"Ако не спиш с тях, ще ме убият" (ОТКЪС)

Секс, любов и изневяра. Те са създавали и унищожавали цели империи, включително криминалната. Почти двайсет години след публикуването на „Гомор“ – книга, която преобърна всички правила, Савиано се завръща все така вълнуващ и шокиращ читателите.

Какво значи сексът за мафиотските организации? Власт, стигма или гордост, повод за възхвала или срам? Роберто Савиано ни поднася вълнуващи и неразкривани досега истории, като разкрива важна, но дълбоко скрита част от структурата на организираната престъпност, която често е от първостепенно значение.

С неподражаемия си стил, Савиано ни повлича в разказа си от самото начало: В една обикновена вечер един мъж на масата за покер, изгубил всичките си пари, прави шокиращ залог. Всяка глава е епична и трагична; разкрива лични мигове, които често са извън полезрението, но са винаги решаващи, защото изграждат или разрушават съюзи, утвърждават линиите на властта и репутацията на боса или осъждат целия му род.

Осъден на смърт от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима битка за истината и справедливостта.

Представяме ви откъс от "Ние си принадлежим", Роберто Савиано, издателство "Ера":

Мъжът се казва Лу, работи в счетоводна кантора, а това навежда на размисъл, защото не изглежда много добър в това да брои пари. Поне не и собствените си. Останали са му сто долара, които със сигурност не са малко, но всъщност са, ако се имат предвид залозите от вечерта. На масата се хвърчи нависоко. Това е седмичната игра на покер, която Лу си позволява с приятели и която следва партиите през почивните дни в залите на Атлантик Сити, където хазартните игри са законни.

Всички са разбрали, че Лу е болен. Сега са напът да разберат и до каква степен.

Вечерта е започнала добре, късметът е вървял в правилната посока, тази на Лу. След това нещата са се влошили. Изгубил е, а после отново и отново.

От време на време зъбите му се удрят едни в други, като изтракват сухо, а нокътят на показалеца му става малко по-къс. След малко ще стигне до месото на възглавничката. За него би било добре да смени пръста, но нокътят на палеца е свършил по време на предишните ръце, заедно с парите му. Разбира се, би могъл да загризе средния, но не иска останалите да го гледат, докато пъха дългия си пръст в устата. Тъй като с другата ръка държи картите, не му остава друго, освен да прескочи до безименния. Така и прави. Но все пак изглежда нелепо. Изглежда, сякаш имитира жеста със слушалката. Ясно е, че е изчерпал възможностите си. Само от състрадание един от присъстващите се изправя и казва:

– Последна ръка, ясно?

Другите кимват. Неохотно кимва и Лу:

– Последна ръка.

Типът срещу него раздава картите, Лу ги поглежда пестеливо, така му харесва. Опитен играч е, затова успява да сдържи усмивката си, а също и ентусиазма си, докато казва:

– Серви1.

Държи три дами и две валета. Чудесен фул хаус. Това е божественото провидение. Може би ще успее да се прибере със същите пари, с които е седнал на масата. Или може би, ако някой от присъстващите е достатъчно глупав да вдигне, би могъл дори да си прибере една добра сума. Лу хвърля на масата последните си сто долара.
Ето че от сцената слиза първият, който пасува. Другите двама очевидно са достатъчно глупави. Единият казва:

– Плащам.
Той е продавач на коли втора ръка от Белвил, Ню Джърси. Не е богат, но не му липсва нищо. Другият пък вероятно е пълен идиот, защото вдига с петстотин долара. Той е едно от момчетата на фамилията ДеКавалканте, принадлежността му към мафията трябва да му е замаяла главата, сигурно иска да се перчи. Негов проблем. Проблемът на Лу, от друга страна, е, че тези петстотин той ги няма.

С ДеКавалканте шега не бива. Лу го знае, от време на време върши по някоя дребна работа за тях, занимава се със сметки, дава полезни финансови съвети, изпира някоя и друга пара. Но никога нищо повече от това, защото знаят с кого е сроден. Човек, който има неговите роднини, никога не би могъл да стане мъж на честта2. Какво да се прави.

Другите го гледат и очакват да го видят разорен. Продавачът на коли също е сложил своите петстотин. Ами сега? Бъди добър, Лу, мислят си, прибери се вкъщи, утре е нов ден, може би ще имаш повече късмет. Но той няма никакво намерение да загуби така, с този фул хаус, който държи, само защото му е свършило горивото.
Продължава да гризе безименния си пръст. Не го иска, знае, че това е признак на слабост, но не може да се въздържи. Трябва да се съсредоточи върху нещо различно от лицата на онези двама мошеници.

– Хайде, Лу. Нямаме цяла нощ. Имаш ли, или нямаш? Ако нямаш – споглеждат се, – ние ще се оправим без теб.

– Имам.

– И къде са, по дяволите?

– Почакай.

– Повече нищо няма да чакам, мамка му – обажда се типът на ДеКавалканте. – Две минути и прибирам пота.

– Спокойно – намесва с онзи с колите, – най-много да го разиграем аз и ти. – Другият свива рамене.

Две минути, за да прецени възможностите си и да реши дали ще може да се спаси. Лу маха пръста от устата си и бърка в джоба на панталоните, за да извади портфейла си.

– Какво се надяваш да намериш там? Да приключваме, хайде.

– Гледай си работата!

Лу отваря кожения портфейл, който вече е тънък и извит като нокътя на големия пръст на крака, и търси нещо вътре. Онзи от ДеКавалканте удря с ръка по масата, която подскача. След това изпуфтява и поклаща глава.

– Какво искаш да заложиш, картата от „Уайн енд Спиритс“?

Лу не отговаря, разтваря широко портфейла, с пръсти рови между гънките. Нещо в изражението му се е променило. Дошла му е идея. Може би не всичко е загубено. Може би има още един коз, един чип, който да хвърли на масата. А може би, както казва онзи тип, това е само карта за точки от магазин за алкохол.

Момчетата се споглеждат. Може пък да е намерил някоя едра банкнота и те да са се объркали. Стига бе, не е възможно, мислят си. Вече щеше отдавна да я е извадил. Лу е находчив, влага страст, когато го грози разорение. Повече пари няма. Ако е имал хиляда възможности, вече е използвал деветстотин деветдесет и девет от тях. Тази, която му е останала обаче, я желаят всички момчета, седнали около масата. Той го знае. Това е неговото малко съкровище. Неговият последен чип е снимката на съпругата му. Изважда я от портфейла и я хвърля върху масата, сякаш е стотачка, нито повече, нито по-малко. Ще заложа нея. Да видя сега дали още ви е смешно.
Момчетата онемяват. Хвърлят си колебливи погледи. Искат да са сигурни, че са разбрали правилно.

Много добре са разбрали. Отново насочват погледи към картите в ръцете си. За да заложи жена си, този нещастник трябва да има каре, може би дори флъш или стрейт флъш. Но не, не е възможно. Щеше да бъде много по-уверен със снимката. Нямаше да се колебае толкова дълго и нямаше да си изгризе ноктите до кръв. Изгуби време да пресмята, а който има нужда да пресмята, със сигурност не е в най-добрата позиция. Значи... или е майстор на блъфа, или... ами просто е напълно прецакан.

– Е? – Сега е ред на Лу да ги подканва. Сега той държи и хляба, и ножа. – Какво ще правите?

Мълчание.

– Приемате ли, или не?

Онези се споглеждат още веднъж, подават си снимката, големите им мръсни пръсти оставят отпечатъци върху лицето на младата жена. Оглеждат я внимателно, преценяват стойността ѝ в количество сексуално удовлетворение. Продавачът на коли въздъхва и кимва в знак на съгласие. Мъжът от ДеКавалканте дава знак да свалят картите. Но след това, само миг по-късно, вдига ръка.

– И двамата – сочи себе си и онзи с колите.

– Какво? – Лу се прави, че не е разбрал. Усеща леко разтрисане, сякаш са си разменили удар с коляно под масата.

– И двамата – повтаря онзи.

Иска да го унижи. Известно е как прекарват времето си момчетата на ДеКавалканте. Сърбежите, които имат, и дребните забавления, които преследват в частните зали на заведенията си. Унижението е част от играта, независимо дали става дума за мъже, жени, или когото и да било. Това е част от сексуалното им удоволствие.

Ако мислеше трезво, Лу щеше да откаже. Но ако мислеше трезво, вече отдавна щеше да се е прибрал. Той обаче е тук и разиграва достойнството на съпругата си, подвластен на една треска, която не може да угаси. Те блъфират. Това е само начин да му отмъкнат пота. Разбрали са, че са прецакани и искат да го принудят да се откаже. Друг път.

Лу сваля трите си дами. След това, след още миг напрежение, добавя и двете валета. Типът от Белвил въздъхва отново, този път по-силно. Изглежда, е в затруднение.

– Съжалявам. – Показва своя стрейт флъш. Сърцето на Лу се пръсва в гърдите му.

– Аз също, man. – Човекът на ДеКавалканте разкрива картите си: има фул хаус с попове, неговата ръка също е печеливша в сравнение с тази на Лу.
Който сега има огромен проблем. Съпругата му има два.

Тя вече отдавна си е легнала, когато чува ключа да се превърта в ключалката. На мига заспива отново. Когато Лу влиза в стаята, я чува да хърка.

– Ей... – докосва я по рамото. Тя промърморва. – Ей... – опитва отново. Тя измърморва по-силно и се обръща към съпруга си.

– Какво става... – измрънква. – Какво... – След това през притворените си клепачи забелязва две сенки зад него и разбира, че не е сам. Разтърква очи, сяда в леглото, уплашена.

– Любов моя... – започва мъжът ѝ. – Тези двамата... – Сега, когато очите ѝ са широко отворени, тя разглежда по-добре единия от двамата мъже в спалнята си. Забелязва пистолета, който се подава от колана му.
– Какво става, Лу?
– Аз... – запъва се мъжът ѝ. – Аз... загубих един облог...

Тя не казва нищо. Вече е разбрала какво има предвид, когато казва „облог“: вероятно отново е загубил на масата за покер. Бяха се разбрали, че ще играе само през уикендите в Атлантик Сити, само там и толкова, без повече партии с „приятели“. Очевидно не е спазил уговорката.

– Какво искат, Лу?

– ...Теб.

– Какво?

– Ако не спиш с тях, ще ме убият.

Тя гледа двамата мъже, взира се право в очите им. Продавачът на коли се колебае, гледа в земята, след това вдига поглед, решен да го задържи. Другият, онзи от ДеКавалканте, не издава дори леко смущение. Дошъл е тук, за да си прибере печалбата, а всички знаят как се случват нещата с хазартните дългове. Без много приказки.
В спалнята се спуска тишина. Вече никой не говори. Никой не обелва и дума. Безкрайно бавно – механично, изкуствено бавно – съпругата на Лу отмества завивката.
Двамата си прибират печалбата. Чак до сутринта, когато Лу пада вцепенен и разбит на леглото и заспива. Не и съпругата му. Тя не успява и още много дълго време няма да може. Докато Лу спи, тя излиза от къщи, влиза в едно заведение за хранене и моли да използва телефона.

Сал Романо и Пино Д’Акуана се движат заедно, откакто са били момчета и са обикаляли из улиците на Катания с топка в ръка. Семействата им се познават от половин век. И двамата са сицилианци, и двамата емигранти. Пристигнали са заедно в Съединените щати. Било е през 60-те години. След това са се изгубили от поглед и всеки е изградил собствен живот. Или по-точно всеки е поел по своя път и затова са се изгубили от поглед. Пино е едра риба в италианско-американската мафия, живее в Ню Йорк; Сал е ченге, работи в Нюарк, Ню Джърси. През последните двайсет години са имали възможност да се свържат един с друг: италианската общност си е там, не е нужно много, за да намериш този или онзи. Но никога не са го направили, а причината е разбираема. Различия в мненията. Ако някой ден Сал отиде при Пино, със сигурност няма да е, за да го почерпи с кафе. И обратното, ако някога Пино влезе в офиса на Сал, много е вероятно да има белезници на китките.

Сал е пристигнал в Съединените щати със сестра си, също добро момиче. Омъжила се е за един тип на име Лу, който работи в счетоводна кантора и покерът му е порок. Ранна сутрин е, когато телефонът в дома на Сал започва да звъни. Той вдига, чува сестра си да плаче, да вика, моли я да се успокои и да му обясни какво се е случило, тя го прави. Сал слуша и се озъбва. Няколко минути по-късно прави опит да се свърже с Пино Д’Акуана. Вярно, не е, за да му предложи кафе, а пет хиляди долара.

Сал пристига в ресторанта на Пино късно сутринта. Слънцето е високо в небето, Пино – нарушавайки предпазните мерки, които винаги взема, – е седнал навън, на външните маси, държи лицето си нагоре, огряно от слънцето, в блажено изражение. Когато вижда Сал да пристига, става, за да го прегърне. Притискат се силно, целуват се два пъти, потупват се по рамото. Пино отмества един стол и го кани да седне, след това казва на един от сервитьорите си да донесе бутилка вино и две чаши. Няма проблем, ако ги видят заедно, това е Сал. Даже трябва да ги видят. Пино Д’Акуана не е човек, който се скатава с ченгета. Сал Романо е човек на място, негов стар приятел, нищо повече. Сигурно е дошъл, за да му иска пари назаем. Честните ченгета печелят жълти стотинки и винаги са на червено, нищо ново под слънцето.

– Нали помниш сестра ми? – пита го Сал. Изражението на Пино се променя. Разбира, че приятелят му от едно време не се интересува от пари, но все още не схваща каква е причината за посещението му.

– Разбира се, че си я спомням! Как е ’a picciridda3, да я поздравиш от мен, нали?

– Е, да, ще я поздравя. Но не е много добре.

– Тоест? Знаеш, че семейството ти ми е на сърце. Бих направил всичко, нали го знаеш?

– Знам и ти благодаря. Точно за това исках да говоря с теб. Значи, сестра ми е омъжена за един тип, пълен глупак, счетоводител. Случило се е... – и му разказва всичко, така както тя го е разказала на него. Разказва му всяка подробност, дори за уговорката между сестра му и онзи малоумник съпруга ѝ, според която той трябва да играе на покер само през уикендите в Атлантик Сити. Разказва му за всички неприятности, в които се е забъркал, за всички пари, които е пропилял на игралната маса. И му разказва за предишната вечер. За двамата, които са я изнасилили в дома ѝ, цяла нощ, по искане на Лу. Докато говори, Сал трябва да пие няколко пъти, защото ръцете му треперят, притеснява се, челюстите му са стиснати,

Пино го изслушва докрай, след това се изплюва на земята с презрение.

– Такива мъже трябва да са под земята – казва.