Няма да коментирам "златната арка" на площада - не съм специалист по всичко, а и какъвто и да е коментар би влязъл изцяло в издълбания калъп между "пълно отрицание - плахо приемане". Мога обаче да констатирам, че от много дълго време насам не си спомням каквато и да е новост в градската среда - архитектурна, скулптурна, градоустройствена или ситуационна - да е породила спокойна, нюансирана оценка.

Всеки нов артефакт в публичното пространство поражда гневно - саркастично отрицание. Е, сигурно има доста посредствени, дори някои бездарни произведения на публично творчество в София. Но чак пък всичко да е кич, "селяния", агресия срещу публичния вкус, "седмокрил пентапенис"...? Идва ми в повече. И не е въпрос само на добър или лош вкус - архитектурен, артистичен... Въпрос е на култура на общуване, възпитание на участие в общественото мнение. 

За едни играенето на хоро пред Народния театър веднъж седмично е тяхно право на граждани. За други - непоносимо нахлуване в личното им пространство. Е, лично - но на площада.

За едни статуя със светещи очи е статуя на вампир, евтин кич, за други - оригинално артистично решение. Примерите могат да продължат.

Всяко публично събитие, всяка публична експозиция, поражда симпатии и отрицания. Гражданското възпитание изисква да ги изказваме с умерен тон и със съзнание за факта, че ние - много различни хора - обитаваме една единна градска, обществена среда и трябва цивилизовано да я споделяме.

Когато в Париж е издигната Айфеловата кула, възмущението на всички последователи на класическата школа достига точка на кипене. Но за броени години кулата се превръща в предпочитан символ на града, независимо, че не отговаря на основно правило на класицизма - всеки елемент от една композиция да бъде красив, за да бъде красива и цялата композиция. 

Не мисля, че "златната арка", паметникът на Самуил или хорото пред Народния театър могат да се превърнат в символ на София. Но при този господстващ дух на публично отрицание, ще бъде ли въобще възможно да има символ на София - освен древните и утвърдени нейни символи?

Защото всяка епоха би трябвало да остави своето творческо присъствие в средата на обществено обитаване. Епохите, в които доминира духът на отрицание не оставят много ценности на бъдещето. 

Има публични артефакти, които трябва да бъдат отхвърлени защото символизират обществено и гражданско унижение - като МОЧА например. Но дори и тези артефакти не бива да се отхвърлят, а просто да се преместят - в резервати и музейни експозиции, за да служат за урок на бъдещите поколения.

Но ние и такива проблеми не можем да решаваме цивилизовано. Една от фракциите на тоталното обществено отрицание - комунистическата - с пяна на уста защитава правото си да доминира градската среда с могъщи символи на своята отминала репресивна власт. Тези символи постепенно се превръщат в призраци, буквално вампирясват, но остават по местата си като знаци на тоталното обществено - гражданско неразбирателство между българите. 

През тези дни върху българското образование се изляха много горчиви упреци - нека не добавям още горчивина. Мисля, че би било много полезно, ако още от началния и от прогимназиалния курс бъдат включени уроци по гражданско образование с една основна цел: децата да научат и да разберат, че им предстои да живеят в общество с много различни хора - по цвят, по дух, по вкус и по ценности.

Трябва да формират у себе си способност за цивилизовано общуване с другите - независимо дали си сътрудничат с тях, дали се конкурират, дали водят обществени битки или общуват с единомишленици. Без възпитаване на тази способност за цивилизовано съвместяване на обществената среда, напредък в която и да е област е трудно постижим.

*Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията.