Тук, където съм, имало един Професор. Всичко има в моето селце – хляб, от който ухае на хляб и отношения, от които ухае на отношения. Явно имало и професор, от когото се носел красив дъх на професор, а не като сегашните... Макар, за огромно мое съжаление, да не съм го засякъл.

Така и не установих по какво е професувал – пък и ясен е драстично различният заряд на тази дума в нашия език и в „чуждия”. Но човекът видимо е бил голяма работа.

Говорел на английски (установили го, когато веднъж на спирката викнали една, знаеща английски), обяснявал и философствал... Винаги било интересно. Дори било толкова интересно, че Професора така и не си намерил спътница в живота - много му били сложни свалките.

Понякога обичал да придремва край селския мегдан - между сергията за зарзават и здравната служба, гушнал недопита „бъклица” – или както новият български език нарича онова пластмасово нещо със съдържимо 2 л „вино”, на цена от 2 лв.

Дошъл един курбан – тук всички ходят на такива, да хапнат и да пийнат. Само не ми задавайте еснафския въпрос: кой плаща. Когато всички участват и се изредят по веднъж в годината, накрая резултатът чисто математически е справедлив – ако всеки е платил хапванка и пийванка за 50 човека, 49 пъти е участвал като гост... Много е просто.

Уви, няма как да питате професора, иначе бих ви го посочил - той да го сметне.

Та, когато вечерта официалната част свършила и всички се оттеглили, ухаещи на ракия, пушек и лакърдии при ухаещите си на гняв женоря, нарамили деца и стискащи точилка зад гърба на пеньоара, оставили горкия Професор да си доспива край огнището някъде там в планината.

Понеже са свикнали да не го разбират, така и никой не разбрал кога се е изтърколил - само ангелите. Как е възможно при толкова гости да стане такъв фал - при ограденото с камъни огнище и пр., и пр... Изобщо практиката показва, че мъртви професори е много лесно да се величаят, а докато са живи, глупостите им изключително трудно се оправдават. И винаги са подложени на съмнение - да не забравим и този факт. Освен ако сами не се метнат в огнището. Но професорите не са огнеупорни.

Защо го казвам? Въпросът е - каква е файдата, ако си най-умният и ти дойде часът?

Мислим ли за това?

Това е гледната точка, от която винаги съм се изумявал от любимите ми "герои", които си умират да изследват пророчества за края на света. Броят змейове и рогове, наставят някакви картинки на Хитлер, Сталин или Калигула, цитират св. Козма Етолийски... Абе, брате, ти нали караш кола? Твоят личен апокалипсис не може ли да е следващият завой?!

Но да не се вкисваме съвсем. Наистина ги гледам изумено. Не знам какъв пример да дам - може би така Слава Рачева гледа сегашните детски по Cartoon network – с изроди с по 12 очи, които влизат в гей двойки... Не знам.

История № 2

Дядо Митко е изгубил бабата. Ама не да е вчера - станало е толкова отдавна, че и това не си спомням. Дори не знам що за красавица ще да е била, щом още като стане въпрос за нея, се разплаква. Всеки път! Ама се съмнявам да е била кой знае каква Мис.

Преди се ядосвах на факта, че Господ прибира мъжете съсипани и изнервени без време... И всички села са пълни, разбира се, с живи бабички. Сега си мисля, че това е реверанс на Господа към някои от по-достойните сред нас – все едно жест от Джентълмен към джентълмен. За да не изглеждаме толкова жалки и безпомощни, нищо че ги навикваме цял живот.

Понеже няма кой да му дудне, дядо Митко си усилва ВЕФ-а – не се шегувам, още има ВЕФ, който ползва. И това – всеки път, когато дойде да работи на вилата-градина. Неуморно, безотказно и по Сизифовски упорито! И така поне има кой да „запълва нишата”, проклетисвайки го - цяла махала врагове си е намерил, която евентуално да замени някаква микрочастица от неговата любаща баба. Всички са бесни на дядо Митко и неговия ВЕФ.

Но дали ще се промени тепърва, как мислите? И преклонението пред любовта не си ли заслужава да изтърпиш един ден програма „Христо Ботев”.

И това като и горното – няма логика. Кво да прайш... Просто две истории за живота.