Една изгряваща звезда в световната литература се появява и на български език. На 7 март с логото на издателство „Кръг“ излиза „Изчезваща земя“ – дебют на младата американка Джулия Филипс. От публикуването си през 2019 г. до днес романът, определян от критиката като „омагьосващо увлекателен“ и „сложен литературен трилър“, продължава да владее не само класациите, но и сърцата на читателите. Книгата излиза на български в превода на Борислава Спасова-Тълок и Алекс Тълок и с корицата на художничка Весела Карапетрова.

Романът започва с необяснимо престъпление – в един късен августовски следобед на откъснатия от света руски полуостров Камчатка две сестри загадъчно изчезват. Отвлечени ли са? Избягали? Паднали са от скалите и са се удавили?

Джулия Филипс е прекарала две години в Камчатка и на база собствения си опит изгражда достоверно както местния ландшафт, така и нравите на населението в този отдалечен район. Това е и една от причините „Изчезваща земя“ да има такъв успех сред читателите: книгата е бестселър в САЩ, една от десетте най-добри книги на годината на „Ню Йорк Таймс“, финалист е за Националната литературна награда на САЩ и за наградата на Националния кръг на литературните критици „Джон Леонард“ и е номинирана за най-добър трилър и мистерия в годишната класация за 2019-а на най-развитата читателска платформа Goodreads.com, в която към момента е оценена над 45 хиляди пъти.

Предлагаме ви откъс:

 

Из „СЕПТЕМВРИ“

Оля се прибра вкъщи и апартаментът миришеше както винаги, когато майка й я нямаше: по малко на нещо сладко и на нещо гнило. Оля може би не беше изпразнила докрай коша за боклук. Отвори прозорците в хола, за да може полъхът отвън да освежи помещението, докато тя смени училищната униформа. След това легна по гръб на дивана. От този ъгъл виждаше единствено небето.

Безкрайно синьо, което се разлива по небосвода. Забравете за репортажите по новините, за по-строгия вечерен час, за плакатите с изчезналите момичета – беше идеален ден, който да прекараш с някого навън. Когато би последният звънец днес следобед, Оля се беше опитала да накара Диана да се помотаят из центъра на Петропавловск, но Диана й каза, че не може, че родителите й още се притесняват, че я искат вкъщи. „Опасно е“, каза Диана с тънък, студен глас; подражаваше на възрастните. През устните й се процеждаше гласът на майка й. 

Освен това Диана припомни на Оля, че на две най-добри приятелки не им се налага да се виждат постоянно. Това беше мантрата на месеца, Диана я повтаряше, откакто отвлякоха момичетата. По интонацията й, напоследък придобила речевия оттенък на възрастните, Оля не можеше да прецени дали тази идея беше на Диана, или на майка й, но Диана без съмнение я споделяше. Откакто се изгубиха онези момичета, Оля и Диана почти не се виждаха. Дори сега, когато учебната година вече започна, Диана настояваше: най-добрите приятелки трябва да спрат с излизането засега, да проявят разбиране към внезапно наложените глупави правила и да си държат езика зад зъбите, вместо да влизат в поредния безкраен спор за опасностите.

Майката на Оля не се притесняваше. Тя вярваше, че Оля може да се грижи за себе си и сама. Работеше като преводач и сега беше някъде на север с група туристи от Токио, превеждайки речта на екскурзовода им от руски на английски, за да могат богатите посетители на полуострова да се научат да забелязват кафяви мечки, да берат късни горски плодове и да се къпят в минерални извори. Винаги, когато майката на Оля я нямаше, в апартамента звучеше по-малко музика, усещаше се по-малко парфюм и нямаше чаши с отпечатъци от червило по тях. Преди сестрите да изчезнат, в седмици като тази, когато Оля беше сама, Диана й идваше на гости, за да пропилеят следобедите си заедно, но сега лятната ваканция бе свършила и всички бяха обзети от параноя. Оля нямаше с кого да вдига шум, докато майка й не се върнеше в неделя с чуждестранните бонбони, които й преподаряваше.

Кичури коса лекичко докоснаха лицето на Оля. Както и да е, беше й достатъчно добре тук и сама. Познато, затоплено от слънцето. Миналата пролет, в седми клас, учителят й по история беше нарекъл косата й „бърлога на плъх“ пред целия клас и тя се беше свила от унижение. Но това лято, в разгара на туристическия сезон, когато навърши тринайсет и заедно с Диана изследваха града, когато усети как сплъстените кичури я гъделичкат по врата, се сети за този случай отново и определението й хареса – бърлога на плъх. Тя беше звяр. Това беше нейното леговище.

Подуши въздуха – дори миризмата вече не я притесняваше.

Навън прозвуча клаксонът на камион и друг му отвърна. Тя се обърна по корем, за да прегледа фийда на телефона си: селфита, скейт паркове, съученички по къси поли. Гаджето на някого беше оставило под статуса му сърчице. Оля кликна на профила на момичето, разгледа всички снимки, а после продължи да преглежда, намери общите приятели; скролваше, кликаше, скипваше. Върна се обратно на фийда си и го обнови. Застина.

Една тяхна позната току-що беше публикувала снимка на Диана. Усмивката на Диана между две сияещи бузи. Диана по домашни дрехи: онази нелепа червена тениска с изкуствените диаманти върху британското знаме на гърдите и розов клин до коляното. Диана, която седи на леглото си по турски, една тяхна съученичка се е излегнала до нея, а друга, в училищна униформа, се е навела към двете и е разперила пръсти в знака на победата.

Оля се изправи. Изпрати съобщение на Диана. Какво правиш? Не можеше да чака. Изпрати още едно. Може ли да дойда?
Рязко стана от дивана, намери си дънките, грабна якето, натъпка в джобовете си портмонето и балсама за устни, и слушалките, и ключовете. След училище Диана каза на Оля, че трябва да се прибира, но може да е имала предвид, че Оля може да отиде с нея. Може би не се бяха доразбрали. Оля погледна снимката отново. Четирите ли бяха? Публикувалото я момиче дори не живееше в съседен на Диана квартал. Оля обнови страницата. Нищо ново. Провери дали си е взела картата за градски транспорт, затръшна вратата на апартамента и изтича надолу по стълбите.

Навън слънцето беше толкова ярко, че потрепна. Не беше прекарала и един час в апартамента, а вече се беше преобразила в гризач и примигаше срещу светлината. Докато бързаше, прокара пръсти през косата си, за да я поприглади. Няколко кичура паднаха назад. Оля беше предложила двете да отидат до центъра този следобед – да не би Диана да си беше помислила, че иска да отиде точно там? И никъде другаде? Оля би се съгласила на какъвто и да е друг план, Диана знаеше това. Диана знаеше, че Оля не искаше да бъде сама. Добрите приятелки не се изоставяха една друга.

Дългият паркинг на блока под стъпалата на Оля беше осеян с дупки. Тя се опитваше да прескача най-големите, за да не забавя крачка. Усещаше през гуменките си топлия асфалт, леките убождания на местата, където настилката се беше натрошила. Когато слънцето ги огрееше като сега, негодните пътища на Петропавловск Камчатски омекваха, сякаш за да заздравеят. Дори билбордът на кръговото изглеждаше като нов; моделът в центъра му се хилеше с потопени в пенестата мивка ръце. Жилищните сгради при пресечката се пъчеха с многобройните цветни кръпки на апартаментите си, очертани от тъмни бетонни шевове. Фасадите на жилищата с някога богати собственици се лющеха в розово и прасковено, а тези с богатите в момента си личаха по пребоядисаните в морскосиньо тераси. В пролуките между сградите листата по хълмовете на Петропавловск светеха в жълто.
Майката на Оля беше някъде далеч на север от този листак. Летеше над тундрата в хеликоптер за туристи. Повтаряше аригато на слънце.

Когато чу себе си, отчаяния шляпащ звук на своите обувки, Оля забави крачка, усети как светлината удря лицето й, след това подскочи, като видя как автобусът й обикаля в кръговото и се наложи да се затича, за да го хване.