Кога животът си струва да продължи и какво се случва, когато установиш, че не си заслужава? Този екзистенциален въпрос провокира героите на известния британски автор Уилям Бойд в един от най-новите му романи „Трио“, определян от критиката и като негов шедьовър. Книгата излезе на български на 21 ноември в превода на Майре Буюклиева, корица - Наталия Чайкина.

Годината е 1968-а. Политически и социални революции разтърсват света – кулминация на процеси, след които нищо никога няма да бъде същото, триото главни герои също. В английския град Брайтън се снима ексцентричната филмова продукция „Изключително полезната стълба към луната на Емили Брейсгърдъл“. Тя преплита съдбите на трима души: Елфрида Уинг – съпруга на режисьора и успешна писателка, изпаднала в творчески блокаж, която има сериозен проблем с алкохола; Талбът Кид – продуцент на лентата и прикрит гей, залутан в опит да открие себе си; и Ани Виклунд – известна американска актриса с ранима същност, пристрастена към разнообразни медикаменти. 

Докато Талбът полага неимоверни усилия да подсигури снимачния процес, започва да подозира, че бизнес-партньорът му се опитва да го измами. Междувременно продукцията е заложена на карта, когато главната актриса Ани изчезва безследно. Тя е преследвана от ФБР, заради връзката й с краен политически активист в миналото й.

Всеки от тримата се бори със своите демони в опит да оцелее в суровата реалност на живота. Но обстоятелствата продължават да ги предизвикват до крайност. Колко може да понесе всеки от тях преди да рухне?

В „Трио“ Уилям Бойд предлага безмилостна дисекция на вътрешния свят на героите си и успява да достигне брутален психологически реализъм.

Шотландецът Уилям Бойд (р. 1952) е един от най-добре приетите писатели в английската литература, добре познат и на българските читатели. Освен че е плодотворен автор, превеждан на над 30 езика, в биографията си той има заглавие от поредицата за Джеймс Бонд. Наследниците на Иън Флеминг лично му възлагат да напише 38-ия роман от серията за агент 007, публикуван през 2013 г. Носител множество литературни и академични награди, сред които са Командор на Ордена на Британската империя за цялостната си литературна дейност (2005) и доктор хонорис кауза от университетите в Сейнт Андрюс, Стърлинг, Глазгоу и Дънди.

Представяме ви откъс:

***

Стюърт-Хей беше облечен в тъмносиньо сако с кавалерийска плетка и високи лъснати ботуши за езда до глезена. На врата имаше червено фишу, а четинестата му сива коса беше разделена наляво и пригладена по главата с някакво олио или „Макасар“. Черната превръзка на едното око допълваше сухия му грубоват чар. Сигурно вече беше минал седемдесетте, осъзна Талбът: централна закалка, мислеше той, съвършеният член на интелектуалната класа на английското войнство, с изключение само на едно ключово нещо.

– Как си, Талбът? – попита усмихнат Стюърт-Хей. – Още не са ти видели сметката?

– О, а как се опитват само.

Докато вървяха обратно към къщата, Талбът им разказа за посещението от специалния отдел на полицията и ФБР на снимачната площадка.

– Не е нещо обичайно, разбирам – каза Стюърт-Хей.

– Горкото момиче – продължи Талбът, – опитва се да запази присъствие на духа, но ми се струва, че много се разстрои. Това е допълнителен стрес за нея.
Вътрешността на къщата отразяваше строгия и елегантен стил на фасадата. Светъл паркет с тъмносини килими, практични и удобни фотьойли и дивани и няколко обикновени маслени пейзажа на стените. Най-силното впечатление, което прави, мислеше си Талбът всеки път, е за почти маниакална чистота. Предполагаше, че се дължи на армейската закалка на Джордж Трилоуни. Кучетата не се допускаха вътре.

Седнаха в гостната, а Джордж забърка на всички по едно силно мартини. Леденият джин беше точно това, от което се нуждаеше Талбът, а и полковникът сякаш ставаше по-разговорлив от него. Поклюкарстваха за армейските си другари, а полковникът срина със земята новата книга, която беше излязла наскоро за Осма армия в Италия – „деветдесет и пет процента глупости“ беше присъдата му.

Джордж изчезна в кухнята, за да приготви обяд, след което прилежно ги извика в трапезарията.

За предястие хапнаха пушена сьомга, след това печено агнешко с грах и варени картофи, придружени с чудесно бордо „Пишон Лонгвил“ от петдесет и осма. Пудингът беше с малини и сметана, както и половинка сирене „Стилтън“ за портото. Прекараха десет минути с лист и химикал, докато си припомняха и анализираха схватката, в която беше влязъл батальонът в Уади Муса през четиресет и втора година – полковникът най-сетне се беше захванал да пише мемоарите си.

– Цялата ми документация е в Лондон – каза Талбът. – Щях да я донеса, ако знаех.

– Всъщност може да е много полезна. Прекрасно. Историята на батальона е много мътна – изискват се точни числа, реални имена, какво е било времето.

– Мина много време, Иво. Остаряваме, паметта отслабва.

– Вярно, но не сме съвсем рухнали.

Джордж стана и каза, че отива да достави две кутрета на клиент от Рамсгейт. Щял да се върне преди шест часа.

– Приятно ми беше да се видим пак, сър – обърна се той към Талбът, а след това се поправи – Талбът.

Доближи се до полковника и го целуна по устните.

– Карай внимателно, скъпи – инструктира го полковникът. – Не забравяй, че няма по-опасно нещо от селския път.

След като Джордж тръгна, полковникът допълни чашите с порто и двамата се върнаха обратно в гостната. Полковникът запали пурета, Талбът – цигара.

– Как е твоят „живот“, Талбът? – попита полковникът с явна преднамереност. – Как е „неразвитата част от сърцето ти“, както ми го описа веднъж?

Талбът продължи тази мисъл.

– О, развива се – отвърна и си позволи палава усмивка.

– Радвам се да го чуя.

– Няма голяма промяна. Все още правя фотографиите. Някои от младежите са много сладки.

– Жени?

– Има няколко модела. Една или две професионалистки. Не съм загубил вкуса си. Просто съм много специфичен в търсенията си.

– Винаги си бил скрита лимонка, Талбът.

– Всички сме така, нали? Всички сме загадки.

Полковникът се замисли върху забележката му с леко намръщено лице, сякаш сериозно размишляваше върху нея.

– Предполагам, че нищо не продължава дълго все пак – отвърна накрая.

– Не. Ден или два най-много. Някои от тях се връщаха, но аз не поощрявам това. Така е най-добре. Така ми харесва.

– Е, сега вече можем да правим всичко – каза полковникът. – Откак се появи благословеният Закон.

– Знам. Просто ми се искаше да се казва другояче, нали разбираш? „Закон за сексуалните престъпления от хиляда деветстотин шейсет и седма година“. Защо не е

„Закон за сексуалната същност“, „Закон за сексуалната ориентация“? Никога не съм смятал, че извършвам „престъпление“. – Замълча за кратко. – В армията е незаконно. Но пък ние всички се пенсионирахме.

– Именно – отвърна полковникът. – Никога не съм се замислял от тази гледна точка. – Погледна Талбът със знаещ поглед. – Е, възползваш ли се от предимствата на новите ни свободи?

– Доволен съм от ситуацията си. От „живота“ си.

– Ами Наоми?

– Не мисля, че има реална представа.

Полковникът изтръска пепелта от пуретата си.

– Със сигурност има някаква представа. Жените притежават интуиция – отвърна. – Сигурно знае, че си обратен. Майка ми твърди, че е знаела още когато съм бил на осем. Макар че никога и дума не продума. Призна ми го на смъртния си одър.

– С Наоми живеем и си даваме свобода да живеем – заяви Талбът. – Всичко е много цивилизовано.

Полковникът си сипа още порто. Талбът отказа – обясни, че трябва да се връща на снимачната площадка.

Пред къщата, на чакълената алея, полковникът го спря точно когато щеше да се качи в алвиса.

– Миналата седмица ходих с Джордж в един клуб в Брайтън – Джордж ме заведе, казваше се „Айсбокс“.

– „Айсбокс“?

– Беше същинско откровение – замислено каза полковникът. – Да си на място с нашите хора, с нашите „събратя“, така да го кажем. Никакви задръжки, никакъв риск, никакъв скандал. Всичко е напълно законно. Не смятах, че ще доживея да го видя.

– Сигурно е забележително. Имам предвид промяната в закона.

– Трябва да отидеш, Талбът. Тези млади хора – те не са като нас, като нашето поколение. Очите ти ще се отворят. Просто влез за десетина минути. Много е спокойно, нищо заплашително или извън нормата, ако разбираш за какво говоря. За мен беше... – полковникът затърси подходящата дума. – Много приятно, вдъхновяващо.