Всички протести в България вече се насочват срещу правителството. Отдавна не съм чувал за социално недоволство от работодател. Дори недоволството на градския транспорт за неизплатените заплати се изля не върху столична община, а пак върху правителството. Логичният въпрос гласи: наистина ли живеем в капитализъм, където по определение икономиката се управлява от частни субекти, или си пребиваваме още в някакво предмодерно състояние?

Наистина ли живеем в капитализъм?

Няколко обяснения ми идват на ум. Най-простото е, че протестите у нас са винаги политически мотивирани. Г-жа Фандъкова иска да изкрънка от държавата сто и кусур милиона, за да запълни дупките в бюджета си и мобилизира привържениците на ГЕРБ за уличен натиск. Утре ще поиска за парното, по-нататък - за поправка на тротоарите, накрая може би - за изплащане на собствената ѝ заплата. Защо не повишава местните данъци, за да си реши проблема? Ами защото не иска да поема политически негативи и така умело ги прехвърля към противниковия лагер. Плюсовете са очевидни. В създалото се всеобщо раздразнение управляващите няма да могат да направят нито реформи, нито да търсят сметка на Борисовото управление.

Другото ми обяснение е свързано с медийната геометрия на съвременния свят. Ако се вгледаме, ще открием и много истински социални конфликти, където работници се изправят срещу работодатели. Но дали ще обърнат внимание медиите на стачкуващите петдесет шивачки? Много повече хляб за интерпретатори по сутрешните блокове дава националният протест, подплатен с ценности - национализъм, европеанизъм, екология. Самите работници, които се борят за правата си, като че ли избягват твърде много публичност, защото в дигиталната ера тези работи ти се лепват за дълго и следващият работодател ще си помисли дали да те назначи. Виж, ако зад теб има някаква голяма политическа сила, гражданската смелост е друга.

Третото е по-психологическо. Тези протести са не само политически и медийни, а митологически. Всичко ставащо в страната се персонализира в лицето на вожда - султан, цар, генерален секретар, Бойко Борисов. Самата власт обича да играе тази роля като дава и проверява. Това, че хората протестират срещу нея, не отслабва, а, парадоксално, усилва митичното вярване, че тя еднолично контролира живота ни. Малко сме разфокусирани днес в тази персонализация, защото коалицията е четворна и дори в доминиращата партия лидерите са двама. Докато се оправи фокусът, очакванията се насочват към магическото слово на президента, чиято единствена отговорност и без това е да персонализира.

Българският бизнес и държавата

Наистина голяма част от българския бизнес е директно зависим от държавата - къде заради обществените поръчки и мрежата от подизпълнители, която те захранват, къде заради развращаващата роля на еврофондовете, къде заради бандитско завладяване на цели бизнеси. Ще кажете, българските капиталисти са се вслушали в милиардера Питър Тийл, един от създателите на ПейПал, който написа, че конкуренцията е за губещи и всеки успешен предприемач се стреми да наложи монопол в сектора си. В този дух един наш либертариански икономист преди време с горчивина отбеляза, че в България капиталистите не обичат капитализма. Истината е, че по-здравата част на нашия бизнес се бори смело на състезателния световен пазар, но гражданството вижда само другата, слята с феодализираната държава.

Като куриоз се възприе искането на група естрадни певци за монопол на българските (т.е. техните) песни в националните медии. Но то съвсем не е изключение - ще го откриете в здравната каса, събирането на отпадъци и къде ли не. И обикновено се възмущават, че политическата власт не им сътрудничи в налагането на монопол. Певците гъделичкат патриотични чувства, здравните дейци пледират за социална солидарност, боклукчиите съумяват отново и отново да печелят обществени поръчки. Да не стигаме до енергетиката.

Протести срещу ролята на политическата власт като арбитър са, разбира се, уместни. Колко да е акцизът върху горивата, какви данъци да плащаме и от кого да се вземе, за да се даде на друг - именно това са нейните правомощия. Но в тях редовно се примесват искания от други епохи в стила на онази жена от популярния клип, която крещеше "Кой ще ми даде пари, отговорете". Правителството дава социални помощи, но "пари" - за тях следва да викаме срещу работодателите. Не ни чуват ли, не смеем ли, не знам, но адресът на недоволствата изглежда все по-сбъркан. Управляващите впрочем се хващат на тази символика и отговарят с нелепото премахване на ДДС от хляба - няма ги само двете риби, та съвсем да влязат в ролята на Исус, който чудодейно нахранил множеството.

Замислете се за този странен жанр, който у нас набира популярност: протест на работодатели. Представям си, че тези хора, да ги наречем българските капиталисти, са непрекъснато в тесни контакти с властта и имат сериозни лостове за въздействие, като почнем с тристранката и стигнем до изнасянето на производства в по-благоприятни контексти. Представям си също, че те не са чак толкова много, за да предизвикат сериозен проблем по площадите. За да упражнят натиск значи, трябва да мобилизират хора като тази жена, да пренасочат виковете "Кой ще ми даде пари" от себе си към държавните институции. Дали ги баламосват някак, дали им плащат, аз не мога да преценя.

Гражданските акции са съществен момент от публичния дебат, проблемът настава, когато адресът им е неточен - тогава единственият резултат от тях е нарастването на раздразнението. Защо например онези, които искаха мир в Украйна, не отидоха пред руското посолство, а викаха срещу нашите депутати, които, завалиите, никого не бомбардират? Защо протестите за неоправданото нарастване на цените на бензина не са пред Лукойл или поне пред бензиностанциите? Наскоро видяхме пътни строители, които си искат парите, но не от фирмите, които им ги дължат, а от министъра… В объркването и безпомощността си гражданите отново и отново възпроизвеждат магическата фигура на мега-началника, който единствен може да им реши проблемите. И понеже все пак донякъде сме влезли в капитализма, той нищо не може да реши, разочарованието расте, духовете се радикализират, протестите се множат. 

Каква е целта на изблиците без ясен фокус?

Все по-често наблюдаваме протести без ясни цели, които не допринасят особено за социалния диалог. "Срещу нас, ако седнат отговорни предприемачи, отговорната част от бизнеса, ще се съберем и ще обсъдим с радост въпросите", каза министър Събев. "С хора, които не искат да преговаряме и просто не знаят какво искат да направят, няма нужда да преговаряме." Но тази тенденция не е само българска - граждани изпотрошиха Лондон, жълти жилетки окупираха в продължение на много месеци кръговите движения във Франция, а анализаторите отчаяно се опитваха да разберат на какво е израз това недоволство. През 2013 и у нас се чуваха такива изказвания: нека не формулираме искания, защото правителството може да ги изпълни и протестът ни да се обезсмисли.

Каква е целта на подобни изблици без ясен фокус? Евгений Дайнов ги интерпретира като опит за путинистки преврат. Други говорят за реванш на избутани на втори план политици, които ни тласкат към избори. Трети виждат в тях ни повече, ни по-малко от разпад на нацията като такава, където никой вече не понася да живее заедно с никого. Аз бих се радвал, ако обществото ни се отнася малко по-пестеливо към оръжието на протеста, особено в критични моменти като този. Той става истински важен инструмент в ръцете на гражданите само когато ясно знаем какво искаме, от кого и откъде то може да се вземе. Иначе ще се оставим да ни залъгват с 40-те стотинки, спестени от хляба: до 2 лева месечно, ако храним по-малко и гълъбите.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

"Дойче веле"