Почнахме да мислим има ли място у нас за "Сириза"? Има, разбира се.

Тя е там, където има системно недоверие в елита, където има бедност и разслояване. Или пък където има обратното, но хората смятат, че то е видимо застрашено. С две думи: място за "Сириза" има навсякъде в близкия ни свят, но в страни подобни на нашата – най-вече. Защото у нас ненавистта към политическата прослойка е хронична, недоверието в съда е по навик, а икономиката е на ръба. 

Доколко тягостна е картината си пролича и в поредния годишник на „Галъп интернешънъл“. Книгата излезе преди дни и включи и специална глава за равносметки от 25-те години след 1989 г. В тях ясно се вижда, че моментите на надежда и одобрение на институциите ни за 25 години се броят на пръсти.

И тези моменти са идвали не с успехи, а с илюзии. Свръхнадежди след големи кризи, появи на супергерои и един Европейски съюз – кажи-речи, това са моментите на по-видима национална бодрост. 

От началото на февруари на пазара са и двата годишни социологически обзора – и този за 2014 г., и този за паметната 2013 г. Расте ли носталгията по комунизма? Как оценяваме живота си след 1989 г.? Как изведнъж ставахме оптимисти и дали не бяхме песимисти по инерция? Кои бяха най-харесваните и най-мразените правителства? Можем ли въобще да ги сравняваме? За колко време месиите успяваха да приспят масите и колко пъти ни лъгаха? Това са една много малка част от въпросите, които могат да намерят отговор на страниците на книгите – в ретроспекции от повече от 20 години ежемесечни изследвания. 

Тези ретроспекции показват потискаща цикличност на свръхочаквания и разочарования. Говорят за общество, което е повтаряло стари грешки, без да вземе поука.  

И в двете книги има удивителни сравнения с годините назад, от които личи, че според масовите мнения за развитието на пазарната икономика или основните политически права, България почти си живее още в 90-те на миналия век. Още в годишника за 2013 г. пролича, че обществото ни не може да даде еднозначна и оптимистична оценка по въпроси, засягащи свободата на мнението, политическите права, независимостта на съдебната система и т.н.

Четвърт век след 1989 г. на видимо ниво в обществото пръдължават да личат егалитарни нагласи, макар пазарните реалности постепенно да са възприети. Слава Богу, чувствителни антидемократични настроения няма, но не липсват поводи за сериозна тревога. В разгара на февруарските протести миналата година, например, повече от една трета от българите се съгласяваха на отмяна на политическите партии. Срещу тях заставаха съвсем малко повече – 40 на сто. Останалите се колебаеха.  

В такава среда популизмът, антиелитизмът набират скорост. И сега да питате хората дали трябва да дойде нова партия, която да отстрани всички досегашни, ще получите видима готовност. 

И преди съвсем да сме изпаднали във вайкане, бързам да припомня: общественото съзнание и в най-успешните общества се плаши от промяната, бои се за постигнатото, скептично е по инерция, все иска още, поддава се на популизъм. Само че в България всичко това е двойно по-опасно – заради слабостта на правовия ред и заради анемичната икономика. Това са и двете места, където трябва решителност. Не просто стабилност, а именно реформа.

По-лошо трудно ще стане, нали?   

Текстът на Първан Симеонов е написан за Клуб Z.