Кметицата на Кьолн е предупредила жените от града да спазват „една ръка разстояние“ между себе си и останалите граждани на публични места, както и да „да се обличат по-консервативно“. Много са колебливи и компромисни тези предложения. По-сигурно ще е, ако всяка жена в Германия се завие в бурка или хиджаб и бива съпровождана при излизане от къщи от мъжа си или от нает бодигард. Защото това са нравите на значителна част от тези, които достигнаха до Централна и Западна Европа през това лято през гръцките острови в резултат на най-голямата провокация срещу европейския континент, организирана поне от 70 години насам.

Европа има буквално няколко месеца, за да създаде и приложи стратегия за опазване на своите граници, която да предотврати повторението на бежанския екзодус от 2015 г. Няма защо да се заблуждаваме – през пролетта на тази и на следващите години лавината от мигранти – бежанци, или каквото име бихте желали да им дадете – ще се увеличава в експоненциален порядък. Конфликтите в Близкия изток ескалират, а не показват признаци на отслабване или урегулиране. Каналджийските мрежи за търговия с хора са порядъчно набъбнали от свръхпечалбите от 2015-а и без съмнение са в добра форма да продължат бизнеса с още по-голямо усърдие през настоящата година. Поведението на ключови европейски лидери, насочено към умилостивяване и практическо подкупване на политически фактори, отговорни за огромната мигрантска вълна със сигурност засилва апетита за още по-арогантен рекет и натиск върху Стария континент.

Гарата в Кьолн е шеговита увертьора към това, което ни очаква

Меките административни движения и брюкселският документооборот, придружени от ритуални заклинания на върха на ЕК и на големите европейски столици, са път към неизбежен погром. Нахлуването на още няколко милиона души, социализирани в общностната етика на шариата ще сложи край на този европейски обществен живот, който познаваме. Гарата в Кьолн е шеговита увертюра към това, което ни очаква.  Европа разполага само с два варианта за действие, които са все по-полярни и несъвместими като подход към проблема.

Първият вариант включва динамична ренационализация на граничния контрол поради нарастващ срив на доверието към Шенген, Фронтекс и институционалната структура за сигурност на ЕС като цяло. През това лято ренационализацията на граничния контрол засегна преди всичко страни в Централна и Източна Европа. Унгария бе първа, последваха я Хърватия и Словения, Австрия изгради съоръжение, което упорито отказваше да нарича стена, а Македония бе принудена да използва сълзотворен газ и водни оръдия срещу тълпа от хиляди африканци и азиатци, решили, че на всяка цена ще живеят в Европа. Телените огради по източните граници ще се множат пряко пропорционално на нарастващите тълпи от кандидат-емигранти и на невъзможността на Германия, Австрия и Швеция да поемат нови големи потоци пришълци. Въпрос на кратко време е тези страни също да издигнат своите огради. Тогава натискът върху източната периферия на ЕС ще се засили. Оградите – бариерите ще започнат да рухват една по една – България, Македония, Сърбия, Унгария… Изтокът на Европа ще бъде наводнен с милиони прииждащи, а крехките социални и държавни системи на тези страни ще рухнат под напора им. В един момент лавината ще достигне границите на централна и западна Европа, чиито стени също не ще могат да я спрат. Да, възможни са компромиси, договорки, краткотрайни паузи на приливната вълна, моменти на скъпо купено и измамно спокойствие. Но пътят е този…

Вторият вариант предполага незабавни политически и институционални решения на общоевропейско ниво, които да бъдат приложени светкавично в надеждна система на гранична защита на Стария континент. Не е необходимо да се ползват всички тромави механизми на ЕС. Още повече, че ключови страни от гледна точка на гранична сигурност – Македония и Сърбия – не са страни-членки на ЕС. Дали процесът ще се ориентира към бърза многостранна форма на договаряне между европейските страни, инвестиращи в практически мерки за охрана на границите, дали ще бъдат използвани и укрепени наличните европейски системи за гранична сигурност – тези въпроси могат да бъдат решени в оперативен порядък. Необходими са няколко предпоставки. Първо – пълно доверие между страните и отказ от диктат, извиване на ръце и подвеждане под лицемерни идеологически стандарти, целящи заобикаляне на ефективните действия. Ние категорично сме отвъд квотите, мултикултурализма и срамежливата коректност, кой знае защо наричана политическа. Второ, поемане на колективна отговорност за нелицеприятни, тежки, но неизбежни мерки на защита на границите. Каналджиите са ефективни, защото е предварително известно, че веднъж акостирали в Лесбос, Лампедуза, Малта или Малко Търново, тяхната мисия приключва с успех. Ако в Средиземно море патрулира европейска флотилия, способна да засече и върне обратно съдовете с емигранти – или да превози емигрантите по сигурен начин обратно до Либия или Бодрум, картината на каналджийския бизнес ще стане различна. Тогава когато над 80 на сто от лодките бъдат засечени и върнати обратно, каналджийският бизнес ще умре в рамките на няколко седмици. Трето, ако не съществуват достатъчно чисто европейски структури на координация и взаимодействие за осъществяване на тези мерки за граничен контрол, трябва да бъде поискано включване на НАТО в процеса на охрана на морските – а и сухоземните граници на Европа. В Средиземно море функционира безсрочната антитерористична операция на НАТО Active Endeavor. Нейните цели могат да бъдат приспособени към изискванията на европейската гранична охрана, тъй като миграционната вълна днес е най-сериозното предизвикателство пред сигурността на Европа.

Гръмките вопли на европейските леви либерали

Всичко това, разбира се, ще се случва под гръмките вопли на европейските леви либерали, оплакващи правата на емигрантите, но гузно мълчащи за правата на германките в новогодишната нощ на Кьолн. Проблемът на Европа не е в невъзможността да се охранява границата в Егейско море или около италианските острови. Проблемът не е дори и в унизителната институционална слабост на европейските институции за граничен контрол, за които бяха похарчени десетки – сигурно стотици милиарди евро. Проблемът се фокусира в доброволното ценностно и идейно разоръжаване на европейската гражданска общност под диктата на многобройните табута на хегемонната ляво-либерална идеология на съвременна Европа. Всъщност, строгата охрана на европейските граници далеч не е несъвместима с демократичните стандарти за предоставяне убежище на бежанци. По време на Студената война западноевропейските страни не бяха по-малко демократични когато приютяваха политически емигранти от Изтока в няколко лагера – Триест, Виена, Белград – за времето на проучване на тяхната кандидатура за емиграция и намирането на страна, желаеща да ги приюти. Вярно – мащабите бяха несравнимо по-малки спрямо днешната мигрантска вълна. Но не мащабите са тези, които трябва да диктуват принципите. ЕС може да договори и частично да плати създаването на поредица от бежански лагери в африканската и близкоизточната периферия на Европа, където кандидатите за убежище да преминат през аналогични процедури и да получат право на пребиваване в тези страни, които ги одобрят. Останалите просто ще получат отказ. Моделите, по които функционират системите за имиграция на Канада, САЩ и Австралия са достатъчно добър пример и отправна точка за разработване на европейските миграционни правила и процедури.

В интелектуален и организационен план не съществуват сериозни препятствия за осъществяване на този модел на миграционна политика от страна на ЕС. Препятствията са политически, идеологически и ценностни. Основното препятствие е деморализацията на европейските общества пред лицето на една ясна и категорична заплаха. Ако не успеем да преодолеем това препятствие, ще трябва да приготвим бурките, фереджетата и придвижването на „една ръка разстояние“ – не само в Кьолн, но и навсякъде. Само че тези нововъведения няма да се администрират от настоящите правителства и политически елити на Европа.

Анализът на политолога Огнян Минчев е публикуван в неговия блог. Подзаглавието е на Клуб Z.