Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника й на български.

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка Анна Гин.

13 март

Хора, украинци, народе! Обръщам се към всички, които ме четат.

Само допреди няколко дни ние трескаво пишехме писма до нашите роднини и близки в Русия – без резултат. Те не ни чуват. Но ние можем да се чуем един друг, нали?!

Сигурна съм, че можем.

Вършим някои неща в паника, в стрес, под въздействието на емоциите. Макар че има и неадекватни хора, независимо от обстоятелствата. Страхливци, мерзавци, морални уроди. Обаче такива са малко. Моят текст е за всички, които не се смятат за част от подобно малцинство.

Първо – „Помощници“.

Такива: „…ето, спешно, дръж този списък (около 100 вида различни лекарства); аз, ако нещо… ще ти прехвърля парите, но ти, ако нещо… обаждай се на Лена/Катя/Миша, те знаят, какво трябва и как…“

Внимание, приятели, „ако нещо…“ в Украйна вече се случи!

Вие или помагайте самостоятелно, или не пречете на другите – трети вариант вече няма. Защото когато вземеш този списък (един от десетките, между другото), оказва се, че Лена/Катя/Миша или не съществуват, или този списък вече два пъти е изпълнен, всичко е купено, или още нещо толкова объркано.

Моля ви, не го правете, не бъдете помощници в кавички, най-добре – въобще не участвайте в тези процеси – вие реално пречите.

Второ – „Заминаващи“.

Хора, аз нямам никакво право да осъждам изплашената майка от относително мирния град Днепър или друг подобен, която иска да изведе децата си от нашата страна. Глупаво е да си мерим страховете или тревогите.

Но искам да кажа, че би било честно, справедливо и, не знам как да го кажа – може би, човечно – ако вие напуснете Украйна „със собствени сили“ и отседнете при роднини или приятели. Да не заемате места в евакуационните влакове и палатките за бежанци. В Днепър работят магазини, аптеки, бензиностанции, та дори и кафенета. Не сте принудени да бягате от бомбардировки „както сте“, грабвайки само детето си. Вие можете спокойно да си съберете багажа, да обмислите логистика и да намерите жилище.

Моля ви, не отнемайте шанса на тези, които реално останаха без дом, без дрехи, ядене и пари.

Трето – „Заминалите“.

Имам много познати от Харкив, които с децата си заминаха от Украйна за Полша, Словакия, Чехия. Това, което те разказват за някои наши съотечественици, ме кара да изпитвам „испанския“ срам. Между впрочем – и относно нашите бежанци в Испания.

"Откъде-накъде ми предлагате това яке втора употреба? Оставете си го, нямам нужда от милостиня…

Няма да живея на гарата, я… Дайте ми отделен апартамент, аз съм бежанка!

Говорете с мен на руски, нали знаете руски?"

А има още и пиянство, гуляи, арогантност.

Вчера писах голяма статия за полския вестник Wyborcza, където в разказа за лицата на войната бях принудена да се извинявам за такива украинци. Защото това е истински срам. Моля ви, спрете, никой нищо не ни е длъжен, казвайте на европейците „благодаря“ толкова пъти, колкото можете.

Четвърто и засега, надявам се, последно – "Останалите"

Злобните настроения на хората, останали в своите градове под бомбардировките - тези настроения започнаха постепенно да проникват в социалните мрежи още преди няколко дни. Днес можем да видим вече напоени с откровена ненавист постове от типа: „щом избягахте, стойте си там, в тишина и спокойствие и не се еба***те с нас, хич не питайте, как сме тук, ще ви надживеем всичките…“

Хора, недейте!

Като психолог ще ви кажа: да се ядосвате днес е добре. Така не натрупвате стрес, който после преминава в хронични болести. Ядосвайте се! Но срещу врага – става ли?

Украйна днес е единна като никога преди, независимо от това, кой къде се намира. Всеки има своето право на емоции – на болка, преживявания, истерия, на желанието да се върне у дома. Не бива да лишаваме от това право никой от нашите. Никой никога не може да знае, в чия душа е по-болно, по-черно и по-страшно.

Моля ви, нека да насочим личната си злоба само в една посока – към Руската Федерация и престъпния режим на безумеца Путин.

Ние ще ги победим. Слава на Украйна, слава на нашите войни, слава на всеки един достоен човек на тази земя, който днес се противопоставя на империята на злото.

Простете ми този патос, но това е самата истина.

Превод Валентина Ярмилко