Под свъсено и дъждовно небе се очаква тържествено да отвори врати най-прочутата катедрала в света – „Нотр Дам“. 

Днес и утре в Париж ще се състои официалното откриване на готическото здание след продължилата над 5 години реставрация вследствие на опустошителния пожар, потресъл целия свят през април 2019 г.

Речта на президента на Франция Еманюел Макрон е насрочена за късния следобед в събота в преддверието на „Нотр Дам“, като там ще присъстват и огромен брой световни лидери и известни личности. В предния двор пък след 21 ч. ще се проведе концерт. А в неделя ще бъде отслужена литургия – първата след отварянето на храма.

По случай възстановяването на катедралата в България излиза луксозно издание на прочутата литературна класика, чийто главен герой е именно „Нотр Дам“ – романът „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго. Той е в превода на Лилия Сталева и придружен с илюстрации от художника Анани Борисов, а дизайнът е на Капка Кънева. Специално за читателите си издателство „Кръг“ предлага два варианта на книгата – с различни корици, като едната е и с цветни порезки.

В цялата си близо 7-вековна история „Нотр Дам“ никога не е била затваряна – до пожара от април 2019 г. Именно тази катедрала е мястото, където Франция лекува раните си след трагедии и празнува триумфите си. През вековете „Нотр Дам“ устоява като по чудо на безброй посегателства, заради което и светът остана дълго смълчан, когато видя как огнената стихия поваля един от символите на Европа. Затова и този уикенд ще е особено специален за цивилизацията ни – парижката „Света Богородица“ изгрява отново, за да вдъхва надежда на човечеството.

* * *

Снимка "Кръг"

„СВЕТА БОГОРОДИЦА“

„Парижката Света Богородица“ и днес още е несъмнено величествена и вълнуваща старина. Но колкото и хубава да се е запазила тя въпреки напредналата си възраст, не можем да не съжаляваме и да не се възмущаваме от безбройните посегателства и осакатявания, нанесени от времето и хората на този внушителен архитектурен паметник без капка почит към Карл Велики, който е положил основния ѝ камък, нито към Филип Август, който е сложил последния.

До всяка бръчка по челото на тази стара кралица на нашите катедрали личи неизбежно и белег от рана. Tempus edax, homo edacior*, което аз охотно бих превел по следния начин: „Времето е сляпо, а човек е невежа“.

Ако имахме време да разгледаме една по една заедно с читателя разрушителните следи върху старинната църква, най-невинни биха се оказали причинените от годините щети, а най-зловредните се дължат на хората, и то предимно на хората на изкуството. Принуден съм да си послужа с израза „хора на изкуството“, защото през последнитегодини най-различни индивиди си присвоиха званието архитекти.

Преди всичко – нека се ограничим с няколко най-ярки примера – рядко може да се срещне по-хубава архитектурна страница от фасадата на „Парижката Света Богородица“ с трите готически портала, с назъбената, сякаш извезана ивица на двайсет и осемте кралски ниши, с огромната централна розетка между двата странични прозореца – подобна на свещеник, застанал между дякона и поддякона, – с високата изящна галерия от детелинообразни сводове, която поддържа на крехките си колонки тежката тераса, и най-сетне с двете мрачни и масивни кули с плочести стрехи, хармонични части на великолепно цяло; всичко това се разгръща пред погледа разнообразно и стройно с безчислените статуи, скулптури и резби, мощно обединени в спокойното величие на цялата фасада. Необятна каменна симфония, колосално дело на един човек и на цял народ, единна и сложна като „Илиада“ или като народния епос, с който се родее, дивно произведение, за което са дали своя принос всички сили на една епоха, от всеки камък на което блика под стотици форми въображението на работника, овладяно от гения на художника строител. Човешко творение, с една дума, могъщо и плодотворно като божествените творения, защото е заимствало техните две най-характерни черти – разнообразие и нетленност.

И всичко, което казваме за фасадата, важи за цялата църква. А всичко, което можем да кажем за парижката катедрала, се отнася и за останалите християнски църкви на Средновековието. В това избликнало от само себе си, последователно и строго съразмерно изкуство всичко е издържано. Измерете единия пръст на гиганта и ще добиете представа за целия му ръст.

Но нека се върнем на фасадата на „Парижката Света Богородица“ такава, каквато я виждаме сега, когато се възхищаваме благоговейно на строгата величествена катедрала, която е вдъхвала страх по думите на един от нейните летописци: Quae mole sua terrorem incutit spectantibus**. 

Три важни части не съществуват вече. Най-напред стълбите с единайсет стъпала, които са я издигали над земята. После долната поредица статуи, които са запълвали нишите на трите портала; и най-сетне – горната поредица, която е украсявала галерията на първия етаж с двайсет и осемте най-древни крале на Франция, като се почне с Хилдеберт и се стигне до Филип Август с „императорската ябълка“ в ръка.

Времето е премахнало стълбите, повдигайки бавно и неудържимо нивото на Сите. Но макар и да е погълнало едно след друго под прилива на парижкия паваж стъпалата, които са подчертавали величествената височина на сградата, времето все пак ѝ е дало повече, отколкото ѝ е взело, защото е оставило върху фасадата тъмната отсянка на вековете, която превръща преклонната възраст на архитектурните паметници в истински разцвет на тяхната красота.

Но кой е повалил двете редици статуи? Кой е опразнил нишите? Кой е издълбал точно в средата на централния портал този незаконороден ъглест свод? Кой се е осмелил да вмъкне в него редом с арабеските на Бискорнет тази безвкусна, отрупана с резби врата в стил Луи XV? Хората, архитектите, днешните представители на изкуството.

А вътре в храма? Кой е съборил колоса свети Кристоф, пословичен между статуите, както голямата зала в Съдебната палата е била пословична между другите зали или както острият връх на Страсбургската катедрала се е славел между всички камбанарии?

Кой е помел грубо мириадите статуи, които са населявали пространството между колоните на кораба и олтара – коленичили, изправени, на коне, мъже, жени, деца, крале, епископи, военни, каменни, мраморни, златни, сребърни, медни или дори восъчни? Не времето във всеки случай.

Кой е сменил стария готически олтар, пищно отрупан с мощи и реликви, с този тежък мраморен саркофаг, украсен с облаци и ангелски главички, самотен образец от „Вал дьо Грас“*** или от Дома на инвалидите? Кой е вкопал така нелепо този каменен анахронизъм в плочите на Каролингите, положени там от Еркандус? Та нали Луи XIV, изпълнявайки обета на Луи XIII?

Кой е сложил хладните бели стъкла на мястото на разноцветните стъклописи, тъй прекрасни, че нашите деди се чудели на какво да спрат смаяния си взор – дали на розетката на главния портал, или на заострените сводове на абсидата? Какво би казал най-обикновеният псалт от шестнайсети век, ако видеше красивата жълта боя, с която нашите архиепископи-вандали са наплескали съборната ни църква? Той би си спомнил навярно, че някога палачите са боядисвали с този цвят домовете на осъдените. Би си спомнил, че целият дворец „Пти Бурбон“ е бил измазан поради измяната на конетабъла с жълта боя, „и при това толкова доброкачествена – както твърди Совал – и толкова дълготрайна, че и след сто години не е загубила цвета си“. Псалтът би помислил, че светото място е осквернено, и би побягнал.

А изкачим ли се на върха на катедралата, без да споменаваме хилядите други варварства – къде е пленителната малка камбанария, издигната на пресечната точка на покрива, крехка и дръзка като своята съседка, разрушената днес стрела на „Сент Шапел“? Стройна, устремена, звънка, прозрачна, тя се е възнасяла към небето, изпреварила кулите. Някакъв архитект с премного изтънчен вкус я ампутирал през 1787 година, като сметнал, че е достатъчно да лепне днешния широк оловен пластир, напомнящ капак на тенджера, за да прикрие раната.

Такова е било отношението към дивното средновековно изкуство почти във всички страни, и по-специално във Франция. Върху развалините му личат три вида накърнявания, проникнали на различна дълбочина: най-напред времето, което е покрило изцяло повърхността му с ръжда, нащърбявайки я на места. После политическите и религиозните революции, които – слепи и яростни по природа – са връхлетели бурно върху него, раздрали пищната му дреха от скулптури и резби, разбили розетките, разкъсали нанизите от арабески и статуетки, изтръгнали статуите било заради митрите им, било заради короните. И най-сетне модите – една от друга по-смешни и по-глупави, които след анархичните, но великолепни отклонения на Ренесанса са се редували една след друга при неизбежния упадък на архитектурата. Модите са нанесли повече вреда от революциите. Те са се врязали в живата плът, те са посегнали на самия скелет, те са осакатили, окастрили, изопачили, унищожили формата и символа на сградата, неговия замисъл и красота. А после са се заели да преправят. Времето и революциите не са имали подобна претенция. Модите са лепнали безсрамно в името на „добрия вкус“ върху раните на готическата архитектура своите жалки еднодневни украшения – мраморни панделки, метални помпони, същинска проказа от овали, волути, завъртулки, драперии, гирлянди, ресни, огнени езици от камък, облаци от бронз, охранени амури, пухкави ангелчета, проказа, която за първи път почна да разяжда лика на изкуството в молитвената стая на Катерина Медичи, за да го задуши в гърчове и гримаси в будоара на мадам Дю Бари.

И така, за да обобщим накратко казаното дотук – три вида посегателства обезобразяват днес готическата катедрала. Бръчки и брадавици по епидермата – дело на времето. Издевателства, грубости, наранявания, разрушения – дело на революциите от Лутер до Мирабо. Осакатявания, ампутации, изкълчвания, „реставрации“ – дело на професорите, подражаващи на гръцкото, римското или варварското изкуство в духа на Витрувий и Виньоле. Академиите унищожиха дивното изкуство, създадено от вандалите. Към вековете и революциите, които поне рушат безпристрастно и величаво, се присъединяват рояк школски архитекти, обучени, признати, дипломирани, които унищожават съзнателно, водени от лошия вкус, и заместват, за да увековечат Партенона, готическите дантели с цикориите от времето на Луи XV. Магарешки ритник на умиращ лъв. Стар, засъхващ дъб, нападнат, гложден и разяждан от гъсеници.

---

* Която с големите си размери вдъхва страх у зрителите (лат.) – цитат от „Театърът на парижките антики“ от Жак дю Брьол. – Бел. ред.

** Времето разяжда, човек разяжда повече (лат.). Изразът е препратка към „разяждащо време“ от „Метаморфози XV“ на Публий Овидий Назон. – Бел. ред.

*** Някогашно абатство в Париж, което по време на Великата френска революция става военна болница. Тя е закрита през 2016 г., а днес в сградата се помещава музей на армейските здравни служби на Франция. – Бел. ред.