от проумяването на заобикалящата ни Вселената. Исках да разкривам на учениците не само логиката, но и красотата на математиката и другите точни науки. Освен това исках да го правя по начин, който би бил еднакво полезен за деца, които изучаваха даден предмет за първи път, и за възрастни, които желаеха да опреснят знанията си; за ученици, които се борят с домашните, и за възрастни, които се стараят да поддържат ума си активен и гъвкав.

Това, което държах да избегна, бяха потискащите занимания, които понякога се провеждаха в класните стаи – ученето наизуст и механичното ползване на формули, с които не се постигаше нищо по-трайно или смислено от добрата оценка на поредния изпит. По-скоро се надявах да помогна на учениците да съзрат връзките, прехода от един урок към друг; да изострят интуиция­та си така, че запознаването с материала, идея по идея, да може да прерасне в пълното овладяване на даден предмет. С две думи, исках да върна вълнението – дейното участие в учебния процес и естественото въодушевление, което го съпътства, – което традиционните учебни програми сякаш понякога смазват най-безжалостно.