За пръв път на български език в луксозно издание с твърди корици се появява емблематичният труд „Покоряване на щастието” – елегантна, остроумна и човеколюбива книга, посветена на най-близката и недостижима мечта, а именно: вътрешна хармония и мир.

Социално ангажиран през целия си живот, британският математик и философ води антивоенна кампания по време на Първата световна война, а години след нея (през 1930 г.) публикува и изводите, до които е достигнал в търсенето на отговор на въпроса „Защо човек е нещастен?”.

Водейки читателя стъпка по стъпка през причините за нещастие и личните избори, компромиси и жертви, Ръсел чертае маршрут за изход от привидно неизбежното безпокойство, преобладаващо дори в сигурните и проспериращи западни общества.

Представяме ви откъс от „Покоряване на щастието” от Бъртранд Ръсел, издателство "Сиела":

Какво прави хората  нещастни?

Животните са щастливи, стига да са здрави и да имат достатъчно храна. Човек би рекъл, че и с хората трябва да е така, но в съвременния свят те са нещастни или поне в болшинството случаи. Ако и вие самите сте нещастни, сигурно ще сте готови да признаете, че не правите изключение. Ако ли пък сте щастливи, запитайте се колко от вашите приятели се чувстват по същия начин. И докато се оглеждате около себе си, научете се да четете по лицата на хората; бъдете възприемчиви за настроенията на онези, които срещате ежедневно.

Отпечатък върху всяко срещнато лице
знаци на слабост, белези на неволя,

казва Уилям Блейк. Ще установите, че макар и под различна форма, нещастието се среща навсякъде. Нека допуснем, че сте в Ню Йорк, най-типичния пример за модерност сред големите градове. 

Застанете на някоя оживена улица в работно време или на главната пътна артерия през уикенда или пък се отбийте в някоя зала за танци вечер; освободете съзнанието си от собственото си его и се оставете индивидуалностите на всеки от непознатите наоколо да ви завладеят една подир друга. Ще установите, че всяка от тези тълпи има своя грижа. В навалицата от служители през работно време ще усетите безпокойство, свръхконцентрация, диспепсия, отсъствие на интерес към каквото и да било освен към надпреварата, неспособност да се забавляват, игнориране на себеподобните. През уикенда на централното шосе ще видите мъже и жени, за които прехраната не е грижа, някои дори много богати, всичките заети с преследване на чистото удоволствие.

Това преследване се провежда от всички в едно и също темпо, диктувано от най-бавната кола в процесията; заради колите е невъзможно да се види пътят, нито пък нещо от пейзажа, защото всяко извръщане на погледа води до инцидент; всички пътници във всеки един от автомобилите са обсебени от желанието да изпреварят останалите коли, което така или иначе не могат да направят заради натоварения трафик; ако съзнанието им за миг се отклони от мисълта за тази главна грижа, както понякога се случва с тези, които в момента не шофират, обзема ги неописуема скука и бележи чертите им с тривиално недоволство. Много рядко ще видите кола с цветнокожи, които се забавляват от сърце и душа, но това предизвиква възмущение у околните поради безотговорното им поведение и в крайна сметка те попадат в ръцете на полицията заради злополука: удоволствието в почивно време е незаконно.

Или пък наблюдавайте хората на някоя танцова забава. Всеки от тях идва воден от решимостта да бъде щастлив, една такава мрачна самоотверженост, с каквато човек се зарича да не прави сцени в зъболекарския кабинет. Смята се, че пиенето и случайните сексуални връзки са портите към радостта, така че хората бързо се напиват, опитвайки да не обръщат внимание на това до каква степен ги отвращава партньорът насреща. След достатъчно количество алкохол мъжете започват да ронят сълзи, да се жалват колко са недостойни те в морално отношение за всеотдайността на своите майки. Единственото, което алкохолът прави за тях, е да освободи чувството за грях, което здравият разум потиска в по-трезви моменти.

Причините за тези различни видове нещастие се коренят отчасти в социалната система, отчасти в индивидуалната психология – която, разбира се, сама по себе си е продукт на социалната система. И преди съм писал какви промени са необходими в социалната система за насърчаване на щастието. В тази книга нямам намерение да се простирам върху прекратяването на войните, премахването на икономическата експлоатация или на възпитаването в жестокост и страх.

Изнамирането на система за избягване на войните е от жизнена важност за нашата цивилизация; но подобна система няма шанс, докато хората са до такава степен нещастни, че взаимното изтребление им се вижда по-малко страшно, отколкото да продължат да понасят своето съществуване. За да се премахне бедността, е логично придобивките от машинното производство да се разпределят в еднаква степен на тези, които имат най-голяма нужда от тях; но каква ще е ползата всички да станат богати, щом като и самите богати са нещастни? Възпитанието в жестокост и страх е лошо, но какъв друг вид възпитание може да се очаква от хора, самите те подвластни на тези страсти. Всички тези съображения ни водят до проблемите на индивида: какво биха могли да сторят мъж или жена, тук и сега, в нашето носталгично общество, за да постигнат щастие за себе си? При обсъждането на този проблем ще сведа вниманието си до тези, които не са обект на крайни материални несгоди, водещи до страдание и нещастие. Ще приема, че е налице достатъчен доход за осигуряване на прехрана, подслон и задоволително здраве, които правят обичайните телесни дейности възможни.

Няма да вземам под внимание големи житейски катастрофи като това да загубиш всичките си деца или пък да си изложен на публичен позор. Има много какво да се каже по тези теми, те са важни, но спадат към друг порядък в сравнение с онова, върху което бих искал да разсъждавам в тази книга. Моето намерение е да предложа лек за обикновеното, повседневно нещастие, от което страдат повечето хора в цивилизованите страни и което е още по-непоносимо, защото при отсъствието на очевидни външни причини за него изглежда неизбежно. Убеден съм, че такъв тип нещастие до голяма степен се дължи на погрешни възгледи за света, погрешна етика, погрешни житейски навици, което води до убиване на естествената охота за възможни и изпълними неща, от които в крайна сметка зависи цялото щастие, било то на хора или на животни. Това са въпроси, които са по силата на отделния индивид и аз възнамерявам да предложа промени, чрез които неговото щастие може да стане постижимо, вземайки предвид и известна доза късмет.

Може би най-доброто въведение към философията, която бих искал да защитя тук, са няколко автобиографични факта. Не съм се родил щастлив. В детството ми моят любим химн беше: „Отегчен от земното и смазан от греха си“. Като петгодишен си правех сметка, че ако трябва да доживея до седемдесет, значи до тоя момент съм изтърпял едва една четиринайсета част от целия си живот и мисълта за тази ширнала се пред мен скука беше почти непоносима.

През юношеството си мразех живота и непрекъснато бях на ръба на самоубийство, от което обаче ме предпази желанието да науча колкото се може повече за математиката. Сега е точно обратното – наслаждавам се на живота; даже бих могъл да кажа, че с всяка изминала година все повече му се радвам. Това отчасти се дължи на факта, че открих кои са нещата, които най-много желая, и постепенно се сдобих с много от тях. Отчасти се дължи и на това, че успешно отхвърлих определени обекти на желанието – например придобиването на неоспорими познания за едно или друго, – което е по същество непостижимо. Но в най-голяма степен се дължи на факта, че сведох до минимум обсебващите мисли за собствената ми личност. Подобно на всеки един, получил пуританско образование, аз имах навика да размишлявам върху своите грехове, безразсъдства и недостатъци. В собствените си очи – без съмнение напълно справедливо – бях мизерен пример.

С течение на времето обаче се научих да бъда неутрален спрямо себе си и своите недостатъци; започнах все повече да съсредоточавам вниманието си върху външни обекти: състоянието на света, различни клонове на познанието, хора, към които изпитвах привързаност. Несъмнено всеки един от тези насочени навън от личността интереси сам по себе си съдържа потенциал за болка: светът може да бъде погълнат от война; определен вид познание може да е трудно за постигане; приятелите могат да умрат. Но болки от такъв порядък не нанасят съществени щети върху базовото качество на живот, така както го рушат онези, произхождащи от отвращението към самия себе си. И всеки външен интерес вдъхновява някакъв вид активност, която, докато интересът е още жив, напълно предпазва от ennui2. Обсебеността от самия себе си, от друга страна, не води до никаква активност от прогресивен характер. Тя може да доведе до водене на дневник, подлагане на психоанализа или замонашване. Но монахът няма да бъде щастлив, докато рутината в манастира не го накара да забрави своята собствена душа. Щастието, което той приписва на религията, би могъл да получи и като стане уличен метач, при условие че е принуден да бъде такъв. Наложената отвън дисциплина е единственият път към щастието за онези нещастници, чиято самообсебеност е толкова дълбока, за да не може да бъде излекувана по друг начин.