Анна О не е отваряла очи от четири години.

От нощта, в която е открита дълбоко заспала, след като намушква двама души до смърт без ясен мотив. Наречена е от таблоидите Спящата красавица, а състоянието ѝ се оказва рядко психосоматично разстройство, познато като „синдром на примирението“.

Доктор Бенедикт Принс е съдебен психолог и експерт по съня. Неговите методи са последната надежда Анна О да бъде събудена, за да се изправи пред съда. 

Докато Бенедикт се опитва да опази собствените си тайни и да разгадае случая на Анна О, дърпа нишката на много по-дълбока, по-мрачна мистерия. Той знае всичко за най-тъмните кътчета на ума, заровени в подсъзнанието, но не подозира за огромната опасност от това, което излиза наяве…

Събуждането на Анна О не е краят на историята, а само началото.

Матю Блейк се нарежда до звезди от ранга на Джилиан Флин и Алекс Майкълидис със своя заплетен, мрачен и пълен с обрати роман. Правата за издаване на книгата са купени за над 30 територии и е най-обсъжданият трилър на Франкфуртския панаир на книгата.

Представяме ви откъс от Анна О:

4. Бен
Блум затваря вратата и не предлага да смаже нещата с някоя освежителна напитка. Това е само работа, такова е посланието. Тя се настанява на дебело тапицирания кожен стол зад бюрото и най-после кимва на Стивън Донъли да започне.

Усмивката му е като на екзекутор.

– Няма да обиждам интелигентността ви, доктор Принс. Знам, че вече сте запознат със случая Анна О и двете убийства в Оксфордшър през август две хиляди и деветнайсета година, да? Затова поисках да говоря с вас.

Гледам втренчено Донъли и се питам колко високо се простират пълномощията му. Над него е директорът по правните въпроси, неговият шеф, а после постоянният секретар на Министерството на правосъдието и накрая министър-председателят. Защо такъв високопоставен служител ще иска да разговаря с мен след полунощ в „Абатството“ и с инструкции да не се обсъждат подробности по незащитена телефонна линия? Какво би могло да е толкова важно?
Малцина не са чували за случая Анна О. Имаше подкаст сериал, предавания по „Нетфликс“, безброй коментари, както и бестселъри и статии в малко известни научни списания, някои написани от мен.

– Разбира се, запознат съм.

Донъли кимва.

– Една ваша статия наскоро привлече вниманието на някои... ами, да речем само някои много важни хора – Донъли отваря малкото си дипломатическо куфарче, изважда тънка кафява папка и чете от заглавната страница. – „Синдромът на примирението и престъпният ум: в търсене на нов диагностичен модел“, „Модерен журнал по криминалистична психология“. Това е най-новият ви труд по темата, прав ли съм?
Поглеждам Блум, но тя само ми се усмихва студено.

– Да.

– Изглеждате изненадан, доктор Принс.

– Така е. Тази статия все още не е рецензирана от колеги. И със сигурност не е публикувана. Предадох я на редактора само преди три седмици.

Донъли ме поглежда състрадателно, сякаш не е свикнал с такава наивност.

– Нашите контакти ни помагат, като от време на време сигнализират за нещо от вероятен интерес. Мога да ви уверя, че вашата работа по психосоматичните разстройства вече е привлякла доста читатели в Уайтхол.

Чувствам се дискредитиран и в същото време заинтригуван. Виждам как съобщението от джимейл изчезва, изсвистявайки. Статията беше прикрепена като уърд документ. Питам се дали я препраща редакторката ми, или тези хора постоянно наблюдават. Ала искам ли дори да знам? Донъли отново поглежда кафявата си папка.

– Статията ви набляга основно на случая Анна О, както и последната ви книга, макар че статията предлага евентуално лечение, а книгата не. Имате ли нещо против да попитам защо точно нейният случай ви заинтригува?

Облягам се назад и стрелвам още един гневен поглед към Блум. Това е заговор. Нямаше предупреждение, нито време за подготовка. Чудя се колко да разкрия.

– Идеята беше предимно на редакторката – отговарям. – Тя реши, че това ще привлече внимание към статията... Вероятно дори отразяване в пресата. Книгата стана бестселър. Редакторката се надяваше, че научното списание може да се зарадва на подобен успех и аз се съгласих.

– Тогава значи сте изучили подробно случая Анна О?

Няма как да избегна истината.

– Съпругата ми беше първият полицай, отзовал се на местопрестъплението през две хиляди и деветнайсета година – отговарям. – Тя работеше в отдел „Тежки престъпления и организирана престъпност“ в район Темз Вали. Това беше първият ѝ случай като старши разследващ полицай. Въпреки че вие сигурно знаете това.

– Разбирам – казва Донъли.

– Анна О е част от живота на семейството ми почти толкова дълго, колкото собствената ни дъщеря – добавям оправданието, както винаги се налага да правя. – Не че съпругата ми е издавала поверителна информация, искам да поясня. Комбинирах данни от публично достъпни източници с други, не толкова противоречиви примери за синдрома на примирението1 от целия свят. Така написах книгата и статията.

– Предимно избухването на мистериозните случаи в Швеция, доколкото си спомням.

– Както и друга група случаи в Казахстан. В две бивши съветски селища на име...

– Град Красногорск и село Калачи, близо до уранова мина... Да, да, добре сме запознати с тях.

Сега в мен набъбва неприятно нетърпение. Писна ми от този безличен мъж и неговите увъртания.

– Не искам да бъда груб, но защо една книга по популярна психология и статия в невзрачно научно списание биха представлявали интерес за Министерството на правосъдието?

Донъли се усмихва отново, жестоко и кратко като преди.

– В статията си вие твърдите, че сте разработили нов диагностичен метод, който помага на пациенти със синдрома на примирението да се събудят. Прав ли съм?

Донъли явно е чел статията или поне резюме. Той знае, че не е прав. И това означава, че ме изпитва.

– Не.

Донъли се преструва на изненадан.

– Не?

– Статията ми определя нова рамка за разбиране на психосоматичните състояния, особено онези, съдържащи действия, свързани със съня, включително явлението престъпления насън. Интересува ме дали сомнамбулите технически съзнават действията си, когато извършват престъпление, например убийство. Същото важи и за пациенти, страдащи от синдрома на примирението. Съзнава ли някой от нас какво правим, докато спим? Може ли да ни се търси наказателна отговорност? Кога сънят поема контрола и кога свършва съзнателната мисъл?

– Противоречива тема, доктор Принс.

Това отговаря на следващия ми въпрос. Донъли вече е видял блоговете и постингите в социалните мрежи, които ме атакуват. Разбира се, че ги е видял. Откакто книгата ми излезе на пазара, станах мишена за тролове от всички краища на земното кълбо.

– Някои хора все още са застинали в праисторически разделения между неврологично заболяване и така нареченото „функционално“ заболяване – казвам. – Те мислят, че щом като нещо се случва в психиката, то не е реално. Моята работа се опитва да промени това схващане и някои хора имат проблем с подобно мнение.

– Означава ли това, че вие можете да помогнете на пациенти със синдром на примирението да се събудят?

Поразен съм от прямотата на въпроса.

– Ами, зависи.

Донъли се вглежда изпитателно в мен. Мъничките му кръгли светещи очи дълбаят в душата ми.

– От какво по-точно зависи?

Размърдвам се неспокойно, засуетявам се и после се успокоявам. Копнея за глътка вода.

– Главно от това колко дълго спи пациентът – отговарям. – Преди всичко какви външни фактори може да са причинили заболяването. Книгата ми е четиво по популярна психология за масовия читател. Статията ми отразява тежката научна работа и очертава нови теории, позовавайки се на текущи данни, но не е панацея.

– За Анна О, например...

– Четири години са в екстремния край на синдрома на примирението. Моите данни са фокусирани върху случаи в период от една до две години.

– Тогава всичко все още е чисто теоретично?

– За момента, да.

– Колко време би отнело да проверите новите си теории, доктор Принс? Имам предвид в реалния свят.

Засмивам се.

– Колко дълъг е конецът?

– Със сигурност имате някаква приблизителна преценка.

– Може би три месеца – отвръщам. – Минимум.

Донъли поглежда часовника си. Отново изглежда припрян. Подрежда материалите в папката си и я пъха старателно в дипломатическото си куфарче, сякаш ще тръгва за друга среднощна смяна в офиса си. Той поглежда Блум и кима отривисто.

Обръщам се към Блум, все още кипя от гняв.

– Какво правя тук?

Сега Блум поема нещата в свои ръце. Премества туловището си на стола с балетната лекота на дебеланко и заговаря енергично и делово, сякаш съм арестант и ми чете правата.

– Министърът на правосъдието и главният прокурор на Англия и Уелс разрешиха временното освобождаване на Пациент РСХ493 от отделение „Корал“ на болница „Рамптън“ и го предават на попечителството на „Абатството“ под моето пряко наблюдение. Заповедта на Министерството на правосъдието е защитена от Закона за държавната тайна и всеки, който издаде тази информация, в тази сграда или другаде, ще бъде съден. Разбираш ли?

Затворник РСХ493. Знам този номер. Всеки читател на вестници го знае.

Охраняемата болница „Рамптън“, последното медицинско заведение със засилени мерки за сигурност, което приема жени. Пациент номер 493. Госпожица Анна Огилви.

Донъли и Блум стават. Машинално ставам заедно с тях. В устата ми нахлува сухота.

– Не – казвам. – Съжалявам, но не разбирам. За какво става въпрос?

Блум отново поглежда Донъли и после отговаря:

– „Амнести Интернешънъл“ ще обжалва пред Европейския съд по човешките права в опит Анна Огилви да бъде освободена на основание нехуманно отношение. Преди да се случи това, Кралската прокуратура и Министерството на правосъдието трябва да я изправят на съд за убийство, иначе рискуват да изгубят делото.

Обмислям новата информация.

– Това означава, че Анна Огилви трябва да бъде годна да бъде съдена. А за да бъде годна, тя трябва да...

– Да направи нещо, което не е правила от четири години... Да се събуди.

И това е истинското обяснение. За момент се замислям за всичките онези истории за ужаси от уроците по история в училище – изнемощелите от глад тийнейджъри, повикани на военна служба през Първата световна война, измъквани от окопите, закърпвани и после повеждани на екзекуция, шокът им, погрешно изтълкуван като страх. Струва ми се зловещо познато. Аз съм психолог, не надзирател в затвор.

– Аз лекувам хора – казвам. – Не ги осъждам. Сигурно има други експерти по съня, към които можете да се обърнете.

– Направихме го – отговаря Донъли с отегчен тон. – Години наред канихме консултанти от световна класа от Америка, Европа, Азия и къде ли не още. Най-добрите от най-добрите.

Тази област обаче все още няма достатъчно ресурси и за жалост, методите им се оказаха неуспешни. Вашата статия, доктор Принс, е последният шанс и надежда, който ни остава.

– Защо я водите при нас?

– Ако вие посещавате болница „Рамптън“ всеки ден, новината ще изтече. Освен това „Абатството“ е единствената клиника по проблеми със съня в Лондон, която може да приеме случай от такова естество. Вие можете да се справите със строгите изисквания за поверителност. Нямаме друг избор. Анна ще бъде прехвърлена тази вечер, придружавана от полицай за свръзка и регистрирана под друго име. А колкото до вас, ще се държите с нея като с всеки друг пациент.

– Ще я познаят, господин Донъли.

– Преди четири години, може би, но не и сега. Близо половин десетилетие променя човека.

– Ами другите членове на персонала?

– Една медицинска сестра от „Рамптън“ ще придружава затворничката и ще работи тук под прикритието на служител на агенция. Вие ще бъдете ежедневната ѝ връзка, а професор Блум ще координира усилията ви с нашата страна. Госпожица Огилви няма да бъде извеждана от стаята си. Вие няма да казвате на никого, че тя е тук. Само членове на семейството ѝ, с които също може да се свържете, знаят. Министърът се е заклел лично да погне всеки, който наруши условията на временното ѝ преместване.

Завива ми се свят от дързостта на цялата работа и от гняв.

– Това е абсурдно. Не може сериозно да мислите, че Анна Огилви представлява опасност за обществото. Или се тревожите за заглавията във вестниците?

Донъли дори не се замисля и отговаря:

– Опитайте се да го кажете на семействата на жертвите. Анна Огилви не може да бъде освободена и не може да бъде държана безкрайно. Тази сага трябва да приключи. Подпишете декларацията за опазване на тайната и се отдръпнете, или изпробвайте теориите си в реалния свят. Зависи изцяло от вас, доктор Принс.

– Ами ако не мога да я събудя? Ако теорията ми не проработи?

Донъли закопчава палтото си и въздиша, изтощен от събитията през деня, а после се втренчва в мен със студените си сиво-зелени очи.

– Тогава рано или късно – отговаря сухо той, – Анна Огилви ще бъде свободна да убива отново.