"Когато бях на десет години, си мислех, че на двайсет ще се радвам на щастлива старост..." (ОТКЪС)

Вечно замечтаната „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“, която успя да внесе щипка въображение и заразителен оптимизъм на милиони читатели по света, се завръща в трета книга от знаменитата поредица на канадската писателка Луси Монтгомъри!

На пазара вече може да откриете изящното издание на „Анн от острова“ в изцяло обновения превод на Стоянка Сербезова-Леви!

Само седмица дели лятото от есента след сватбата на госпожица Лавендър. А за слънчевата Анн (с двойно „н“!) Шърли е дошло времето да напусне любимия Авонлий, да се сбогува с детството и да се впусне в ново приключение отвъд границите на познатото градче – дълбоко в сърцето на остров Принц Едуард, в Кингспорт и сред скамейките на колежа „Редмънд“.

Но дали момичето с лунички и почти кестеняви коси се е отървало от умението си да се забърква в какви ли не ситуации?

Сред гирляндите на колежанския живот Анн среща нови приятели, преоткрива стари такива и опитва да сбъдне своята детска мечта – да стане писателка. А на фона на нестихващите събития в Авонлий и сред въртележката от работа, учене и забавления в кампуса избуяват и първите любовни терзания, които може би ще я отведат до онзи, за когото сърцето ѝ отдавна нашепва.

Напомняща на рози, разцъфнали през лятото, и  трепетлива като сърцето на влюбен, „Анн от острова“ е една от най-красивите литературни истории за порастването. Неувяхваща приказка за онази разходка на всяко поколение из омагьосаните поляни на живота, където се вихрят ветровете на надеждите и бляновете.

* * *

Из „Анн от острова“ от Луси Монтгомъри

Първа глава

СЯНКАТА НА ПРОМЯНАТА

Жътвата мина и лятото свърши – каза Анн Шърли, докато гледаше замечтано към стърнищата. Двете с Даяна Бари беряха ябълки в овощната градина на фермата „Грийн Гейбълс“ и в момента си почиваха в едно слънчево кътче, където ефирните флотилии от семената на магарешкия бодил се носеха на крилете на вятъра, който все още беше изпълнен със сладкия летен аромат на папратите в Омагьосаната гора.

Но всичко около тях им напомняше за есента. Морето бучеше глухо в далечината, полето беше забулено със златник, долината на потока под фермата беше обагрена от пурпурни астри, а Езерото на сияйната вода беше синьо, но това не беше променливата пролетна синева, нито бледият летен лазур, а чисто, трайно и ведро синьо, сякаш водата беше преминала през всички емоции и настроения и най-накрая се беше успокоила, освобождавайки се от празните мечти.

– Лятото беше хубаво – отвърна Даяна, завъртя новия пръстен на лявата си ръка и се усмихна. – А сватбата на госпожица Лавендър беше връхната му точка. Предполагам, че господин и госпожа Ървинг вече са на брега на Тихия океан.

– Според мен те са имали достатъчно време да обиколят света – отбеляза Анн и въздъхна. – Не мога да повярвам, че се ожениха само преди една седмица. Всичко се промени. Госпожица Лавендър и господин и госпожа Алан заминаха. Къщата им, капаците на чиито прозорци са затворени, изглежда много самотна! Снощи минах покрай нея и имах чувството, че обитателите ѝ са починали.

– Никога няма да имаме толкова добър пастор като господин Алан – каза Даяна с мрачна увереност. – Предполагам, че през зимата ще разполагаме с достатъчно храна, но през повечето неделни дни няма да можем да слушаме проповеди. След като двамата с Гилбърт заминете, ще бъде ужасно скучно.

– Но Фред ще бъде тук – напомни ѝ Анн.

– Кога ще се премести госпожа Линд? – попита я Даяна, сякаш не беше чула думите ѝ.

– Утре. Радвам се, че ще живее у нас, но това ще доведе до още една промяна. Вчера двете с Марила изпразнихме стаята за гости. Стана ми много тъжно. Беше глупаво, разбира се, но сякаш извършвахме светотатство. Винаги съм възприемала тази стая като светилище. Когато бях малка, си мислех, че е най-прекрасната стая на света. Сигурно си спомняш, че имах огромно желание да спя в някоя стая за гости, но не и в стаята за гости в „Грийн Гейбълс“. В никакъв случай! Щях да се чувствам ужасно и нямаше да мога да мигна заради страхопочитанието, което изпитвах към нея. Когато Марила ме караше да занеса нещо в нея, пристъпвах на пръсти и затаявах дъх, също както в църквата, и бях облекчена, когато излизах оттам. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха закачени от двете страни на огледалото и ме гледаха намръщено, особено когато се оглеждах в огледалото – единственото огледало в къщата, което не изкривяваше лицето ми. Чудех се как Марила се осмеляваше да я почиства. А сега тя не само е почистена, но е и празна. Портретите на Джордж Уайтфилд и на херцога на Уелингтън бяха занесени във всекидневната на горния етаж. „Така преминава световната слава“ – заключи Анн и в смеха ѝ се долавяше горчивина. – Неприятно е, когато старите светилища са осквернени, дори и вече да сме ги надраснали.

– Ще бъда много самотна, след като заминеш – каза печално Даяна за стотен път. – А ти заминаваш следващата седмица.

– Но все още сме заедно – отвърна весело Анн. – Не трябва да позволяваме на следващата седмица да ни отнеме радостта от тази седмица. И аз съм потисната от мисълта, че заминавам, защото чувствам дома си като добър приятел. А ти казваш, че ще бъдеш самотна! Би трябвало аз да се оплаквам. Ти ще бъдеш със старите си приятели… и с Фред! А аз ще бъда сред хора, които не познавам!

– С изключение на Гилбърт… и на Чарли Слоун – отвърна дяволито Даяна.

– Присъствието на Чарли Слоун, разбира се, ще бъде голяма утеха за мен – отбеляза Анн саркастично и двете безгрижни момичета се засмяха. Даяна знаеше много добре какво е отношението на Анн към Чарли Слоун, но въпреки поверителните разговори, които двете бяха водили, за нея все още беше загадка какво е отношението ѝ към Гилбърт Блайт. Анн също не знаеше.

– Момчетата може би ще живеят на другия край на Кингспорт – продължи Анн. – Радвам се, че заминавам да уча в колежа „Редмънд“, и съм сигурна, че градът ще ми хареса, но не и през първите няколко седмици. Дори няма да мога да се утешавам с мисълта, че в края на седмицата ще се прибирам у дома. Ще ми се струва, че Коледа е много далече.

– Всичко ще се промени – каза Даяна. – Имам чувството, че нищо няма да бъде същото като преди.

– Настъпи моментът, в който пътищата ни ще се разделят – отвърна Анн замислено. – Това е неизбежно. Мислиш ли, Даяна, че порастването е хубаво нещо, както си представяхме, когато бяхме малки момичета?

– Според мен порастването има и хубави страни – отвърна Даяна и отново завъртя пръстена с усмивка, която караше Анн да се чувства самотна и недостатъчно зряла. – Но то е свързано и с някои смущаващи неща. Понякога мисълта, че съм пораснала, ме плаши и бих дала всичко, за да бъда отново малко момиче.

– Предполагам, че постепенно ще свикнем с мисълта, че сме пораснали – каза весело Анн. – Няма да сe сблъскваме постоянно с толкова много неочаквани неща, макар че според мен неочакваните неща правят живота интересен. Ние сме на осемнайсет години, Даяна. След две години ще бъдем на двайсет години. Когато бях на десет години, си мислех, че на двайсет години ще се радвам на щастлива старост. Не след дълго ти ще бъдеш улегнала омъжена жена на средна възраст, а аз ще бъда стара мома – леля Анн, която ще ти гостува на празниците. В дома ти винаги ще има място за мен, нали, скъпа? Нямам предвид стаята за гости, разбира се. Старите моми нямат право да претендират за стаята за гости. Ще бъда доволна, ако ме настаниш в някоя малка уютна стая над верандата или до всекидневната.

– Говориш глупости, Анн. – Даяна се засмя. – Ти ще се омъжиш за някой красив и богат мъж и нито една стая за гости в Авонлий няма да бъде достатъчно разкошна за теб. Ще вириш нос и няма да поглеждаш към приятелите си от младежките ти години.

– Ще бъде много жалко, защото носът ми е хубав и ще се изкриви, ако е вирнат непрекъснато – отвърна Анн и се потупа по носа. – Не мога да си позволя да съсипя красивите си черти, защото те и без това не са много. Дори и да се омъжа за краля на Канибалските острови, обещавам, че няма да виря нос пред теб, Даяна.

Двете момичета отново избухнаха във весел смях, а после се разделиха. Даяна тръгна обратно към Градинския склон, а Анн се отправи към пощата. Там я чакаше писмо и когато Гилбърт Блайт я настигна на моста над Езерото на сияйната вода, тя беше много развълнувана.

– Присцила Грант също ще учи в „Редмънд“! – възкликна Анн. – Прекрасно е, нали? Надявах се да стане така, макар че тя се опасяваше, че баща ѝ няма да ѝ разреши. Но той не се възпротивил. Двете ще живеем заедно. Чувствам, че мога да се изправя срещу цяла армия или срещу стегнатия строй на професорите в „Редмънд“ с приятелка като Присцила до себе си.

– Мисля, че Кингспорт ще ни хареса – отбеляза Гилбърт. – Доколкото разбрах, старият град е много живописен и в него се намира най-красивият природен парк на света. Гледката била великолепна.

– Чудя се дали ще бъде по-красива от тази гледка – прошепна Анн, докато се оглеждаше с изпълнени с обич и възхищение очи на човек, за когото „домът“ е най-прекрасното място, колкото и по-приказни места да има под чуждото небе. Потопени в магията на здрача, двамата се бяха облегнали на парапета на моста над старото езеро на мястото, където Анн беше скочила от потъващата лодка. Небето на запад все още беше обагрено в нежния пурпурен цвят на залеза, но луната вече се издигаше на хоризонта и на светлината ѝ водата изглеждаше като огромно сребристо съновидение. Анн и Гилбърт бяха омаяни от вълшебството на спомените.

– Много си мълчалива, Анн – каза накрая Гилбърт.

– Не смея да говоря и да се движа, за да не изчезне изумителната красота, така както изчезва тишината, след като бъде нарушена – отвърна Анн и въздъхна.

Изведнъж Гилбърт постави ръката си върху нежната ѝ бяла ръка, която беше отпусната на парапета. Лешниковите му очи потъмняха, момчешките му устни се отвориха и той вероятно щеше да каже нещо за мечтите и надеждите, които изпълваха душата му. Но Анн отдръпна ръката си и се обърна с гръб към него. Очарованието на здрача изчезна.

– Трябва да се прибирам – каза Анн с пресилено безгрижие. – Марила имаше главоболие и съм сигурна, че близнаците вече са направили някоя ужасна пакост. Не трябваше да се задържам толкова дълго навън.

Анн говореше, без да спира, за незначителни неща, докато стигнаха до пътя, който водеше към „Грийн Гейбълс“. Горкият Гилбърт не успя да каже нито една дума. Анн почувства голямо облекчение, когато двамата се разделиха. След онзи кратък миг на прозрение в градината на Замъка на ехото тя се чувстваше неловко в присъствието на Гилбърт. Нещо непознато беше нахлуло в прекрасните им приятелски отношения от ученическите години и съществуваше опасност те да бъдат помрачени.

„Преди не се радвах, когато Гилбърт си тръгваше – помисли си Анн с възмущение, примесено с тъга, докато вървеше сама по пътя. – Ако той продължава с тези глупости, приятелството ни ще бъде съсипано. Не трябва да го допусна. О, защо момчетата не са в състояние да се държат разумно!“

Анн се съмняваше, че е „разумно“ да продължава да си мисли за приятното усещане от топлината на ръката на Гилбърт върху ръката ѝ, което все още беше толкова осезаемо, колкото в мига, в който той я докосна. Усещането беше напълно различно от усещането от докосването на Чарли Слоун, когато тя отказа да танцува с него на партито в Белите пясъци преди три дни. Анн потрепери от неприятния спомен. Но тя забрави за проблемите, които ѝ създаваха безразсъдните ѝ обожатели, когато влезе в лишената от романтика кухня на „Грийн Гейбълс“, където едно осемгодишно момче седеше на дивана и плачеше жално.

– Какво се е случило, Дейви? – попита го Анн и го прегърна. – Къде са Марила и Дора?

– Марила слага Дора в леглото – изхлипа Дейви, – а аз плача, защото Дора се претърколи на стълбището към мазето, ожули си носа и…

– О, не плачи, скъпи. Разбирам, че ти е мъчно за нея, но с плач няма да ѝ помогнеш. Утре тя ще бъде добре. Плачът не е помогнал на никого, Дейви, а…

– Не плача, защото Дора падна по стълбището – прекъсна я Дейви с нарастваща горчивина в гласа. – Плача, защото не я видях, когато падна. Винаги пропускам веселбата.

– О, Дейви! – Анн едва се сдържа да не избухне в смях. – Наричаш веселба падането на горката Дора по стълбището?

– Тя не се удари лошо – отвърна Дейви отбранително. – Разбира се, Анн, ако се беше претрепала, щеше да ми бъде мъчно за нея. Но никой от семейство Кийт не се претрепва лесно. Също като членовете на семейство Блюит. Миналата сряда Хърб Блюит се претърколи по улея за ряпата в хамбара и след като падна в обора, се озова под копитата на коня, който е много буен. Отърва се само с три счупени кости. Госпожа Линд каза, че има хора, които не можеш да убиеш дори със сатър. Тя ще дойде ли утре, Анн?

– Да, Дейви, и се надявам, че ще бъдеш много добър и любезен с нея.

– Разбира се, че ще бъда много добър и любезен с нея. А тя ще ме слага ли вечер в леглото, Анн?

– Вероятно. Защо?

– Ако го прави, няма да казвам молитвите си пред нея така, както ги казвам пред теб – отвърна категорично Дейви.

– Защо?

– Според мен не е хубаво да разговаряш с Господ пред непознати хора. Ако иска, Дора може да казва молитвите си пред госпожа Линд, но аз ще изчаквам, докато тя излезе от стаята, и тогава ще ги казвам. Всичко ще бъде наред, нали, Анн?

– Да, Дейви, но не трябва да забравяш да казваш молитвите си.

– Обещавам, че няма да забравям. На мен ми е много забавно, докато ги казвам. Но няма да ми бъде толкова забавно, ако не ги казвам пред теб. Предпочитам да останеш у дома, Анн. Не разбирам защо искаш да заминеш.

– Не бих казала, че искам да замина, Дейви, но трябва.

– Щом не искаш, не си длъжна да го правиш. Вече си голяма, Анн. Когато порасна, няма да правя нищо, което не искам да правя.

– През целия си живот, Дейви, ще ти се налага да правиш неща, които не искаш да правиш.

– Няма да ги правя – отвърна Дейви решително. – В никакъв случай! Сега трябва да правя неща, които не искам да правя, защото в противен случай двете с Марила веднага ще ме изпратите в леглото. А когато порасна, никой няма да може да ми забрани да правя нещата, които искам да правя. Ще бъде страхотно! Майката на Милти Боулдър му казала, че отиваш да учиш в колежа, за да си намериш мъж. Така ли е, Анн? Искам да знам.

В първия момент Анн се ядоса, но после си каза, че не трябва да обръща внимание на грубия начин на мислене и изразяване на госпожа Боулдър, и се засмя.

– Не, Дейви, не е така. Заминавам, за да се развивам и да научавам нови неща.

– Какви неща?

– Много неща – „за зеле, за крале, ботуш и восъчен печат“¹ – отвърна Анн.

– Но ако искаш да си намериш мъж, как ще постъпиш? Искам да знам – настояваше Дейви, за когото темата очевидно беше много интересна.

– Трябва да попиташ госпожа Боулдър – отвърна Анн безразсъдно. – Мисля, че тя е по-наясно от мен как се постъпва в този случай.

– Следващия път, когато я видя, ще я попитам – каза Дейви сериозно.

– Да не си посмял да го направиш, Дейви! – извика Анн, осъзнавайки грешката си.

– Но ти току-що ми каза да го направя – отвърна Дейви обидено.

– Време е да си лягаш – подкани го Анн, опитвайки се да се измъкне от неприятната ситуация.

След като Дейви си легна, Анн излезе да се разходи. Тя стигна до остров Виктория и дълго седя на брега, обвита в тънката, осветена от луната пелена на мрака и заслушана в смеха на потока и в свиренето на вятъра, които се сливаха в дует. Анн много обичаше потока. През годините тя често се унасяше в мечти, докато се взираше в искрящата вода. Забравяше за момчетата, които бяха влюбени в нея, за клеветите на злобните съседи и за проблемите, с които се сблъскваха повечето млади момичета. Плаваше във въображението си в легендарните морета, чиито води миеха далечните сияйни брегове на забравени вълшебни земи, където лежаха изгубените Атлантида и Елизиум и се сбъдваха желанията на сърцето, а вечерницата беше кормчията на кораба ѝ. Чувстваше се по-богата в мечтите си, отколкото в реалността, защото видимите неща отминават, а невидимите неща са вечни.

---

¹ Цитат от „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол, прев. Светлана Комогорова, Силвия Вълкова, 1996 г. – Бел. ред.